Лорънс Блок
Билет за гробищата (17)

17.

Точно срещу хотела, в който живея, има магазин за алкохолни напитки. Навремето, когато пиех, сигурно съм го посещавал поне милион пъти. А този магазин беше на няколко преки от Осмо авеню и пътят към къщи ми се стори безкраен. Имам чувството, че всички само мене гледат. Може би така си и беше. Навярно съм имал толкова интересен израз на лицето, че минувачите няма как да не са ме поглеждали.

Качих се право горе и залостих вратата. Извадих бутилката с бърбън от джоба си и я сложих на шкафа. Прибрах палтото си в гардероба и закачих сакото на облегалката на стола. Отидох до шкафа, взех бутилката, напълних през кесията добре познатата форма, и я премерих на ръка. Оставих я, без да я вадя от кесията, и отидох до прозореца. Долу, на отсрещната страна на 57-ма улица, някакъв мъж с палто като моето тъкмо влизаше в магазина за алкохол. Може би и той ще излезе оттам с бутилка „Ърли Таймс“, ще си я занесе в стаята и ще застане на прозореца.

Можех да оставя проклетото шише опаковано, да отворя прозореца и да го метна навън. И да се прицеля в някого, който тъкмо се връща от църква.

Боже господи.

Пуснах телевизора, погледах, без нищо да виждам, и го изключих. Отидох до шкафа, взех кесията и извадих от нея бутилката. Оставих я обратно на шкафа, този път изправена, смачках кесията и я хвърлих в коша. Върнах се при стола и седнах. От тази позиция шишето не се виждаше.

Навремето, когато реших да спра да пия, се разбрахме с Джан за едно нещо.

— Обещай ми, че когато решиш да пийнеш, първо ще ми се обадиш — бе казала тя и аз й обещах.

За интересни работи се сеща човек.

Е, сега нямаше как да й звънна. Не беше в града и й беше заръчано на никого да не казва къде е. Дори и на мен.

Освен ако всъщност не е заминала… Оня ден ми се обади, но това нищо не доказва. Сега се сетих, че връзката беше идеална. Като че ли говореше от съседната стая.

Или пък от Лиспънард Стрийт.

Би ли постъпила така? Като се има предвид, че страховете бяха предимно мои, спокойно можеше да си остане в огромното си ателие и да ме лъже, че е заминала.

Не, реших накрая, тя не би направила такова нещо. Което впрочем не означава, че сега не мога да й се обадя.

Набрах номера. Включи се секретарят. Абе всички ли са си накупили тия тъпи машини? Чух съобщението, което си беше същото от години, а когато то свърши, казах:

— Джан, Мат е. Вдигни, ако си там.

Изчаках малко, но никой не вдигна. После добавих:

— Важно е.

Никакъв отговор. Затворих. Разбира се, че няма да ми отговори. Нали е на десет мили оттук. Не би ме измамила. Ако беше решила да остане в града, щеше да ми каже.

Във всеки случай, аз поне си удържах на обещанието. Звъннах й. Не е моя вината, че няма никой вкъщи, нали?

Само дето е моя. Вината, имам предвид. Тъкмо аз я накарах да вземе такси и да бяга към летището и тъкмо заради мене, заради това, което бях направил преди много години, й се налагаше да се крие. Вината е изцяло моя. Боже господи, има ли нещо в тоя лайнен свят, за което да не съм виновен?

Обърнах се и тутакси видях бутилката „Ърли Таймс“ върху шкафа. Светлината се отразяваше в полегатия й ръб. Станах и отидох да я взема. На етикета пишеше, че алкохолният градус е 80%. Дълги години най-известните марки бърбън бяха с 86%, след което някакъв бизнесгений даде идеята да смъкнат процентите на 80, а цената да си остане същата. Тъй като акцизите са на процент алкохолно съдържание и тъй като алкохолът е по-скъп от водата, производителите увеличиха печалбите си, като същевременно повишиха продажбите, защото заклетите пияници трябваше да купуват повече, за да постигнат същия ефект.

Разбира се, отбраните уискита са си все така 100-процентови. А някои видове са с различен процент, например „Джак Даниълс“ е 90%, „Уайлд Търки“ — 101%.

Чудни работи му се въртят в акъла на човек.

Май трябваше да си взема 750 грама. Или даже 900.

Оставих бутилката и отидох до прозореца. Чувствах се учудващо спокоен и в същото време усещах възбуда по цялото си тяло. Погледнах към улицата, после се обърнах и погледнах бутилката. Отидох до телевизора и започнах да превъртам каналите, без да забелязвам какво дават. Прегледах ги всичките два-три пъти, след което го изключих.

Телефонът иззвъня. Аз не помръднах. Стоях и го гледах, като че беше космически кораб. Чу се втори звън. Оставих го да звънне и трети път и чак тогава вдигнах слушалката.

— Мат, Том Хавличек се обажда.

Трябваха ми няколко секунди да загрея, а той добави:

— От Масилън. Красивият град Масилън, както казват хората.

Така ли казват наистина? Аз се зачудих какво да река, но за щастие не ми се наложи, защото той продължи:

— Рекох да звънна, да видя има ли някакъв напредък с разследването.

Напредъкът е супер, помислих си аз. Всеки втори ден убива по някой. Нюйоркската полиция хабер си няма кой е извършителят, а аз междувременно стоя с пръст отзад.

— Абе, нали знаеш, бавно стават тия работи.

— Така си е. И не само при вас, ами навсякъде, какво да се прави. Мозайката се реди парче по парче. — Той се изкашля. — Та, рекох да звънна, щото май мога да ти осигуря едно парче за нея. На Рейлуей авеню има един мотел, тамошният регистратор позна мъжа от рисунката.

— Че как е попаднал на нея?

— Попаднала. Жена е, ама псува като каруцар, само майни хвърчат. Веднага го позна. Доста се поизпоти, докато го намери в книгата, но накрая успя. Регистрирал се е с друго име. Това не те изненадва, предполагам.

— Не, не ме изненадва.

— Дал е името Робърт Коул. Прилича на нюйоркския му псевдоним. Пише го на рисунката, само че тя сега не е в мене, Роналд някой си беше.

— Роналд Коуплънд.

— Точно тъй. Вместо адрес е писал пощенска кутия в Айова Сити, Айова. Бил е с кола, оставил номера й; хората от „Де Моан“, които издават номерата, ми казаха, че не е техен, системата им за номериране била друга.

— Интересно.

— Аха — съгласи се той. — Значи, според мене или е с измислен номер, или е с истински, само че издаден не в Айова Сити.

— Или пък и двата варианта едновременно.

— Е, да. Та, с две думи, ако е дошъл от Ню Йорк, най-вероятно е да е бил с нюйоркски номер и да го е сменил да не би някой по-проницателен регистратор да забележи, че номерът на колата и номерът, който е вписал в книгата, се различават. Та мисълта ми е, че ако провериш номерата на колите в Ню Йорк, може да попаднеш на нещо.

— Добра мисъл — казах аз.

Той ми издиктува номера, аз го записах, а до него записах и името Робърт Коул.

— В един от тукашните хотели пак е дал адрес в Айова — сетих се аз. — Само че не Айова Сити, а Мейсън Сити. Чудно какво толкова му харесва на този щат.

— Може да е оттам.

— Не мисля. Изговорът му е нюйоркски. Може да е лежал с някой от Айова в Данемора. Том, как попадна рисунката у регистраторката?

— Как ли? Ами показах й я.

— Нали каза, че делото ще остане затворено.

— То си е затворено — каза той. — Поне засега. — Помълча малко, после продължи: — Но в свободното си време мога да се занимавам с каквото си поискам.

— Търчал си из целия град ей така?

Той се изкашля.

— Всъщност помогнаха ми двама приятели. Чист късмет беше, че попаднах на тази жена.

— Ясно.

— Мат, не знам дали всичко това ще ти свърши работа, но все пак бях длъжен да те осведомя какво съм разбрал. Оттук нататък не знам дали ще успея да открия още нещо, но при всички случаи ще те държа в течение.

Затворих и пак отидох до прозореца. На улицата двама полицаи разговаряха с негъра, който преди няколко дена беше отворил сергия пред цветарския магазин и продаваше шалове, колани и евтини чадъри. Идват от Дакар с „Ер Африк“, живеят в бродуейските хотели срещу шест долара на вечер и всеки пет месеца се връщат в Сенегал с подаръци за децата. Доста бързо усвояват тукашната обстановка, а в преките им задължения явно се включва и дребният подкуп, защото двамата полицаи доста бързо оставиха негъра да си гледа търговийката.

Много мило от страна на Хавличек, помислих си аз. Ето това се казва почтеност — да си харчи свободното време за дело, което шефът му никога няма да поднови, че даже да включва и други ченгета към работата.

И при това без да е ясно дали изобщо ще има някакъв резултат.

Погледнах към бутилката; видът й веднага ме придърпа към шкафа. Печатът, на който пишеше, че уискито се облага с федерален данък, се точеше през половината шише и беше сложен тъй, че да се скъса при развинтване на капачката. Опитах се да разлепя краищата му с нокът. Вдигнах бутилката към светлината и се загледах в крушката през кехлибарената течност, все едно че гледах слънчево затъмнение през опушено стъкло. Навремето мислех, че уискито е създадено точно с такава цел. Филтър, през който спокойно можеш да наблюдаваш твърде болезнената за незащитеното око реалност.

Оставих бутилката и взех телефона. След малко чух груб басов глас да казва:

— „Фейбър Принтинг“, на телефона е Джим.

— Мат е — казах аз. — Как си?

— Не се оплаквам. А ти?

— А, и аз не се оплаквам. Да не би нещо да се обаждам не навреме?

— Не, днес няма много бачкане. В момента се занимавам с менютата на един китайски ресторант. Мине не мине месец и ми поръчват по хиляда бройки. Разпространяват ги из целия град, едва ли не във всяка пощенска кутия.

— Значи, занимаваш се с трупане на боклук.

— Съвсем точно казано — рече той радостно. — Внасям своята лепта в натрупването на неразложими отпадъци. А ти?

— Аз ли? Ами нищо особено. Денят е сравнително спокоен.

— Ще има панихида за Тони, знаеш ли за това?

— Не.

— Днес какво сме, четвъртък ли? Значи, някъде събота следобед. Погребението ще е в Бруклин. Там има ли квартал „Дайкър Хайтс“?

— Близо е до Бей Бридж.

— Е, техните живеят там, устроили са бдение и панихида с литургия. Няколко от най-близките й приятели от Алкохолиците също поискаха да се присъединят към панихидата и уредиха това да стане в една от залите на „Рузвелт“. Тази вечер на събранието официално ще обявят за това.

— Аз сигурно ще намина.

Поговорихме си още няколко минути, после той каза:

— Е, ако нямаш какво повече да ми кажеш, ще се връщам към тия идиотски менюта.

— Хайде, бягай.

Затворих и седнах. Трябва да съм останал на стола към двайсетина минути.

След което станах и взех бутилката от шкафа. Влязох в банята, отвинтих капачката, като при това счупих печата и разкъсах етикета. После с дясната си ръка махнах капачката и едновременно с това с лявата обърнах бутилката и оставих съдържанието й да се стича в умивалника. Разнесе се прекрасният дъх на уиски. Гледах го, докато бутилката се изпразни напълно, а после вдигнах очи към огледалото и се взрях в него. Не бих казал, че очаквах да видя нещо ново.

Оставих и последната капка да изтече от шишето, завинтих капачката и го пуснах в кофата за боклук. Пуснах топлата и студената вода да текат. Затворих крановете чак след минута, но дъхът на уискито още се чувстваше. Пуснах водата отново и оплакнах умивалника, докато най-накрая се успокоих, че всичкото съм го измил. От канала все още се издигаха алкохолни пари, но тук вече бях безпомощен.

Звъннах на Джим, той вдигна и аз му съобщих:

— Пак е Мат. Току-що излях половин литър „Ърли Таймс“ в умивалника.

Известно време той мълча, след което каза:

— Има една нова марка, казва се „Драно“. Друг път да знаеш.

— Чувал съм за него.

— По-подходящо е за прочистване на умивалници и е по-евтино, а освен това, ако се сбъркаш да го изпиеш, ще ти се отрази не по-зле от „Ърли Таймс“. Това какво беше, бърбън ли?

— Да.

— Аз самият си падах повече по скоча. Бърбънът ми миришеше на лак.

— На мене пък скочът ми миришеше на сироп за кашлица.

— Има нещо такова. Абе за пиене ставаха. — Той помълча малко, после добави с по-сериозен тон: — Интересен начин да си прекарваш времето — като изливаш уиски в мивката. И преди май си го правил.

— И то няколко пъти.

— Аз си спомням само за един. На третия месец, откак беше спрял да пиеш. А, не, всъщност още не беше направил деветдесет дни. Значи е имало и други такива случаи, а?

— Да, около Коледа миналата година. Тъкмо се разделяхме с Джан и мене ме беше обхванало самосъжаление.

— Да, спомням си. И защо не ми се обади?

— Обадих се. Само че за бърбъна не ти споменах нищо.

— Сигурно ти е било изскочило от главата.

Аз замълчах. Той също. Навън някой здраво натисна спирачките и те изскърцаха силно и продължително. Заслушах се да чуя трясък, но явно шофьорът беше спрял навреме.

Джим каза:

— Ти какво си въобразяваш, че правиш?

— Не знам.

— Искаш да си направиш тест ли? Колко можеш да издържиш на ръба ли?

— Може би.

— Това, че не пиеш, вече само по себе си е голяма и трудна победа. Ако тръгнеш да си правиш подобни проверки, шансовете ти значително ще намалеят.

— Това ми е известно.

— И спокойно си могъл да избегнеш тази ситуация. Могъл си да подминеш магазина, могъл си да не купуваш нищо от него, могъл си да хвърлиш бутилката по пътя. И всичко това ти е напълно ясно.

— Да.

— Сега как се чувстваш?

— Адски глупаво.

— Ами, заслужил си си го. А освен това как се чувстваш?

— По-добре.

— Нали няма да пиеш?

— Днес поне не.

— Добре.

— Лимитът ми е половин литър на ден.

— Е, за човек на твоята възраст това е доста. Ще те видя ли в „Св. Павел“ довечера?

— Да.

— Добре — каза той. — Това вече е друго нещо.

 

 

Но за съжаление следобедът едва се беше преполовил. Сложих си сакото и извадих палтото от гардероба. Вече бях отворил вратата, когато се сетих за шишето в кофата. Измъкнах го оттам, пъхнах го в кесията, в която ми го бяха завили, и го прибрах в джоба на палтото си.

Казах си, че просто не го искам в стаята си, но истината беше, че нямаше да ми бъде приятно камериерката да го намери. Не че това щеше да й говори нещо, работеше тук отскоро и едва ли знаеше, че съм бивш алкохолик. И все пак нещо ме накара да измина няколко улици с бутилката в джоба и скришом да я хвърля в кофата за боклук като джебчия, който се отървава от опразнения портфейл.

Реших да се поразходя. Хем си мислех за разни неща, хем за нищо не мислех.

Бях казал на Джим, че се чувствам по-добре, но не беше точно така. Вярно, че беше ми останало съвсем малко да си налея и да пия, вярно, че сега вече тази опасност не ме заплашваше. Кризата наистина беше преминала; след нея беше останала странната смесица от облекчение и разочарование, но нищо повече.

Само че, разбира се, аз чувствах далеч не само това.

 

 

Седях на една пейка в Сентръл парк на две крачки западно от Шийп Медоу. Мислех си за Том Хавличек и се чудех има ли някакъв смисъл да звъня в отдела за МПС и да ги питам за номера на колата на Мотли. Това едва ли щеше да доведе до нещо. Най-много да се окаже, че колата е крадена. И какво от това? Да го приберат за кражба на кола ли?

Седях така, потънал в мислите си, когато забелязах едно момче с радио в ръка. И то, и радиото бяха със свръхгабаритни размери. Беше най-огромното радио, което бях виждал, цялото от блестящ метал и черна пластмаса. Ако пътува със самолет, ще трябва да го предаде заедно с куфарите. За ръчен багаж беше твърде голямо.

Той би изглеждал дребен единствено на баскетболното игрище. Имаше един и деветдесет, беше добре сложен, с широки рамене и яки крака, които издуваха джинсите му. Самите джинси бяха черни, с разръфани крачоли. Носеше високи баскетболни маратонки с развързани връзки. Качулката на сивата му фланела се подаваше над дебелото яке.

На отсрещната страна на алеята седеше пълна жена на средна възраст. Глезените й бяха силно подути, изглеждаше доста скапана. Четеше книга с твърди корици — бестселър за извънземните, които живеят сред нас и се правят на хора. Момчето се приближи към нея. Веднага щом чу рева на радиото, тя вдигна поглед от книгата.

Свиреше хеви метъл рок. Май така му викат. Беше безсмислено надута до последно и на мен поне ми звучеше по-скоро като шум, отколкото като музика. Всяко поколение говори така за музиката на следващото и, мен ако питате, с все по-голямо основание. От прекалената врява човек не можеше да различи текста, но, ако се съди по шума, беше крайно агресивен.

Той седна на края на пейката. Жената го погледна, на кръглото й лице се изписа болка. Размърда се и премести тежкото си тяло на другия край на пейката. Той сякаш не забелязваше присъствието й, явно беше изцяло погълнат от музиката, но в момента, в който тя стана, той постави радиото на мястото, където бе седяла. Сега дивите звуци се изливаха точно срещу мен. Притежателят на радиото изтегна дългите си крака на пътеката и кръстоса глезени. Забелязах, че развързаните маратонки са „Конвърс Ол-Старс“.

Погледнах към жената. Тя никак не изглеждаше радостна. Личеше си, че претегля разни варианти наум. Накрая се реши, обърна се към момчето и каза нещо. То с нищо не показа, че я е чуло. Като се има предвид шумовата завеса между тях, сигурно така си и беше.

В мен започна да се надига същата дива ярост, която звучеше в музиката. Поех дълбоко въздух и оставих това чувство да нараства в тялото ми и да ме сгрява.

Казах си, че е по-добре да стана и да се омитам по живо по здраво и да си потърся някоя друга пейка. Силната музика се смята за нарушение на обществения ред, но на мен лично никой не ми плаща да го пазя. Нито пък ставам за ролята на рицар, който да се притече на помощ на жената. Тя във всеки един момент можеше да си вдигне задника и да се премести, ако шумът толкова й пречеше. Същото впрочем важеше и за мен.

Но вместо това аз се наклоних напред и изкрещях:

— Ей ти!

Отговор не последва, но бях сигурен, че ме е чул. Само се правеше на оглушал.

Станах и се приближих с няколко крачки към него — на половината разстояние. Викнах с още по-мощен глас:

— Ей ти! Ей!

Главата му бавно се извърна, очите му се насочиха към мен. Имаше голяма кратуна с квадратна форма. Устните му бяха тънки, а носът — вирнат като на прасешка зурла. Долната му челюст не беше много добре оформена. След няколко години сигурно ще има гуша. Щръкнала, равно подстригана отгоре коса, която още повече подчертаваше квадратната му чутура. Зачудих се на колко ли години е и колко тежи.

Посочих към радиото:

— Ще го намалиш ли?

Той ме изгледа продължително, след което на лицето му се разля широка усмивка. Каза нещо, но заради зверския шум не успях нито да го прочета по устните му, нито да го чуя. След което съвсем преднамерено се протегна към копчето за височината на звука и го завъртя, но вместо да го намали, го усили до дупка. Не беше за вярване, че от тази кутия можеше да се разнесе още по-голям шум, но и това стана.

Той се усмихна още по-широко. Хайде, давай, говореха очите му. Давай да видим какво ще направиш.

Раменете и бедрата ми се втвърдиха. Вътрешният ми глас продължаваше да ме увещава да се омитам, но аз отказах да се вслушам в него. Изчаках така една секунда с очи, впити в неговите, въздъхнах, вдигнах рамене театрално и си тръгнах. Имах чувството, че смехът му ме преследва, макар че това беше практически невъзможно заради шума на радиото. Едва ли можеше да го надвика със смях.

Повървях така двайсетина-трийсет метра и се обърнах да видя дали ме гледа. Не ме гледаше. Седеше си както преди, с опънати крака, ръце, проснати на облегалката на пейката, и наклонена назад глава.

Остави го, рекох си аз.

Кръвта ми кипеше. Тръгнах приведен по тревата зад пейките и право към него. Земята беше покрита с дебел килим от паднали листа. Не че ми се налагаше да стъпвам внимателно — с цялата тая какофония в ушите му и с топ да гръмна, пак нищо няма да чуе.

Застанах точно зад него и ревнах:

— Хей!!!

Преди още да успее да реагира, ръката ми беше пред лицето му, а лакътят — под челюстта, здраво стиснал шията. Започнах да го дърпам назад-напред, като подпирах крака си на гърба на пейката и все така яко го стисках за шията. Накрая успях да го сваля на земята.

Той се съпротивляваше и с все сили се опитваше да се измъкне от хватката ми. Аз го задържах към пътеката. Опита се да изкрещи нещо, но звукът не успя да се измъкне от гърлото му и аз чух само глухо хриптене. Всъщност по-скоро го усетих — гласните му струни затрептяха точно върху ръката ми.

Стъпалата му задраскаха по земята, едната му маратонка се изхлузи. Стиснах с по-голяма сила, тялото му потръпна конвулсивно и тогава го пуснах да падне на земята. Отидох при радиото, грабнах го с две ръце, вдигнах го над главата си и с всичка сила го треснах о земи. Разхвърчаха се копчета и пластмасови чаркове, но въпреки това шибаното устройство не спря да свири. Вдигнах го пак, завъртях се и го метнах към бетонената основа на пейката. Радиото се разби на малки парченца и музиката внезапно спря, като остави след себе си гробовна тишина.

Той лежеше там, където го бях оставил. Беше успял да седне, с едната си ръка се подпираше на земята, а с другата търкаше брадичката си. Устата му беше отворена. Опита се да каже нещо, но не успя да издаде нито звук — бях го обработил за чудо и приказ. И така си остана с отворена уста във внезапно онемелия свят. Преди още да се окопити, изтичах към него и го ритнах отстрани, точно под ребрата. Той се просна на земята. Изчаках да се изправи на ръце и колене, след което отново го ритнах под дясното рамо. Той се просна за втори път, но вече не се опита да стане.

Искаше ми се да го убия. Искаше ми се да му заблъскам мутрата в асфалта, да му сплескам носа и да изкъртя зъбите му. Беше чисто физическо желание, усещах го в ръцете и краката си. Стоях над него, подканвах го да стане и накрая той успя да се повдигне с няколко сантиметра и да обърне лице към мен. Аз го погледнах и дадох крака си назад, за да го ритна.

И се спрях.

Не знам откъде намерих сили, но в крайна сметка хванах с една ръка колана му, а с другата — качулката на фланелата, вдигнах го на крака и му рекох:

— А сега се измитай оттука, иначе ще те убия. Кълна се, че ще те пречукам, говнар такъв!

Побутнах го лекичко, той се залюля, едва не падна, но все пак успя да се задържи на крака. Направи няколко несигурни крачки натам, накъдето го бях засилил, обърна глава, погледна ме, обърна я пак напред и продължи да върви. Не тичаше, но и не се помайваше много.

Гледах го, докато стигна завоя на алеята, после се обърнах към местопрестъплението. Страхотното му суперрадио беше на малки парченца, разхвърляни в Сентръл парк на площ от няколко квадратни метра. Преди малко бях извървял към петстотин метра, за да намеря кофа, в която да хвърля бутилката, а сега я какъв боклук направих!

Жената седеше вкаменена на пейката. Очите й срещнаха моите и силно се разшириха. Гледаше ме така, сякаш представлявах много по-голяма опасност от хлапето, което току-що бях измлатил. Аз направих крачка към нея и тя тутакси вдигна книгата пред себе си, сякаш беше кръст, а аз — вампир. На корицата имаше изобразено извънземно с триъгълна глава и бадемови очи.

Аз свирепо й се усмихнах и казах:

— Не се безпокойте. Ние на Марс така се оправяме.