Лорънс Блок
Билет за гробищата (16)

16.

Върнах се в стаята си и запрелиствах телефонния указател на Манхатън. Имаше осемнадесет души с моето име, три от абонатите бяха фирми. Мене ме нямаше, но Елизабет беше регистрирана като Скъдър Е. Дж., живуща на Ървинг Плейс.

Понечих да звънна на Дъркин, но по средата на номера спрях да набирам и след като хубаво обмислих, реших, че най-добре ще е да затворя.

Няколко минути по-късно се звънна. Беше Илейн. Бил й се обадил и на нея и пак като оня път й заповядал да изключи касетофона, и тя пак като оня път го направила. Тогава той престанал да шепне и заговорил с нормален глас и в този момент тя щракнала копчето за запис.

— Обаче нищо не стана — разказваше тя. — Не е за вярване, нали? Шибаната бракма отказа да записва! Може би съм натиснала някое друго копче, не знам, не мога да си обясня. Лентата се движеше все едно че записва, но когато я превъртях, на нея нямаше нищо.

— Не се притеснявай, Илейн.

— Разказа ми как снощи убил някаква жена. Ако го бях записала, щяха да направят анализ на гласа му и да го хванат. Само че аз, естествено, окепазих всичко.

— Няма значение.

— Как да няма! Аз си рекох, че съм направо гений, задето съм се сетила да натисна копчето, казах си, ето така ще го инкриминираме и ще можем да го хванем натясно…

— Дори и да беше станало, нямаше да е от кой знае каква полза. Цялата тази работа едва ли ще се разясни от едно-единствено веществено доказателство. Изобщо идеята да се провежда рутинно разследване е страшно тъпа. Така има да си тършувам на тъмно, а той ще си продължава да прави същите зверства като онова вчера вечерта…

— А какво точно е направил? Разказа ми само отгоре-отгоре. И да го бях записала, нямаше да свърши голяма работа. Доколкото разбрах, е убил някого.

— Типично за него.

— Каза ми да погледна във вестника, но аз нямах под ръка. Пуснах новинарския канал, но не съобщиха нищо, а и да са съобщили, значи съм го пропуснала. Какво се е случило?

Аз я осведомих набързо. Като чу името, тя се облещи.

— Не ми е никаква — успокоих я аз. — Аз съм единственото дете в семейството, така че нямам роднини на име Скъдър.

— Дядо ти имал ли е братовчеди?

— Бащата на баща ми ли? Не знам, може би. Умрял е, преди да се родя, а прачичовци си нямам, доколкото ми е известно. Скъдърови са дошли от Англия. Поне така знам. С този клон на фамилията не съм много запознат.

— Значи би могло да сте далечни роднини с Елизабет.

— Би могло. Ако се върнеш достатъчно назад, ще излезе, че всички Скъдърови са рода. Освен ако някой от прародителите ми не си е сменил името. Или някой от нейните предци.

— В края на краищата всички сме произлезли от Адам и Ева.

— Да, и всички сме божии чада. Мерси за информацията.

— Извинявай. Приказвам тия глупости, защото не ми се мисли. Това е. Толкова е ужасно, че просто не искам да го приема на сериозно. Сигурно е решил, че ти е роднина.

— Сигурно — казах аз. — А може и да не е решил. Искам хубаво да запомниш едно нещо за Мотли. Че е хитър, умен и находчив, е самата истина, но това не променя факта, че е луд.

 

 

Телефонният указател лежеше все така отворен на леглото. Захванах се да разглеждам списъка на адашите си. Хрумна ми, че би трябвало да им се обадя и да ги предупредя. Бих могъл да им кажа примерно:

— Сменете си името или се примирете със съдбата.

Това ли щеше да направи? Щеше ли да продължи по списъка? А после да се прехвърли на останалите четири района? Или, в краен случай, на покрайнините?

Разбира се, ако продължи да убива хора с една и съща фамилия, рано или късно някое мъдро ченге ще забележи приликата в убийствата. Един от абонатите беше компанията „Скъдър“ за взаимно кредитиране — току-виж тръгнал из страната да трепе акционерите й.

Затворих указателя. Нямаше смисъл да се обаждам на съименниците си, но може би си струваше да звънна на Дъркин. Със случая не се занимаваше той — беше станало далеч от неговия участък — но поне би могъл да разбере кой го разследва и да ме свърже с него. Убийството на Елизабет Скъдър неизбежно ще вдигне голям шум. Беше извършено по особено брутален и кървав начин, имаше и сексуален елемент, а жертвата бе бяла, млада, с положение в обществото и изключително фотогенична.

Но с какво бих могъл да им бъда полезен? В тоя случай поне нямаше опасност да го сметнат за самоубийство или за семейна караница. Момчетата от лабораторията отдавна вече са обследвали местопрестъплението, и най-малкото веществено доказателство вече е измерено, снимано, опаковано и бутилирано. Ако е оставил отпечатъци, вече са ги взели и до тоя момент трябва да им е известно кой е той. Ако е оставил някаква следа, значи са я намерили.

Сперма? Кожа под ноктите? Нещо такова, което би могло да върши работа за ДНК-тест?

Това не е като проверката за отпечатъци, при която просто преравят файловете. За тест на ДНК се иска да има заподозрян. Ако е оставил сперма или кожа, трябва някой да им каже чии биха могли да бъдат. И чак след като го гепят, експертизата има право да свидетелства, че въжето трябва да се сложи тъкмо на неговата шия.

Въжето е образно казано, разбира се. В този щат убийците не ги бесят. Не ги слагат и на електрическия стол, както беше навремето. Просто ги пъхат в затвора, понякога за цял живот. Случва се доживотната присъда на практика да е около седем години, че и по-малко, но според мен Мотли ще искат да го приберат за по-дълго. Последния път беше осъден на една до десет и излежа дванайсет. Ако пак се окаже зад решетките, сигурно там и ще си изгние.

В случай че изобщо го хванат де. ДНК-тестът, както и други подобни експертизи, съставя една не лоша база от веществени доказателства, но за обвинението това не е достатъчно. На съдебното жури хич не му е ясно за какво става дума в тия тестове, особено след като и защитата докара един куп свои експерти, които в един глас ревнат, че експертите на обвинението приказват абсолютни глупости. Ако обвиняемият е приятел на жертвата и са го сгащили в спалнята й с нейна кръв по ръцете, в такъв случай тестът на ДНК-то ще се върже идеално с обвинението. Ако обаче обвиняемият няма никаква връзка с жертвата, освен факта, че тя е адаш на ченгето, което го било арестувало преди дванайсет години — е, при тези обстоятелства тестът няма да има никаква тежест.

Накрая все пак звъннах на Дъркин, без да знам какво точно да му кажа, но го нямаше.

Не оставих нито име, нито съобщение.

* * *

Към единайсет и половина излязох от хотела с намерението да ида на обедното събрание на Файърсайд. Така се казва групата, която се събира на 63-та Западна.

Не стигнах дотам.

Този път ходенето ми се отдаваше доста по-лесно, отколкото вчера. Все още бях схванат и болката все още се обаждаше, но мускулите ми бяха по-отпуснати и умората не настъпваше така бързо. Освен това беше по-топло, вятър почти нямаше и въздухът не бе така влажен. Време само за футбол. Твърде топло за шуба, но достатъчно хладно, за да си носи човек във вътрешния джоб плоско шишенце уиски.

Стигнах до Осмо авеню и завих на юг вместо на север. Тръгнах към центъра и постепенно стигнах до къщата на Тони Клиъри. Застанах там и се загледах в мястото, където се бе размазала, после вдигнах глава към прозореца, от който я беше хвърлил. Дълбоко в мен един глас постоянно ми натякваше, че виновен за смъртта й съм единствено аз.

И май беше прав.

Заобиколих блока и се озовах там, откъдето бях тръгнал. Което май е главното ми житейско занятие. Погледнах пак към прозореца на Тони и се запитах дали изобщо е разбрала защо и какво точно цели той с цялата работа. Може би я е информирал, че я наказва, защото е една от моите жени. Ако е така, най-вероятно да ме е назовал по фамилия. Нали тъй се обръща към мен.

Тя изобщо знаела ли е фамилията ми? Аз поне преди знаех само малкото й име. Убил я е заради това, че съм я познавал, и нищо чудно да е умряла, без да разбере за кого става дума.

Не че това има някакво значение. Била е обхваната от зверска болка и ужас и надали е държала да разбере мотивите на убиеца си.

А Елизабет Скъдър? Дали е умряла с мисълта за отдавна изчезналия си братовчед Матю? Ако домът й не беше на миля и половина път от мястото, където се намирах — ще рече, на другия край на града — щях да се завлека и там. Не че щях да науча нещо от къщата. Не че научих нещо и от къщата на Тони де.

Погледнах си часовника — бях изпуснал събранието. В момента още течеше, но докато стигна дотам, вече ще е свършило. И по-добре, рекох си аз. И без друго не ми се ходи.

Купих си хотдог и книш^[1] и ги изядох наполовина. От един магазин си взех картонена кутия с кафе и застанах на ъгъла да го изпия. Духах на всяка глътка, а след като го преполових, ми писна и го излях в канала. Тръгнах си и по пътя хвърлих картонената кутия в една кофа за боклук, която едва намерих. Жителите на покрайнините ги крадат и си ги слагат по дворовете. Изключително удобни са да си изгарят боклуците в тях. По този начин и покрайнините внасят своята лепта в замърсяването на въздуха.

Аз обаче съм обществено съзнателен човек. Идеалният гражданин. Не хвърлям боклуци на улицата, не замърсявам въздуха, изобщо не бих направил нищо, което да понижи качеството на живота на милите ми съграждани. Просто си живея кротко и гледам как около мен се трупат мъртви тела.

Супер.

 

 

Не бях тръгнал с мисълта да търся магазин за спиртни напитки, но, не щеш ли, оказах се точно пред подобно заведение. Витрината беше украсена по случай Деня на Благодарността — бяха сложили картонен Пилигрим и картонена пуйка, а също и разхвърляни есенни листа и царевици.

Както и няколко кристални шишета. И голям брой обикновени бутилки.

Застанах пред тях и впих поглед.

И преди ми се е случвало. Както си се разхождам и за нищо не мисля, най-малко за алкохол, изведнъж се сепвам и се оказва, че стоя пред витрина, пълна с най-разнообразни по форма и съдържание шишета, и прехвърлям на ум мезетата, които биха им подхождали. На това му викат алкохолен признак — сигнал, който идва от подсъзнанието ми, за да покаже, че нещо ме потиска и обичайното ми трезво състояние е застрашено.

Алкохолният признак не е повод за паника. Не е необходимо веднага да хуквате на събрание или пък да звъните като на пожар на отговорника си, или пък да се хващате за Библията, макар че сигурно помага. Той просто е нещо, което не трябва да се подминава, един вид мигаща жълта светлина на пътя към безметежната трезвеност.

Върви си вкъщи, казах си аз.

След което отворих вратата и влязох вътре.

Не се случи нищо свръхестествено. От небето не се изсипа нито една гръмотевица. Оплешивяващият продавач ме изгледа така, както би изгледал всеки друг клиент, стига той да не му извади пистолет и да не изпразни касата. В очите му нямаше и капка съмнение, че съм влязъл точно където съм пожелал да вляза и където, следователно, ми е мястото.

Отидох при уискитата и ги заоглеждах. „Джийм Бийм“, „Дж. У. Дант“, „Олд Тейлър“, „Олд Фористър“, „Олд Фицджералд“, „Мейкърс Марк“, „Уайлд Търки“.

Нямаше име, което да не навява някакъв спомен. Мога да се сетя какво точно съм пил във всеки един от баровете, в които съм влизал. Виж, да кажа защо съм се заврял точно там и с кого съм пил, ще ми е по-трудно, но всеки момент мога да си припомня какво е имало в чашата ми и от каква бутилка е.

„Антик Ейдж“, „Олд Гранд Дад“, „Олд Крау“, „Ърли Таймс“.

Имената бяха все хубави, особено последното. „Ърли Таймс“. Ще рече, млади години. Звучи като тост. „Да пием за престъпността.“ „За приятелите, които ги няма.“ „За младите години.“

Да, младите години. Колкото повече време минава, толкова по-прекрасни изглеждат. Така впрочем е с всичко.

— Какво ще обичате?

— „Ърли Таймс“.

— Голяма или малка бутилка?

— Малка.

Продавачът пъхна шишето в кесия, загъна края й и ми я подаде през тезгяха. Сложих я в джоба на палтото си и извадих една банкнота от портфейла си. Той чукна сметката на касата и ми наброи рестото.

Една чашка вече е твърде много, а хиляда все не стигат, дето има една дума. Но една половинлитрова бутилка ще е предостатъчна. Поне за начинаещи като мене.