Лорънс Блок
Билет за гробищата (14)

14.

Дойдох на себе си не след дълго — внезапно, сякаш някой бе натиснал бутона ми за включване. Същото усещане ми беше познато отпреди години, когато пиех по цели нощи. Тогава нито заспивах, нито се събуждах, просто внезапно загубвах съзнание и също тъй внезапно се свестявах.

Болеше ме всяка клетка. Продължих да лежа неподвижно и се помъчих да установя къде точно е болката и доколко са непоправими уврежданията. Освен това исках да се уверя, че съм сам — той можеше да се е стаил някъде и да чака да се размърдам.

След малко се поизправих — извънредно бавно и несигурно — отчасти от благоразумие, отчасти от необходимост. Тялото ми не беше способно да прави резки и продължителни движения. Примерно, като застанах на колене, ми се наложи наново да събирам сили, за да се изправя на крака. След като и това стана, трябваше да изчакам да премине световъртежът, инак отново щях да се срутя.

Лека-полека започнах да си проправям път през боклуците към отвора в оградата. Изсулих се на Атърни Стрийт. Пак добре че помнех поне на коя улица съм; инак всичкото ми чувство за ориентация беше отишло на кино. Изобщо не знаех коя посока е към центъра. Завлякох се до ъгъла на Ривингтън (както се оказа впоследствие), а след това, вместо на запад, трябва да съм тръгнал на изток, защото в крайна сметка се върнах на Ридж Стрийт. Там свих наляво, извървях две преки разстояние и най-накрая се озовах на Хюстън Стрийт. Почти веднага се появи едно такси.

Вдигнах ръка, той сви към мен и забави ход. Аз закуцах към него, но явно той бързичко ме беше огледал, защото натисна педала и изчезна. Без съмнение видът ми не му вдъхна доверие.

Ако бях в състояние, щях да го прокълна.

Само че аз едва бях насъбрал силици да се държа на крака. Облегнах се на една пощенска кутия — беше ми твърде тежко да нося собствените си килограми. Огледах се и благодарих на Бога, че не съм се хабил в псувни по таксиджията. Видът ми беше ужасен. Панталонът ми беше раздран на коленете, сакото и ризата бяха невероятно мръсни, по ръцете ми имаше засъхнала кръв, кал и дребни камъчета. Никой нормален таксиджия не би ме качил в този ми вид.

Един все пак се намери, и хем не изглеждаше особено побъркан. Стоях все така на Хюстън и Ридж вече петнайсета минута, и то не защото се надявах някой да спре, а защото все не можех да се сетя къде може да е най-близката станция на метрото; пък и да не намерех, щях ли да се справя на първо време с подлеза?…

Покрай мен минаха още три таксита; четвъртото обаче спря. Сигурно е решил, че съм ченге. Аз с все сили се мъчех да създам това впечатление — бях размахал портфейла си така, сякаш всеки момент ще му покажа полицейска карта отвътре.

Той спря; аз отворих задната врата, преди да е размислил.

— Не съм пиян — уверих го аз, — нито ще ви окървавя седалката.

— Абе майната й на седалката — каза той. — Да не би да е моя? Пикал съм й на седалката… Като те гледам, приятел, голям търкал ще да е паднал! Чий го дириш тука по туй време?

— Да ме беше предупредил преди няколко часа…

— Е, щом още имаш чувство за хумор, значи не си още пътник. Я аз да те закарам до болницата. Най-близката е „Белвю“, но ако предпочиташ някъде другаде…

— Хотел „Нортуестърн“ — прекъснах го аз. — На 57-ма и…

— Знам го къде е, всеки ден взимам клиенти от „Парк Вандом“, дето е отсреща. Ама ти сигурен ли си, че не искаш първо да отидем в болница?

— Сигурен съм — отговорих аз. — Просто искам да си ида вкъщи.

 

 

Слава богу, никой не ме беше търсил. Качих се в стаята си, затворих вратата и сложих веригата. Преди години пак бях направил така — само за да открия, че човекът, който се опитваше да ме убие, се беше скрил в банята. По този начин и двамата се оказахме надеждно заключени…

Тоя път там ме чакаше само ваната, в която тутакси се пъхнах. Преди това обаче събрах сили да се погледна в огледалото.

Можеше да бъде и по-зле. Тук-таме имаше синини, драскотини и натъртвания, но зъбите ми бяха на мястото си, костите ми — здрави, и нямах нито една сериозна рана.

И въпреки това видът ми беше ужасен.

Съблякох се. Сакото ми беше напълно съсипано. Изпразних съдържанието на джобовете си, махнах колана и натъпках костюма си в кофата за боклук. Ризата ми беше разпокъсана, връзката ми беше станала на задник. Хвърлих ги и тях.

Напълних ваната с гореща вода и дълго се киснах в нея, след което пуснах водата и я напълних отново. Продължих да се кисна, докато накрая парченцата стъкло и песъчинките не излязоха от дланите ми.

Беше никое време, когато си легнах. Не знам колко точно. Така и не погледнах часовника.

 

 

Преди да заспя, бях пил аспирин, взех си малко и на сутринта. Отново се накиснах в горещата вана, за да поуспокоя болката в мускулите и костите. Трябваше да се избръсна, но реших по-добре да не използвам бръснача. Изрових електрическата самобръсначка, дето децата ми бяха подарили за Коледа, и криво-ляво се избръснах с нея.

В урината ми имаше кръв. Гледката е доста шокираща, но добре че не ми беше за пръв път да ме удрят в бъбреците, тъй че не се уплаших кой знае колко. Контузията едва ли беше много сериозна. Вярно, че удареното място болеше бая силно, но за няколко дена болката със сигурност щеше да отзвучи.

Излязох да си купя кафе и кифла и се зачетох в „Нюздей“. Брезлин беше написал една критична статия за правораздаването. Имаше и една истерична публикация, която проповядваше въвеждането на смъртно наказание за наркошефовете, сякаш това би ги накарало да обмислят хубавичко положението и да се втурнат към банковите инвестиции.

Предишния ден в Ню Йорк бяха станали седем убийства, четири от тях — отразени в „Нюздей“. Нито едно от тях не се бе случило в моя квартал; имената на жертвите не ми говореха нищо. Разбира се, не можех да бъда напълно сигурен, но все пак от това, което прочетох, не изглеждаше някой от убитите да е мой близък.

 

 

Отидох до „Мидтаун Норт“, но Дъркин никакъв го нямаше. Хванах обедното събрание на „Уест Сайд Кай“ на 63-та. Говореше един актьор, който бил спрял да пие още когато живеел в Калифорния. Целият кипеше от типичната холивудска енергия. По пътя обратно към участъка си купих пица и кола, които погълнах направо на улицата. Дъркин беше пристигнал и правеше три неща едновременно — говореше по телефона, пушеше и пиеше кафе. Махна ми да седна и аз изчаках да свърши разговора, в който той взимаше предимно мълчаливо участие.

Най-накрая затвори, наведе се да запише нещо, след което се изправи и ме изгледа.

— Ти какво, да не си се завирал в самолетна перка? Какво се е случило?

— Попаднах в лоша компания — казах аз. — Джо, искам да приберете това копеле. Ще подам жалба.

— Срещу Мотли ли? — Аз кимнах. — Той ли те е подредил така?

— Това, което виждаш, е нищо. Оставих се да ме подмами снощи в една забутана улица на Лоуър Ийст Сайд. — Разказах му накратко приключенията си, през което време очите му се присвиха.

— И в какво ще го обвиниш?

— Не знам. Сигурно в нападение. Нападение, заплашване, побой. Нападението е най-сигурно.

— Има ли свидетели на предполагаемото нападение?

— Защо предполагаемо?

— Имаш ли свидетели, Мат?

— Разбира се, че не — казах аз. — Да не би да сме седели в някоя витрина! Бяхме на едно пусто място на Ридж Стрийт.

— Нали каза, че била уличка.

— Какво значение има? Празно пространство между две сгради, заобиколено от ограда, в която има дупка. Може да го наречеш и уличка. Не съм го оглеждал, не мога да ти кажа докъде води.

— Аха. — Той взе един молив и го заразглежда. — Атърни Стрийт, тъй ли?

— Да.

— Ама после каза, че било Ридж Стрийт.

— Виж сега, с курвето се видях на Ридж, в една кенефна дупка, дето се казва „Гардън Грил“. Няма нито градина, нито грил. — Споменът за бара изникна пред очите ми и аз се отърсих от погнуса. — След което тя ме заведе на Атърни Стрийт.

— Тя ли? Нали каза, че бил транссексуален?

— Свикнал съм да употребявам за тях женски местоимения.

— Аха.

— Тя, разбира се, е свидетел — казах аз, — но няма да е лесно да я открием. Камо ли да я накараме да даде показания, нали знаеш…

— Аз ли не знам! Как й е името?

— Кенди. Това, много ясно, е професионален псевдоним или даже го е измислила за момента. Повечето от тях имат по сто имена.

— Мерси, че ми каза.

— Какъв е проблемът, Джо? Той ме е нападнал, аз подавам официална жалба, всичко е съвсем точно!

— Няма да хване декиш.

— Това е без значение. Важното е да получиш разрешително за арест и да гепим гадното копеле.

— Аха.

— Преди да е успял да убие още някой.

— Аха. И колко часът беше, когато се видяхте с него?

— Ами нея я срещнах към дванайсет…

— Нея, в смисъл Кенди, нали? Транссексуалния.

— Да. Значи трябва да е било към дванайсет и половина.

— Значи дванайсет и трийсет.

— Приблизително.

— И след това си отишъл в болница.

— Не, не отидох.

— Защо?

— Защото не сметнах, че е нужно. Болеше ме зверски, но нито имах счупен кокал, нито ми течеше кръв отнякъде, така че… Рекох си да се прибирам по-бързо.

— Значи нямаш болнично удостоверение.

— Естествено, че нямам — казах аз. — След като не съм ходил в болница, как бих могъл да имам болнично удостоверение?

— Да, няма как наистина.

— Таксиджията искаше да ме закара де. Явно съм изглеждал само за там.

— Жалко, че не си го послушал. Не схващаш ли накъде бия, Мат? Болничното удостоверение би потвърдило жалбата.

Не знаех какво да кажа.

— А таксиджията? — продължи той. — Сигурно не си записал номера му.

— Не съм.

— И името му не знаеш, и номера на колата…

— Изобщо не ми хрумна да го запомня.

— Защото той можеше да потвърди, че те е взел тъкмо в тоя квартал и че си бил в ужасно състояние. А сега разполагаме единствено с твоите показания.

Усетих как в мен започна да се надига гняв, но навреме успях да се обуздая и с равнодушен тон казах:

— Добре де, а това как ти звучи? Осъждат един тип за нападение срещу полицай, той публично заплашва въпросното ченге. Излежава дванайсет години, междувременно извършва и други зверства и няколко месеца след излизането му от пандиза същият полицай подава жалба срещу него и…

— Ти вече не си полицай, Мат.

— Да, но…

— И то не от вчера. — Той запали, заразмахва клечката и не спря дори и след като тя угасна. Без да ме поглежда, Дъркин рече: — А ако ще си говорим с точни данни, ти си само едно бивше ченге, и то без установен източник на доходи.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ами такъв си, какво да те правя! Уж си частен детектив, но без разрешително, плащат ти на ръка, без да те пишат в счетоводните книги. Как смяташ, че ще изглежда това пред властите? — Той въздъхна и поклати глава. — Значи късно снощи… Вчера ли се видя с Мотли за пръв път?

— Да, откак го осъдиха.

— Преди това не си ходил в хотела му, нали?

— Какъв хотел?

— Да или не, Мат?

— Разбира се, че не. Аз даже и не знам къде е отседнал. Обърнах града с главата надолу да го намеря, но — пълен провал. Защо питаш?

Той почна да рови из хартиите по бюрото.

— Това пристигна сутринта — рече той накрая. — Вчера следобед в Шести участък на 10-а Западна дошъл някой си Сиймър Гудрич, адвокат, който представлява интересите на Джеймс Лио Мотли. Имал пълномощно да охранява клиента си от тебе и…

— От мене?

— … и подал жалба относно действията ти през същия ден.

— Какви действия?

— Според Мотли ти си се явил в стаята му в хотел „Хардинг“. След като си го заплашил, си посегнал да го биеш, и то пак по особено застрашителен начин, и така нататък, и така нататък. — Той пусна листа обратно в бюрото. — Ти твърдиш, че това не е вярно, така ли? И че никога не си бил в „Хардинг“?

— Разбира се, че съм бил. Това е една дупка на Бароу и Уест. Навремето, когато бачках в Шести участък, често съм го посещавал. Викахме му „Дървинг“.

— Значи все пак си ходил там.

— Ходил съм, но не вчера. Бях там, когато обикалях подобните дупки в града. Май беше събота вечерта. Показах рисунката на регистратора.

— И?

— И нищо. „Не, не го знам. Не съм го виждал.“

— И повече не си ходил там?

— Защо ми е да ходя?

Той се наведе да загаси фаса. Премести стола си назад, облегна се и се вторачи в тавана.

— Сега ясно ли ти е как изглежда цялата работа?

— Я ми обясни за по-сигурно.

— Човекът подава жалба, има си и адвокат, всичко е съвсем изрядно. Твърди, че го притесняваш и дори си му посегнал. А на следващия ден пристигаш ти и видът ти е като че ли си падал по стълбите на някой небостъргач, и на свой ред подаваш жалба, само дето твърдиш, че случката е станала нейде на гъза на Манхатън, на Атърни Стрийт, което е баш на майната си, и на всичкото отгоре нито има свидетели, нито си запомнил номера на таксито, нито пък си взел удостоверение от болницата.

— Ако провериш пътните листове, можеш и да го намериш.

— Да, ей сега ще се юрна да ги проверявам, няма никакво съмнение… Как ме виждаш да хвърля двайсет души да бачкат по това във висша степен приоритетно дело, а?

Аз си замълчах.

— Между другото, той за чий те е заплашил навремето в самия съд? Защо му е трябвало да ти приказва, че ще ти разгони фамилията и тем подобни?

— Той е психопат. Не му трябват специални причини.

— Да де, но каква е била причината според самия него?

— Нали заради мене влезе в панделата. Това е напълно достатъчно.

— И то за нещо, което не е бил извършил.

— Да де, те всички са невинни агънца, като ги слушаш.

— Да, досега не се е случило някой да си признае, че е виновен. И какво, казал, че си го натопил? Че не бил стрелял, че изобщо не притежавал никакво оръжие и всичко това било измислица от твоя страна, тъй ли?

— Той твърдеше, че е невинен по всички обвинения. Интересен ход, особено като пледираш за виновен, но той така реши.

— Аха. И в крайна сметка натопил ли си го, или не?

— Моля?

— Не бе, просто се чудех — каза Дъркин.

— Разбира се, че не.

— Окей.

— Имаше предостатъчно веществени доказателства — трите изстрела, и то по ченге, което се опитва да го задържи — трябваше да му лепнат повече.

— Може би — каза той. — Просто си мисля как изглежда всичко това сега.

— И как изглежда?

Той избягна погледа ми.

— Тая Мардел информатор ли ти беше?

— Да, доставяше ми сведения.

— Много дела ли си разследвал с нейна помощ?

— Може да се каже.

— Аха. А Купърман, и тя ли беше информатор?

— Кони едва я познавах. Виждал съм я само няколко пъти. Беше приятелка на Илейн.

— А приятелките на Илейн сигурно са и твои приятелки.

— Какво, по дяволите…

— Седни, Мат, не си мисли, че ми е страшно кеф да ти приказвам всичко това.

— На мен пък хич не ми е.

— Не се и съмнявам. Взимаше ли пари от тях?

— От кого да съм взимал?

— Знаеш от кого.

— Искам да го кажеш.

— От Купърман и Мардел. Та взимаше ли?

— Разбира се, Джо. Даже носех мека пурпурна шапка и карах розово „Елдорадо“ с леопардова тапицерия.

— Я сядай.

— Не ми се седи. Мислех, че си ми приятел.

— Аз също мислех. И все още мисля така.

— Браво на тебе.

— Бил си прекрасен полицай — каза той. — Това ми е известно. Много бързо са те повишили в детектив и имаш немалко успешни дела.

— Ти какво, да не би да си ми прелиствал досието?

— Не съм. Всичко е в компютъра, стига ти да натиснеш няколко копчета, няма нужда да прелистваш. Видях и препоръките от началството. Само че по онова време си имал сериозни проблеми с алкохола и нищо чудно чат-пат да си превишавал правата си. В края на краищата кое ченге не престъпва устава? — Той въздъхна. — Не знам, не знам. До тоя момент разполагаш единствено с онуй семейно убийство, при това в друг щат, и с оная мацка, дето се метнала през джама на пет преки оттук. И твърдиш, че той е извършил всичко това.

— Нали той самият си го каза.

— Да де, само че никой освен тебе не го е чул… Мат, ти си единственият свидетел. Може всичко това да е измишльотина, може да е святата истина. Може би случката отпреди дванайсет години да е била суперинсценировка, може и да е станало точно така, както го описваш. — Той се обърна към мен и ме погледна. — Както и да е. Само, моля те, недей да пишеш жалби и не ме карай да искам разрешително за арест. И, за бога, не хуквай да го търсиш, щото преди още да си се усетил, ще те арестуват за нарушение на заповед за охрана и защита. Нали знаеш, в такива случаи е абсолютно забранено да припарваш до него.

— Страхотна система, няма що.

— Такъв е законът. Ако си рекъл да си мерите пишките с него, трябва да те предупредя, че си избрал изключително неудобен момент. Щото ще загубиш.

Аз тръгнах към вратата, като с все сили стисках зъбите да не кажа нещо не съвсем уместно. Когато стигнах до нея, чух да казва:

— Мислиш, че не съм ти приятел, нали? Да, ама не. Аз съм твой приятел. Иначе нямаше да ти наприказвам всичките тия лайнени работи, а щях да те оставя да ги усетиш на гърба си.