Лорънс Блок
Билет за гробищата (13)

13.

Понечих да се обърна надясно, но преди още да съм помръднал и един милиметър, почувствах как ръката му здраво ме сграбчи над лакътя. Хватката му се стегна, пръстите му напипаха нещо — нерв, някаква чувствителна точка — и дива болка светкавично се разнесе по цялата ми ръка от дланта до лакътя. С другата си ръка той заопипва дясното ми рамо и силно натисна едно място под мишницата. Усетих нов пристъп на дива болка; едва се сдържах да не повърна.

Не издадох нито звук, не трепнах с нито един мускул. Отново дочух стъпки и звук от строшени стъкла под тях — на няколко крачки от мен застана Кенди. Едната й обица блещукаше в мрака.

— Съжалявам — каза тя. Тонът й не беше подигравателен, но не беше и извинителен.

— Претърси го — заповяда й Мотли.

— Ама това не е пистолет бе, глупчо! Просто му е щръкнало пишлето от радост, че ме вижда!

— Претърси го!

Ръцете й затрепкаха като крила на птица по гърдите ми и отстрани по бедрата, сетне обгърнаха кръста ми да проверят не съм ли пъхнал пистолет зад колана си. Отпусна се на колене, за да претърси краката ми до глезена, после заплъзга ръце нагоре, по вътрешната им страна, докато стигна слабините ми. Там се спря, започна да ме опипва и да ме гали. Милувките й бяха хем груби, хем нежни.

— Аз ти казах, че му е станал — заяви тя. — Оръжие няма. Да му направя ли едно хубавко претърсване отзад, а?

— Няма нужда.

— Сигурен ли си? Може да си е наврял в дупето някоя пушка. Мен ако питаш, като нищо е скрил там цяла базука!

— Можеш да си тръгваш.

— С най-голям кеф ще му бръкна отзад…

— Казах, че можеш да си вървиш!

Тя се нацупи, но не за дълго, след което се изправи и положи големите си ръце на раменете ми. Миризмата на тялото й с неустановен пол се смесваше с аромата на тежкия главозамайващ парфюм. Тя се изправи на пръсти и ме целуна право по устата. Устните й бяха леко отворени и в момента на целувката езикът й се стрелна към моя. След това ме пусна и се отдръпна. Не съумях да разчета какво точно бе изписано на лицето й. Беше и тъмно…

— Наистина съжалявам — каза тя, плъзна се покрай мен и изчезна.

— Още сега мога да те убия — каза той. Тонът му беше безстрастен, студен и съвсем равен. — Само с тия две ръце. Мога да те парализирам от болка. И да ти дам билет за гробищата.

Държеше ме все така с една ръка — над левия ми лакът, с другата — върху дясното ми рамо. Продължаваше да натиска, но болката беше почти поносима.

— Но ти обещах да те запазя за десерт. Първо ще минат жените ти. И чак тогава ти.

— Защо?

— От вежливост. На дамите трябва да се прави път.

— Но защо е всичко това?

Той се изсмя, но някак неестествено. Все едно че четеше по срички „ха, ха, ха“. Като реплика от антична трагедия.

— Ти отне дванайсет години от живота ми — продължи той. — Дванайсет години прекарах в затвора. Ти някога лежал ли си там?

— Могъл си да излезеш след една-две години. Продължението на срока си е лично твоя вина.

Хватката му се стегна и краката ми тутакси се подвиха.

— Не трябваше да лежа даже и един ден — рече той. — „Нападение срещу полицай при особено тежки обстоятелства“… Аз не съм те нападал! Нападна ме ти, след което ме натопи. Трябваше тебе да те пратят зад решетките!

— На тебе там ти е мястото.

— Защо? Защото исках да ти отнема една от жените? Ти не беше достатъчно силен да я владееш, следователно не си я заслужавал. Само че мисълта за това ти беше непоносима, нали?

Аз си замълчах.

— Само че ти направи огромна грешка, че ме натопи. Мислеше си, че затворът ще ме унищожи. Да, така става с много хора, само че на тебе не ти е ясен механизмът. Затворът прави слабите по-слаби, а силните — по-силни.

— Това ли е механизмът?

— Да. Почти винаги става така. Ченгетата например не оцеляват зад решетките. Защото са слаби и им трябват пищови, и значки, и униформи, за да оцелеят. А тъй като зад решетките са голи като охлюви, рано или късно загиват. Знаеш ли какво казва Ницше? „Това, което не ме унищожи, само ще ме направи по-силен.“ И Атика, и Данемора ме направиха по-силен.

— Значи трябва да си ми благодарен, че съм те пратил там.

Той пусна рамото ми. Аз се размърдах и направих опит да застана в удобна позиция, така че да го ритна по глезена, но преди още да съм се наместил, усетих как пръстът му се забива в бъбрека ми. Същински кинжал. Изкрещях от болка, политнах и се приземих на колене.

— Винаги съм бил силен — каза той. — Ръцете ми са яки по рождение. Никога не съм се упражнявал специално. Просто винаги съм бил такъв. Точно такъв… — Той ме сграбчи за раменете и ме повдигна. Нямах сили даже да поискам да го ритна. Краката ми бяха като от въже; ако ме пуснеше, мигом щях да се срутя.

— Чак в затвора започнах да тренирам — продължи той. — В гимнастическия салон имаше щанги. Доста хора се занимаваха с тях, и то по цели дни. Особено чернилките. Само ако ги беше видял как се напъват, а от тях се лее пот и вони на порове, и така постепенно се превръщат в грамадни мускулести канари. Аз се потях двойно повече, но не заприличах на канара, само мускулите ми станаха още по-яки. Всеки ден по няколко часа без почивка… Масата ми е същата, но отвътре съм като стомана. От ден на ден ставах все по-силен. Там…

— Само че в Охайо не можа да минеш без нож и пушка.

— Можех, но не исках. На мъжа му трябваше съвсем малко, беше като козунак. С лекота можех да го пробия само с пръсти. Завлякох го в собствения му хол и го застрелях със собствената му пушка. — Той замълча за момент, после продължи с по-мек тон. — А Кони убих с нож, за да изглежда, че той го е направил. Всъщност дори и не я убих. Тя практически вече беше мъртва. Не беше останало кой знае колко за убиване.

— А децата?

— Просто доразчистих сцената. — Едната му ръка се плъзна към ребрата ми и тутакси намери мястото. Натисна лекичко с върха на пръста си и по цялото ми тяло като електрически ток премина зверска болка. Вече бях напълно безпомощен. Той изчака малко, после пак натисна, тоя път по-силно. Главата ми се замая, причерня ми. Едва успях да запазя съзнание.

Не можех да направя нищо. Възможностите ми бяха силно ограничени — не можех да се боря по никакъв начин. Той наистина беше дяволски силен, а аз и така едва се държах на краката си — и дума не можеше да става за атака. Можех само да опитам, само някакъв психологически ход, но и там се чувствах напълно безпомощен в сравнение с него. Нямах представа каква стратегия да предприема — дали да приказвам? Или да мълча? Да се съгласявам или да му противореча?…

Реших да започна с мълчание, сигурно защото така и така не знаех какво да кажа. Той също мълчеше. Говореха само пръстите му, които непрекъснато откриваха нови и нови места по ребрата, лопатките и ключиците ми. Самото му докосване беше болезнено дори и когато просто търсеше точките, без да натиска. Пръстите му си играеха с мен като някой султан с броеницата си.

Той каза:

— А за Антоанет не ми трябваше нито нож, нито пистолет.

— Защо я уби?

— Защото беше една от жените ти.

— Аз почти не я познавах!

— Убих я с ей тия две ръце — каза той, наслаждавайки се на спомена. — Тъпа крава! Така и не разбра кой съм и за какво я наказвам. „Ще ти дам пари — ми каза. — Ще направя всичко, което поискаш.“ Но не беше много зле в леглото де. Впрочем ти и сам го знаеш.

— Не съм спал с нея.

— Аз също. Просто я начуках като овца. Или пиле. Винаги, когато чукам пилета, им извивам вратовете в момента на изпразването. Нейния врат не го извих. Счупих го. Щрак, като суха съчка.

Нищо не казах.

— А после хоп през прозореца. За лош късмет тя се стовари право върху момчето.

— Оплакваш се, а?

— Аз целех Андреа.

— Кого?

— Гаджето му. Не че очаквах да уцеля някого, но все пак бих искал да е тя.

— Защо?

— Предпочитам да убивам жени — каза той.

Казах му, че е луд. Че е звяр, че мястото му е в някоя клетка. Той отново ме натисна, след което ме препъна с крак. Аз се проснах по корем. Запълзях по дерящия чакъл и натрошените стъкла. Изправих се, препъвайки се в неща, които дори не забелязвах, и се извърнах в очакване. Той се нахвърли върху мен и тогава аз с все сила замахнах да го ударя.

Но не успях. Той избягна удара, аз прелетях покрай него, залитнах, опитах се да се задържа на краката си, не успях и с все сила се проснах на земята.

Повече не се опитвах да се изправя. Просто лежах, поемах си въздух и чаках да видя какво ще направи с мен.

Той също чакаше. После съвсем меко ми каза:

— Още сега мога да те убия.

— Защо не го направиш?

— Иска ти се, а? Чудесно. Само след седмица вече ще ме молиш на колене за това.

Понечих да се изправя, но той ме ритна точно под ребрата. Почти не усетих удара, но спрях да се изправям.

Той клекна до мен, сложи ръка отзад на черепа ми, а палецът му потърси вдлъбнатината зад ухото ми. Говореше нещо, но съзнанието ми отказваше да го регистрира.

Палецът му потъна дълбоко в кожата ми. Болката беше по-силна отпреди, но аз някак си не я усещах. Сякаш я наблюдавах отстрани и изпитвах не толкова болка, колкото благоговеен ужас.

И тогава той натисна още по-силно. Чернотата пред очите ми се разля и отвъд тях. На фона на непрогледния мастилен мрак се мержелееше само едно огненочервено петънце, което непрекъснато се свиваше, докато стана не по-голямо от главичка на карфица, след което изчезна съвсем.