Лорънс Блок
Билет за гробищата (7)

7.

Рей Галиндес приличаше по-скоро на ченге, отколкото на художник. Среден на ръст, набит, с гъсти вежди и кафяви като на кокер шпаньол очи. Отначало реших, че е към четирийсетте, но тъй като това явно се дължеше на леко наднорменото му тегло и на забавените му и донякъде тържествени маниери, смъкнах тази оценка с около десет години.

Бяхме се уговорили да се видим у Илейн към седем и половина. Аз пристигнах по-рано. Илейн свари кафе, аз изпих една чаша. Галиндес отказа. Илейн му предложи бира, на което той отговори:

— Може би после, мадам. Ще ви помоля само за чаша вода, ако може.

Обръщаше се към нас със „сър“ и „мадам“. Аз започнах да му обяснявам същността на проблема, докато той си драскаше по скицника. Помоли ме да му опиша накратко Мотли и аз така и направих.

— Вашият човек явно има много силно изразена индивидуалност — рече той, — което е добре за работата ми. Ще ме улесни неимоверно. Много мразя свидетел да ми каже: „Абе, най-нормален човек, нищо особено, като всички останали“. Това може да означава две неща. Или че заподозреният наистина не е нищо особено и трудно може да бъде запомнен, или че свидетелят не се е вгледал както трябва. Това много често се случва, когато са от различни раси. Белият човек вижда в черния само това, че е черен. Човек запомня цвета, а не лицето.

Преди да почне да рисува, Галиндес ни накара да си затворим очите и да си представим Мотли.

— По този начин по-добре ще си го спомните — обясни той.

След това ме помоли да опиша Мотли с подробности. Докато говорех, той рисуваше с мек графит и от време на време изтриваше по нещо. Ранния следобед бях посетил библиотеката на 42-ра улица, където бях открил две стари снимки на Мотли — едната от дните на арестуването му, а другата — от процеса. Не мисля, че паметта ми се нуждаеше от кой знае какво освежаване, но все пак това помогна представата ми за него да се проясни. Все едно махате напластената през вековете мръсотия от някоя картина.

Гледката как върху листа постепенно се появява лице, ни изуми. Той ни беше помолил да му посочваме неточните детайли и добросъвестно ги изтриваше и поправяше. Така постепенно образът от скицата дойде на фокус със спомените ни. След като не беше останало какво повече да добавим, Галиндес се зае да го направи по-стар.

— Човекът, който виждате тук, вече е прехвърлил двайсет и осем години. Отчасти това се дължи на факта, че и тримата знаем, че сега той е на четиридесет, така че подсъзнателно сме се опитвали да го докараме до толкова на картината. Но все пак по въпроса може да се направи и още. Чертите на лицето силно се влияят от годините — стават по-изразени. Ако нарисувате карикатура на някой млад човек и я сравните с него след двайсетина години, тя вече няма да изглежда толкова преувеличена. Една моя учителка казваше навремето, че с годините ставаме карикатури на самите себе си. Значи в случая ще поувеличим носа и ще направим очите да изглеждат още по-вдлъбнати.

Всичко това беше постигнато с няколко леки и елегантни щриха. Страхотно изпълнение.

— А и силата на тежестта променя много — продължи той. — Увисва това, удължава онова… — едно бързо минаване с хлебната гума и още по-бързо драсване с молива. — Сега прическата. Тук липсва информация. Не е известно дали още я има, или е заприличал на яйце. Но нека предположим, че и той, както и повечето хора, тоест, повечето мъже, е позагубил косата си. Което не значи, че непременно е плешив. Просто косата му е оредяла и челото му е станало по-високо, ето, нещо такова.

Той прибави няколко леки бръчки около очите и една-две гънки в ъгълчетата на устата. Подчерта още повече скулите, след което протегна скицника на една ръка разстояние и за последен път прекара гумата и молива през рисунката.

— Е? — обърна се той към нас. — Какво ще кажете? Готово за рамка, нали?

 

 

След като си свърши работата, Галиндес се съгласи да изпие един „Хайнекен“. Илейн и аз си разделихме сода „Перие“. Лека-полека започна да говори за себе си. Отначало не му се искаше много, но Илейн я бива да измъква разни неща от хората. Професионален талант, какво да се прави. Галиндес ни разказа, че тъй като рисуването открай време му идвало отръки, той не го смятал изобщо за качество, камо ли за бъдеща професия. От малък искал да стане ченге, имал някакъв чичо в полицията и веднага щом завършил двегодишния курс в колежа на Кингсбъро Къмюнити, се явил на приемен полицейски изпит.

Продължил да рисува за собствен кеф, правел портрети и карикатури на колегите си, докато един ден — щатният художник се бил разболял — го накарали да нарисува един изнасилвач. Оттогава се занимавал главно с такъв вид неща, и то с удоволствие, но чувствал, че по този начин се отдалечава от същинската полицейска работа. Приятелите му говорели, че като художник ще постигне много повече, отколкото като пазител на закона, но той още не бил сигурен кое от двете неща да избере.

Той отклони предложението на Илейн за втора бира, благодари ми за двете петдесетачки, които му дадох, и ни заръча непременно да му съобщим как е приключило всичко.

— Искам, като го хванете, да го видя — рече той. — Или поне да му видя снимката. Да разбера дали съм го уцелил, не за друго. Някой път се случва скицата да няма нищо общо с оригинала, друг път все едно че лично ти е позирал.

Илейн го изпрати и щракна всички ключалки на вратата.

— Чувствам се като идиот — оплака се тя, — но въпреки това се заключвам най-старателно.

— В тоя град има стотици хиляди души с по дванайсет резета, алармени системи и какви ли не джаджи по вратите, при това без да ги заплашва никой.

— Това страшно ме успокоява — каза Илейн. — Рей е много приятен. Интересно дали ще си остане ченге.

— Не мога да знам.

— Ти искал ли си някога да станеш нещо друго освен ченге?

— Аз изобщо не исках да ставам ченге. Така се стекоха нещата. Но преди още да свърша Академията, разбрах, че това ми е призванието. Вярно, че не се сещах по-рано. Като дете си мечтаех да стана като Джо ди Маджо, но това е мечтата на кажи-речи всяко дете. С времето обаче меракът ми се изпари.

— Жалко. Щеше да се ожениш за Мерилин Монро.

— Да, и да рекламирам кафеварки по телевизията. Опазил ме господ и от двете радости.

Тя стана да отнесе празните чаши в кухнята, аз я последвах. Оплакна ги, сложи ги да се сушат, каза:

— Чувствам, че днес ми се хойка. Имаш ли някаква работа тази вечер?

Погледнах си часовника. Обикновено в петък ходя в „Св. Павел“ от 8 и 30, но вече бях закъснял. Освен това на обед бях ходил на оная сбирка в центъра. Казах й, че съм свободен.

— Хайде на кино тогава, а, какво ще кажеш?

Чудесна идея. Разходихме се до киносалона за премиерни прожекции на 60-а и Трето авеню. Тъй като беше уикенд, имаше опашка, но си струваше да почакаме — филмът се оказа съвсем приличен, с Кевин Костнър и Мишел Пфайфър.

На излизане Илейн каза:

— Тя не е точно красива, но има нещо… Ако бях мъж, щях да поискам да я изчукам.

— И то на няколко тека — добавих аз.

Усетих, че Илейн ме поглежда.

— На няколко тека — повтори тя и се захили.

Покрай нас по Трето авеню минаваха младежи с преуспяващ вид — човек можеше да си помисли, че републиканците наистина са прави да твърдят, че Америка процъфтява.

— Аз огладнях — съобщи Илейн. — Хайде да се отбием някъде да хапнем. Аз черпя.

— Защо пък ти да черпиш?

— Защото ти плати билетите. Къде ще идем? В тоя квартал, особено в петък вечер, е фрашкано с юпита.

— В моя квартал има едно място. Правят страхотни хамбургери и пържени картофки. Ох, ама ти не ядеш хамбургери… Готвят и риба, но ти май и това не ядеш, а?

— Да, вече и риба не ям. Салатите им вкусни ли са?

— Супер са, но ще ти стигне ли само салата?

Тя каза, че ще й бъде предостатъчно, особено след като свие няколко от моите картофи. Таксита нямаше, за сметка на това с клиенти беше пълно. Тръгнахме пеша, на 57-ма се качихме на автобуса и слязохме на Девето авеню. Мястото, което имах предвид — „Парис Грийн“ — се намираше пет преки по-надолу. Барманът, висок слаб мъж с кафява брада, който висеше като стиска водорасли, ни махна още щом прекрачихме прага. Казваше се Гари, беше ми помогнал преди няколко месеца да открия едно маце, което имаше навика да си пие там питието. Собственикът Брайс тогава не ми оказа особено съдействие, но пък сега ни поздрави с приветлива усмивка и ни заведе до една от хубавите маси. Сервитьорката беше с къса пола и крака до сливиците. Взе поръчката и след малко се върна с „Перие“ за мен и „Върджин Мери“ за Илейн. Сигурно съм се бил загледал подире й, защото Илейн почука с чашата си по моята и ме посъветва да не се отвличам от Мишел Пфайфър.

— Бях се замислил нещо — оправдах се аз.

— А, не се и съмнявам.

Когато сервитьорката дойде отново, Илейн си поръча голяма градинска салата. Аз поисках да ми донесе от обичайното — сандвич с кюфте и кашкавал и препържени картофи. Изведнъж ме обзе странното усещане за deja vu — сякаш всичко това вече е било с мен. След малко разбрах, че просто съм се сетил за вечерята с Тони в бара на Армстронг във вторник вечерта. Не че ресторантите си приличаха кой знае колко. А и жените бяха съвсем различни. Може би беше заради храната. Човек ги дъвче все едни и същи…

Вече бях преполовил сандвича си, когато ми хрумна да я питам не се ли дразни, че ям кайма. Тя ме погледна, както се гледа луд, и попита от какъв зор да се дразни.

— Де да знам — казах аз. — Нали не ядеш месо, може да те дразни.

— Абе айде, моля ти се. Това, че не ям месо, си е лично мой избор. Не ми е забранено от доктора, нито съм била патологично пристрастена към него, че сега да не мога спокойно да те гледам как го ядеш.

— Значи нямаш нужда да ходиш на събрания.

— Какви събрания?

— На Анонимните месоядци.

— Хитро — каза тя и се засмя. След което присви очи и ме запита: — Значи ти това си направил? Записал си се в Анонимните алкохолици?

— Аха.

— Сетих се аз, че такава ще да е работата. А тебе, Мат, няма ли да те дразни, ако си взема нещо за пиене?

— Ти си си взела.

— Да, вярно — „Върджин Мери“. Обаче ако…

— Нали знаеш как му викат англичаните?

— „Блъди Шейм“.^[1]

— Точно така. Не, няма да ме дразни, ако си поръчаш алкохол. Ако искаш, викни си нещо.

— Не искам.

— И затова ли пиеш „Върджин Мери“? Защото мислиш, че ако пиеш алкохол, това би ме дразнило?

— Всъщност не. Напоследък почти не пия алкохол. А и никога не съм била по тая част. Попитах те просто защото ти ме пита за сандвича. А ако забелязваш, докато приказвахме тия глупости, аз ти отмъкнах няколко картофа.

— Значи така, нарочно ми отвличаш вниманието… Искаш ли да ти поръчам и на тебе?

— В никакъв случай. Чуждото винаги е по-сладко. Мама не ти ли е казвала?

 

 

Тя твърдо заяви, че ще плати сметката, и отклони предложението ми да си поделим сумата.

— Нали аз те поканих. Освен това ти дължа пари.

— В смисъл?

— Рей Галиндес. Дължа ти сто долара.

— Как пък не.

— Как пък да. Мене ме преследва някакъв маниак, ти ме пазиш, значи трябва да ти плащам по съответната тарифа. Ясно ли е?

— Аз нямам тарифа.

— Във всеки случай трябва да ти давам нещо за услугата. Поне разноските ти без съмнение трябва да плащам. Та, като стана дума за това, ти нали ходи до Кливланд, бил си там на хотел…

— Мога да си го позволя.

— Не се съмнявам, че можеш, но в случая това е без значение.

— Освен това не се грижа само за тебе — продължих аз. — Аз съм на мушката му дотолкова, доколкото и ти.

— Мислиш ли? Той едва ли би те чукал отзад, за разлика от мене.

— Знае ли човек на какво са го научил в пандиза… Говоря ти сериозно, Илейн. В случая защитавам и собствените си интереси.

— Да, но и моите. Което ти отнема част от доходите, нали сам ми каза, че вече не бачкаш в оная агенция. След като отделяш част от времето си за тоя случай, най-малкото, което мога да направя, е да ти покривам разноските.

— Какво ще кажеш да си ги поделим?

— Не е честно. Ти си този, който тича нагоре-надолу и си зарязва редовната работа. Освен това аз съм по̀ мангизлия от двама ни. Ох, боже, не ми се цупи сега, това с нищо не накърнява мъжкото ти честолюбие. Просто такива са фактите — аз имам повече пари от тебе.

— Е, и не малко се трудиш за тях…

— Да, ние със Смит Барни си ги изкарваме по най-древния начин на света. Така е, душице, трудя се, за да ги спечеля, спестявам ги, после ги влагам в нещо и в крайна сметка, ако не съм богата, поне никога няма да съм бедна. Притежавам доста недвижимо имущество. Апартаментът си е лично мой, купих го веднага, щом собствеността стана кооперативна. Притежавам къщи в Куинс, Джаксън Хайтс и отчасти в Удсайд. Всеки месец получавам чекове от управителната компания, а счетоводителят ми звъни винаги, когато приходната част на баланса ми е натежала, за да ми каже, че е време да закупя някоя нова къща.

— Независима във финансово отношение жена, това си ти.

— Абсолютно.

* * *

Тя плати сметката и тръгнахме. По пътя се отбихме на бара и аз я представих на Гари. Той ме запита дали в момента работя по някой случай.

— Веднъж ми бе възложил ролята на Уотсън — сподели той с Илейн. — Оттогава все чакам нова възможност.

— Тия дни ще я имаш.

Той просна дългото си тяло през бара и доверително прошепна:

— Довежда тук разни заподозрени лица, а аз ги преслушвам с помощта на една-две текили.

Илейн изигра етюд на ужас и възхита. Тръгнахме си и навън тя каза:

— Времето е превъзходно! Дано се задържи така за по-дълго.

— Мен ако питаш, чак до пролетта.

— Направо не е за вярване, че до Коледа остават само месец и половина. Нещо не ми се прибира. Къде можем да се пъхнем? Само че да идем пеша.

Аз се замислих.

— Сещам се за едно чудно барче.

— Че ти ходиш ли по барове?

— Не много често. Но това място пада малко долнопробно. Собственикът… За малко да кажа, че ми е приятел, но това май не е най-точната дума.

— Това ми възбужда любопитството — каза тя.

Отидохме при Гроуган, седнахме, аз се разходих до бара да поръчам. Тук няма сервитьори. На самообслужване е.

Зад бара стоеше Бърк. Никога не съм знаел малкото му име. Пък може и да няма такова. Той се обърна към мене и почти без да мърда устни, ми каза:

— Ако търсиш едрия, той току-що излезе. Не знам дали ще се връща.

Взех две соди. Докато ги пиехме, й разказах няколко истории за Мик Балу. Най-впечатляващата беше за един нещастник на име Пади Фарели, който по някакъв повод бил вдигнал кръвното на Мик. Една прекрасна вечер Балу тръгнал да обикаля ирландските кръчми на Уест Сайд. Според мълвата носел торба за боулинг, която непрекъснато отварял, за да вади оттам главата на Пади Харели.

— Тази история ми звучи познато — каза Илейн. — Не писаха ли за нея във вестниците?

— Май се появи на едно място. Мик отказа да я потвърди. Но и не я е отрекъл де. Във всеки случай Фарели оттогава се провали вдън земя.

— Мислиш ли, че го е пречукал?

— Убеден съм. Две мнения няма. Знам също и че е обикалял с торба за боулинг. Оттам нататък не мога да ти кажа със сигурност дали я е отварял и какво е вадил оттам.

Тя се замисли.

— Интересни приятели имаш — каза ми накрая.

Илейн има̀ късмета да се запознае с Мик още преди да си изпие содата. Мик влезе, повлякъл други двама мъже. Бяха дребни, по джинси и кожени авиаторски якета. Насочиха се към вратата в дъното. По пътя той ми кимна леко. Пет минути по-късно и тримата се появиха отново. Дребосъците излязоха и тръгнаха на юг по Десето авеню, а Мик мина през бара, за да си вземе чаша дванайсетгодишно „Джеймсън“, и дойде при нас.

— Здравей, Мат, приятелю — каза ми той. Аз му посочих стола, но той поклати глава. — Не мога, работа ме чака. Когато сам си си шеф, ставаш си и роб.

Аз ги представих.

— Илейн, това е Мик Балу. Мик, Илейн Мардел.

— Приятно ми е — каза Балу. — Все ти казвам да се отбиеш, Матю, и на̀, точно когато си дошъл, аз трябва да изчезвам. Нали пак ще минеш?

— Непременно.

— Ще го ударим на лаф цялата нощ, а рано сутринта ще идем на литургия. Мис Мардел, дано пак се видим.

Той се обърна, почти несъзнателно вдигна чашата си и я пресуши, след което пътьом я остави на една празна маса.

Когато вратата след него се затвори, Илейн каза:

— Какъв гигант! Не предполагах, че може да има толкова едър човек. Прилича на ония статуи на Великденските острови.

— Да, вярно.

— Като изсечен от гранит е. За каква литургия ставаше дума? Това да не е някакъв код?

Аз поклатих глава.

— Навремето баща му бил месар на пазара на Уошингтън Стрийт. Мик има обичая чат-пат да си слага месарската му престилка и да ходи на литургия в „Св. Бърнард“ от осем сутринта.

— И ти ходиш с него, така ли?

— Веднъж.

— Ама и ти си един — каза тя. — Водиш си гаджето по страхотни места и го запознаваш с такива страхотни хора!…

 

 

Навън тя ми каза:

— Ти нали живееш наблизо? Хвани ми едно такси, аз сама ще се прибера.

— Ще те изпратя до вас.

— Няма нужда.

— Това никак няма да ме притесни.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Освен това искам да взема рисунката на Галиндес. Още утре ще я преснимам и ще почна да я разнасям насам-натам.

— А, разбира се.

Таксита вече имаше колкото щеш. Качихме се на едно и през време на пътуването не казахме нито дума. Портиерът отвори вратата на таксито, след това се затича да отвори и външната врата.

В асансьора тя ми каза:

— Трябваше да кажеш на таксиджията да те почака.

— Таксита има, не се притеснявай.

— Вярно, обаче…

— По-добре да си хвана друго, отколкото да му плащам престоя. Освен това мога да си отида пеша.

— По това време?

— Че защо не.

— До вас е доста далече.

— Аз обичам дългите разходки.

Тя отключи двете ключалки, полицейската и секретната, и пак ги заключи, след като затвори вратата. Това й отне доста време, особено като се имаше предвид, че след минута пак трябваше да отключва, за да ме пусне, но аз се зарадвах, че го прави. Исках да се убедя, че й е станало навик да изпълнява тази процедура, и то веднага щом се е прибрала. И не почти винаги, ами абсолютно всеки път.

— Да не забравиш да вземеш фактура — каза тя.

— Каква фактура?

— От таксито. За да ти възстановя сумата.

— О, боже — въздъхнах аз.

— Какво?

— Не мога да се занимавам с такива дреболии. Никога не го правя.

— Добре де, какво правиш в такива случаи?

— Изчислявам средната сума, която покрива разходите ми. Как ме виждаш да си водя отчет за такситата и билетите за метро? Ами че аз ще се побъркам!

— А като работиш за „Рилайабъл“?

— Е, тогава се налага и трябва да ти кажа, че порядъчно се изнервям, но като знам, че няма как… Освен това май повече няма да бачкам за тях. Тази сутрин си имах разговор с един от шефовете.

— По какъв повод?

— Нищо съществено. Ядоса се, че няма да мога да идвам редовно на работа в близките дни, и едва ли ще ме вземе пак. Пък и аз едва ли ще искам да се върна.

— Е, все ще се нареди някак. — Тя отиде до масичката за кафе и взе една бронзова фигура на котка. — Не те карам чак да взимаш фактури, нито пък да ми се отчиташ до последната стотинка. Просто искам всичките ти разноски да бъдат покрити, а не да си ги плащаш от джоба. Не ми е приятно сам да крадеш от себе си.

— Ясно.

Тя отиде до прозореца, като премяташе котката от едната си ръка в другата. Аз застанах до нея и също се загледах в Куинс.

— Един ден — рекох й — всичко това ще бъде твое.

— Подигравай се ти. Искам да ти благодаря за тази вечер.

— Няма защо.

— Има. Ти ме спаси от тежък пристъп на клаустрофобия. И не само това. Просто беше една хубава вечер.

— За мен също.

— За което ти и благодаря. А трябваше ли да ме водиш в „Парис Грийн“ и „Гроуганс“? Все пак това си е твой собствен свят.

— Мислиш, че като ме видят с красива жена, ще навреди на реномето ми?

— Не съм красива.

— Какво сега, комплименти ли си просиш? Много добре знаеш как изглеждаш.

— Знам, че не съм горгона, но в никакъв случай не съм красива.

— О, я стига. А всички тия къщи отвъд реката, как си ги заработила, а?

— В моята професия няма нужда да си Елизабет Тейлър, за бога. Много добре го знаеш. Просто трябва да си жена, с която мъжете искат да прекарат времето си. Ще ти разкрия една тайна. Всичко е до настройка.

— Ти знаеш по-добре.

Тя се извърна, остави котката на масата и, без да се обръща към мен, ме попита:

— Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Винаги съм го мислил.

— Много си мил.

— Не ти го казвам от куртоазия, а защото…

— Знам.

За момент в стаята се възцари пълно мълчание. Във филма, който бяхме гледали, имаше подобен момент. Беше спряла дори и музиката и действието стана съвсем напрегнато.

Аз казах:

— Аз най-добре да си взимам рисунката и да си тръгвам…

— Да, разбира се. Ще ти я сложа в нещо да не се цапа. Само да ида да пишкам и се връщам веднага.

Тя излезе, а аз се загледах в Джеймс Лио Мотли такъв, какъвто го беше нарисувал Галиндес, опитвайки се да прочета какво пише в погледа му. Което не беше особено умно — все пак гледах произведението на един художник, а не снимка, а пък очите на Мотли и без друго си бяха непроницаеми.

Запитах се какво ли прави той сега. Може би се е заврял в някоя изоставена сграда и пуши опиум. Може би живее с някоя жена и я тормози с връхчетата на пръстите си, докато й обяснява колко това й харесва, а накрая прибира парите й. Може би не е в Ню Йорк, може би е в Атлантик Сити и играе на барбут, или пък се пече в Маями Бийч.

Не отлепях поглед от картината; опитах се да възбудя всичките си животински инстинкти и да надуша къде би могъл да се спотайва. В това време в стаята влезе Илейн и застана до мен. Усетих нежното докосване на рамото й до моето; лъхна ме парфюмът й.

Тя каза:

— Ще ти я сложа в картонена ролка, така няма да я прегъваш, само ще я навиеш.

— Откъде имаш картонена ролка? Нали не пазиш никакви боклуци?

— Нямам, но ако издърпам книжните салфетки, ще се получи идеална ролка.

— Хитро.

— Нали?

— Само че дали си струва…

— Едно руло салфетки нищо не струва. Долар и деветнайсет, там някъде.

— Нямам представа колко е.

— Е, не повече от това. Така че си струва. — Тя докосна с пръст рисунката. — Когато всичко приключи, искам да ми я дадеш.

— Защо?

— Ще я дам да й сложат рамка и стъкло. Нали и той така каза, че е само за рамка? Вярно, каза го на шега, но това е защото не взима таланта си на сериозно. Това тук е истинско изкуство.

— Май сериозно говориш?

— Напълно. Жалко, че не го накарах да ми я подпише. Някой път ще му се обадя специално за това. Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Според мен това страшно ще го поласкае. Знаеш ли, хрумна ми нещо. Одеве смятах да я ксерографирам на две, на три, но сега мисля да направя петдесет истински копия и да ги номерирам за колекциониране. Какво ще кажеш?

— Подигравай се, подигравай се. — Тя вдигна ръка и я постави върху моята. — Шегаджия си ти.

— Такъв съм си аз.

— Аха.

Този път паузата беше значително по-дълга. Аз се изкашлях, за да я прекъсна.

— Сложила си си парфюм.

— Да.

— Сега ли го направи?

— Аха.

— Много приятно ухае.

— Радвам се, че ти харесва.

Аз се наведох да оставя рисунката на масичката, после се изправих. Ръката ми се плъзна покрай кръста й и легна върху бедрото й. Тя едва доловимо въздъхна и се притисна до мен, с глава на рамото ми.

— Чувствам се красива — рече ми тя.

— Имаш всички основания за това.

— Освен че си сложих парфюм, се и съблякох.

— Е, нали си с дрехи?

— Да, но преди бях със сутиен и бикини, а сега не съм. Тъй че отдолу съм абсолютно гола.

— Абсолютно гола.

— Върху мен има само малко парфюм. — Тя застана срещу мен. — Освен това си измих зъбите. — Тя отметна главата си леко назад и ме погледна с полуотворени устни. Очите й се спряха за момент върху моите, след което се затвориха.

Аз я прегърнах.

 

 

Беше чудесно — забързано, но и спокойно; страстно, но и нежно, познато, но и ново. Познавахме телата си, но в същото време сякаш ни беше за пръв път. С нея винаги сме си пасвали; изминалите години не бяха променили нищо. Беше по-добре от всякога.

След това тя каза:

— Цяла нощ съм мислила за това. Казах си, това момче винаги съм го харесвала и ще е направо страхотно, ако мога да разбера дали след всичките тези години спойката пак ще се получи. Тъй че в известен смисъл си го бях планирала, нали ме разбираш.

— Разбирам те.

— Ако знаеш само как ме възбуждаше тази мисъл! А когато ми каза, че съм красива, направо се подмокрих.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Моментално ми стана. Като от магия.

— Пътят към женското сърце…

— Минава през гащите й. Виждаш ли колко е лесно? Само трябва да ни се говори, че сме красиви. — Тя сложи ръка върху моята. — Според мен се получи, защото ти ме накара да повярвам. И то не че съм, а че ти така си мислиш.

— Ти наистина си красива.

— Говори ми, говори ми — каза Илейн. — Нали го знаеш тоя виц: „Една мацка седнала на лицето на Пинокио и му казала: «Излъжи ме, излъжи ме!».“

— Че аз кога съм те лъгал?

— Ах, миличък, миличък — въздъхна Илейн, предчувствах, че ще е гот с тебе и си знаех, че тия дни няма начин да не стане, но и през ум не ми минаваше, че толкова ще се искаме.

— Аз също.

— Кога за последен път го бяхме правили? Ти идва тук преди три години, но тогава май нищо не стана.

— Последният път беше няколко години преди това.

— Значи, има-няма седем годинки?

— Даже осем.

— Е, това обяснява всичко. На всеки седем години клетките ти се сменят изцяло. Значи сега сме съвсем нови хора.

— Така излиза.

— И сегашните ни клетки изобщо не се познават. Това така и не мога да го схвана. Какво точно означава, че ти се сменят клетките? Нали ако имаш белег, той също остава?

— И татуировките също. Това е, защото мастилото си остава, въпреки че клетките се сменят.

— То откъде знае, че трябва да си остане?

— Нямам представа.

— Е, точно това не мога да проумея, откъде се знаят всичките тия работи. Ти имаш ли татуировки?

— Не.

— И това ми било алкохолик… Нали хората се татуират, когато са тряскани?

— Абе и аз мисля, че на трезвен човек такова нещо никога не би му минало през акъла.

— Аха. Четох някъде, че почти всички убийци грижливо се татуират. Чувал ли си тази теория?

— Звучи ми познато.

— Интересно защо. Да не е нещо свързано с имиджа за самия себе си?

— Може би.

— Мотли дали има?

— Имидж за себе си ли?

— Татуировки, глупчо.

— Ааа… Не знам дали има. Ти би трябвало да си по-наясно от мене, нали си го виждала гол.

— Мерси, че ми напомни. Не, май нямаше татуировки. Но на гърба си имаше белези. Казвала ли съм ти?

— Май не.

— Имаше няколко белега, минаваха като ленти през гърба му. Сигурно са го малтретирали като малък.

— Случва се.

— Аха. Спи ли ти се?

— Малко.

— А пък аз не ти давам да си дремнеш. Така е то, чукането ободрява жените и приспива мъжете. Виж какво, стар мечок такъв, никакъв зимен сън за тебе!

— Мммммм.

— Радвам се, че нямаш татуировки. Хайде, спинкай. Лека нощ, миличък.

 

 

По някое време през нощта се събудих. Бях сънувал нещо, което обаче моментално се изплъзна от съзнанието ми. Тялото й лежеше плътно до мен. Беше топла и ухаеше прекрасно. Прекарах ръка по гладката й и нежна кожа и, за моя голяма почуда, моментално се възбудих.

Обгърнах я с двете си ръце и започнах да я галя. Не минаха и няколко секунди и тя изръмжа, след което легна по гръб и се намести, за да ме улесни. Аз легнах отгоре й, проникнах в нея и телата ни се залюляха в един безкраен, нестихващ ритъм.

След това тя тихо се засмя в тъмнината. Аз се поинтересувах защо.

— Няколко тека — отговори ми тя.

 

 

На сутринта, след като се измъкнах от леглото и си взех душ, я събудих, за да ми отвори и да заключи след мен. Тя ми напомни да взема рисунката. Аз взех картонената тръба и пъхнах вътре творбата на Галиндес.

— Да не забравиш да ми я върнеш — рече тя.

Казах й, че ще я пазя като зеницата на окото си.

— Себе си също да пазиш — добави тя. — Обещай ми!

Аз й обещах.