Лорънс Блок
Билет за гробищата (5)

5.

„Юнайтед Еърлайнс“ имаше рейс от „Ла Гуардиа“ в 1:45 за Кливлънд, където пристигаше в 2:59. Пъхнах в куфарчето риза, чорапи и гащи, захлупих ги с една книга, за която все не ми оставаше време, и тръгнах с такси към аерогарата. Бях подранил и имах време да хапна, да прочета „Таймс“ и да звънна на Илейн.

Самолетът кацна на „Кливлънд-Хопкинс Интернешънъл“ без закъснение, бях резервирал един „Форд Темпо“ в „Херц“, където ми дадоха и карта, на която с жълт маркер беше отбелязан пътят към Масилън. Дотам беше малко повече от час.

Докато карах, ми хрумна колко е гот, че шофирането е като плуването — научиш ли го веднъж, никога не го забравяш — защото през последните години почти не бях карал. Доколкото си спомням, от година насам не бях сядал зад волана. Миналия октомври заедно с Джан Кийн наехме една кола и заминахме за Ланкастър, Пенсилвания, сред старите холандски поселища, където ни предстоеше чуден петдневен уикенд: есенна природа, старовремски кръчми и холандска кухня… Започна добре, но тъй като бяхме отишли там главно с цел да се опитаме да разрешим проблемите си, от ваканцията сред природата не се получи нищо. Когато си тръгвахме, вече окончателно се бяхме вкиснали. И двамата разбрахме, че всичко е свършило. В този смисъл пътешествието успя да свърши това, което се очакваше да стане. Макар и не точно което искахме.

Полицейското управление на Масилън се помещава в една модерна сграда в центъра на града на Тремънт авеню. Паркирах „Темпо“-то и помолих дежурния да ме свърже с лейтенант Хавличек. Самият лейтенант се оказа едър мъжага с късо подстригана светлокестенява коса и едро шкембе и як врат. Беше с кафяв костюм и връзка на кафяви и златисти ивици. На едната си ръка носеше халка, а на другата — масонски пръстен.

Покани ме в собствения си кабинет; на бюрото имаше снимки на жената и децата, а по стените висяха най-различни грамоти от благодарното гражданство. Попита ме как обичам кафето си и лично ми го донесе.

— Тази сутрин, като се обадихте, вече така ме беше завъртяла шайбата, че не знам дали съм вдянал какво ми казвате. Вие сте от Нюйоркската полиция, така ли?

— Някога служих там.

— А сега работите на частно?

— За „Рилайабъл“ — потвърдих аз и му показах картичката. — Но този случай няма нищо общо с тях; всъщност нямам клиент. Тук съм, защото смятам, че убийството на семейство Стърдиван е свързано с едно мое старо разследване.

— Колко старо?

— Дванайсет години.

— От времената, когато още сте били в полицията.

— Точно така. Тогава арестувах един тип, който имаше обичая да насилва жени. Стреля по мене с 25-калибровия си револвер и това всъщност беше основното обвинение срещу него. В крайна сметка го осъдиха за нападение срещу полицай при утежняващи вината обстоятелства. Съдията му даде по-малко години, отколкото заслужаваше, но той си ги увеличил, докато бил в затвора, така че е на свобода едва от четири месеца.

— Май не е трябвало да излиза, а?

— Един от пазачите в пандиза в Данемора твърди, че със сигурност е убил двама от съкилийниците си и вероятно има пръст в още три-четири убийства.

— Тогава защо се разхожда извън кафеза? — И сам си отговори на въпроса. — Макар че едно е да знаеш, че някой е направил нещо, и съвсем друго — да можеш да го докажеш. А за затворите това важи в още по-голяма степен. — Той поклати глава и отпи от кафето си. — А каква е връзката с Фил Стърдиван и жена му? Те май не са били хора от неговия свят.

— Навремето, още преди да се омъжи, мисис Стърдиван живееше в Ню Йорк. И извади лудия късмет да се нахака на Мотли.

— Мотли го викат, значи…

— Джеймс Лио Мотли. Мисис Стърдиван — тогава още се казваше мис Купърман — даде показания, че Мотли я е изтезавал и изнудвал. А след като го осъдиха, той се закле пред цялата зала, че ще си разчисти сметките с нея.

— Нещо ми е мижаво… И това значи преди дванайсет години?

— Горе-долу.

— И само защото е написала заявление в полицията?

— Една нейна приятелка беше направила същото и получи същата заплаха. А вчера получи това по пощата. — Аз му подадох изрезката. Всъщност това беше копието, което бе пратил на мене, но както и да е, няма значение.

— А, да — каза той, — това е от „Ивнинг Реджистър“.

— Пристигна в плик без обратен адрес и с клеймо от Ню Йорк. В плика нямаше нищо друго.

— Пуснато е в Ню Йорк, значи…

Известно време той размишляваше по въпроса.

— Е, сега вдявам защо сте се охарчили за самолет до тука. Но все още не мога да схвана как мистър Мотли е могъл да свърши цялата работа в Уолнът Хилс. Освен ако не е пращал хипнотични послания по радиото, които Фил Стърдиван да е хващал чрез пломбите си.

— Случаят приключен ли е?

— Напълно. Искате ли да се разходим до местопрестъплението?

— Може ли?

— Колко му е. Тука някъде трябва да има ключ от къщата… Само да го намеря и тръгваме.

 

 

Домът на Стърдиван се гушеше в дъното на една сляпа улица в квартал от скъпи къщи, построени върху парцели от по хектар, че и отгоре. Едноетажна постройка със стръмен покрив, облицована с камък и чам. Градината беше оформена с добре поддържани вечнозелени храсти, покрай улицата растяха брези.

Хавличек паркира колата и отключи парадната врата. Коридорът водеше към просторен хол с куполообразен таван от дървени греди като в катедрала. На отсрещната стена имаше камина, зидана от същия камък като на облицовката.

Целият под от стена до стена беше покрит със сив рехав мокет. Тук-таме върху него бяха разхвърляни килимчета с източни мотиви. Едно от тях лежеше точно пред камината. Върху него и върху част от сивия мокет имаше тебеширени очертания на човешко тяло.

— Точно тука го намерихме — обясни Хавличек. — Явно след като ни се е обадил, отишъл право при камината. Ето, над нея висяха пушките. Имал е ловджийска пушка плюс винтовка 22-ри калибър и една рязана от 12-и. Точно с нея се е самоубил. Ние, разбира се, прибрахме и трите пушки. Стоял е точно там, заврял си е цевта в устата и е стрелял. Адска грозотия беше — кървища, раздробени кости, мозък — такива работи… Всичко е изчистено, но сме го снимали, ако искате да видите как изглеждаше обстановката.

— А тук, значи, е паднал. По гръб, нали?

— Да. Пушката си лежеше край него, както е редно. Тук не ви ли смърди на морга? Елате, ще ви покажа къде намерихме останалите.

Децата са били убити в леглата си. Имали са отделни стаи, но във всяка гледката се повтаряше — пропити с кръв чаршафи и тебеширени очертания, третото — съвсем малко… Ножът, с който били заклани жената и децата, бил намерен в банята. Там открили и трупа на Кони Стърдиван. Кръвта по завивките показвала, че и тя е била убита в леглото си, но тебеширеният й силует се мержелееше на пода до леглото.

— Ще да я е намушкал в кревата — обясни Хавличек, — а после я е хвърлил на пода. Тя беше по нощница; или е спяла, или си е била легнала.

— А Стърдиван как беше облечен?

— По пижама.

— Имаше ли чехли?

— Май че беше бос… Ще погледнем снимките. Защо?

— Просто си изяснявам картинката. По кой телефон се е обадил?

— Не знам. Из цялата къща има деривати.

— Нямаше ли кървави отпечатъци по някой от тях?

— Не.

— Той нямаше ли кръв по ръцете?

— Стърдиван ли? Целият беше в кръв. Черепът му беше пръснат из целия хол.

— Кръвта само негова ли беше?

— В какъв смисъл? А, искате да кажете, че ако ги е убил, по него трябва да има тяхна кръв, така ли?

— От тях също е изтекло доста. Няма как да не се е омърлял.

— Кръв имаше по умивалника в банята, явно преди самоубийството все пак се е опитвал да се измие. А по него не знам дали е имало от тяхната кръв. А пък не е ясно и дали не са всичките с еднаква кръвна група.

— В наши дни се правят и други тестове.

Той кимна.

— Знам, знам, сравняване на ДНК и други такива. Само че тогава не ни се видя чак толкова наложително екипът по съдебна медицина да се престарава. Но схващам мисълта ви. Ако ги е убил, как е успял да не се омаца с кръвта им? Освен ако не си е измил ръцете после, както, впрочем, сами видяхме в умивалника.

— Но тогава поне по пижамата му няма как да няма чужди петна от кръв. Пък и по ръцете…

— Чужди в смисъл не негови ли? Че защо? А, да, защото колкото и да се миеш, не можеш да ги махнеш всичките. Значи, ако по него няма тяхна кръв, а по мивката има, излиза, че някой друг ги е убил.

Той се замисли, намръщи се и после продължи:

— Ако имахме и най-малкото подозрение, че нещо не е чисто, със сигурност щяхме да разгледаме по-обстойно веществените доказателства. Само че, виж бе, човек, как да се усъмним, след като той самият ни се обажда и си признава всичко! Когато колата пристигна, той вече беше мъртъв. А в такива случаи, когато убиецът си е признал и после се е гръмнал, делото се приключва от само себе си.

— Това ми е известно — казах аз.

— А и днес не успях да видя нищо, което да ме наведе на нов акъл. Нали видя катинара на входа? Ние го сложихме, защото трябваше да изкъртим вратата, когато пристигнахме. Стърдиван беше сложил и веригата — както правят всички, преди да си легнат.

— Убиецът може да се е измъкнал от друг вход.

— Задната врата също беше заключена — с резе от вътрешната страна.

— Могъл е да излезе през прозореца и после да го хлопне. Не е чак толкова трудно. Стърдиван вече е бил мъртъв, когато убиецът ви е звъннал. Вие записвате ли подобни позвънявания?

— Не. Отбелязваме ги, но не правим запис. Защо, как е в Ню Йорк?

— Всички позвънявания на 911 се записват на магнетофон.

— Е, жалко, че не го е направил в Ню Йорк. Там сигурно съдебните ви лекари могат да кажат какво си ял преди три дена на закуска… Какво да се прави, тука сме малко поизостанали.

— Не съм казал такова нещо.

Той се позамисли.

— Да, вярно, не каза такова нещо.

— В кварталните участъци не правят записи. Поне докато бачках в полицията, не правеха. Записват се само обажданията по 911, и то защото дежурните са големи тъпанари и не запомнят какво точно е казано. Виж какво, лейтенанте, не съм дошъл тук да ви се правя на отворен и да ви натяквам, че сте заспали селяндури. Нюйоркските полицаи в никакъв случай нямаше да свършат работата по-добре от вас. Между другото, знаете ли коя е най-съществената разлика между тях и вас? Вие без всякакви задни мисли се заехте да ми помагате. Ако някое от вашите бивши или настоящи ченгета иде в Ню Йорк с подобна молба, всички врати ще му се затръшнат в лицето.

Той си отвори устата чак когато се върнахме в хола.

— Да, това е добра идея да се записват позвъняванията отвън. Пък и няма да струва кой знае колко. А в случая би ни помогнало, ако намерим и друг запис с гласа на Стърдиван за сравнение.

— Имал ли е телефонен секретар? Можем да използваме съобщението оттам.

— Мисля, че не. По нашите места тези джаджи още не са на мода. Е, все ще се намери някакъв запис. Я домашно видео, я нещо такова… Само дето не знам дали ще ни свърши работа.

— Ако разговорът беше записан — казах аз, — щяхме без проблеми да разберем дали е бил Мотли.

— Да, вярно — съгласи се той. — Ако имахме запис и той съвпадаше с гласа на Мотли — ето ти го твоя човек на въжето!

— Не и при сегашния губернатор.

— Ох, вярно, че вашият човек все слага вето на законопроектите за смъртното наказание. Но така или иначе, гепваш копелето за ташаците. — Той поклати глава: — По този повод ти навярно се досещаш, че и отпечатъци не сме взимали.

— Не се е налагало. Случаят е бил повече от ясен.

— Абе случвало се е и при много по-леки случаи да си направим съвсем рутинно разследване, но този път… Язък.

— Имам чувството, че Мотли не е оставил отпечатъци.

— Все пак нямаше да попречи. Аз и сега мога да доведа момчетата от лабораторията, но оттогава през тук са минали поне сто души, тъй че няма смисъл. А и това би означавало, че наново отварям делото, а ти така и не си ми дал достатъчно основания за това. — Той пъхна палците си под колана и ме погледна. — Ти сериозно ли мислиш, че именно той го е направил?

— Да.

— А имаш ли някакви други улики освен изрезката и клеймото от Ню Йорк? Вярно, че навеждат на лоши мисли, но все пак не са доказателства…

Замислих се по този въпрос, докато излизахме навън. Хавличек затвори вратата и заключи катинара. Захладняваше; сенките от брезите бяха станали по-дълги. Аз го запитах кога е станало убийството. Сряда вечерта, отговори ми той.

— Значи преди седмица.

— Да, след няколко часа ще стане точно толкова. Беше към полунощ, когато се получи обаждането. Мога дори да ти кажа в колко точно, отбелязано е, нали ти казах.

— Замислих се за датата — казах аз. — На изрезката дата нямаше, но сигурно сензацията е излязла в четвъртък вечерта.

— Точно така. Следващите няколко дни пак писаха за това, но само сантименти. Нямаше какво друго да се пише. Хората бяха много учудени, той не даваше вид на душевно разстроен човек и следващите репортажи бяха просто ах и ох от съседи и приятели.

— А патоанатомът какво установи?

— Аутопсията я прави шефът на патологичното отделение в тукашната болница. Предполагам, че само е огледал труповете и е потвърдил, че раните съвпадат с версията на оперативното следствие. Защо?

— Труповете все още ли са налице?

— Сигурно. То и няма на кого да ги дадем де… Защо, да нямаш нещо на ум?

— Чудех се дали докторът е проверил за сперма.

— Боже мили, мислиш, че я е изнасилил ли?

— Възможно е.

— Нямаше следи от борба.

— Той е много силен, а тя може от ужас и да не се е опитвала да се бори. Нали искаше да ти намеря и други улики? Е — ако има следи от сперма и ако лабораторията установи, че не е на Стърдиван…

— Да, това вече е сериозна улика. Ако извадиш късмет, като нищо пробата ще съвпадне със спермата на твоя Мотли. Знаеш ли, това пък съвсем не би ми хрумнало, да наредя да й бъркат по дупките…

— Ако труповете са още при вас…

— Веднага ще го извикам да вземе проби. Тя сто на сто не е сядала на биде от миналата сряда насам…

— И аз така мисля…

— … тъй че да опитаме. Дано докторът не си е отишъл вкъщи да вечеря. Боже, с тая неговата работа, какъв ли апетит му се отваря! То и нашата е една… Макар че аз се справям, а, как мислиш? — Той се потупа по корема и жално се усмихна: — Хайде, може пък да имаме късмет.

 

 

Патологът си беше тръгнал.

— Ще дойде утре в осем — съобщи Хавличек. — Ти нали ще преспиш тук, Мат?

Вече бяхме Мат и Том. Казах, че полетът ми е чак утре късно следобед.

— Най-добре е да идеш в хотел „Грейт Уестърн“ — каза ми той. — Намира се на изток от града, по „Линкълн Уей“. Ако обичаш италианска кухня, можеш да отскочиш до „Падула“, на две крачки е, а и в самия мотел имат свестен ресторант. А най-добре да звънна на жената и да й кажа да сложи още една чиния.

— Много ме трогваш — рекох аз, — но ще ти откажа. Снощи съм спал само два часа и като нищо ще го откъртя на масата. Но утре ще те заведа да обядваме някъде.

— Това е друг въпрос — кой кого ще заведе, но идеята не е лоша. Утре значи ще се видим и ще идем при доктора. Осем часът добре ли е?

— Идеално — казах аз.

Взех си колата и тръгнах към мотела. Дадоха ми стая на втория етаж. Хвърлих си един душ, после гледах новините по Си Ен Ен. В мотела имаше кабелна телевизия с трийсет канала. След новините развъртях копчето и попаднах на боксов мач. Двама латиноамериканци, средна категория, се трепеха не много убедително. Гледах към екрана, докато осъзнах, че вече изобщо не следя борбата. Слязох в ресторанта, поръчах си телешка пържола с картофи, пих кафе и се прибрах в стаята си.

Обадих се на Илейн. Включи се секретарят й; след като си казах името, Илейн вдигна слушалката. Била добре, седяла си зад барикадите и чакала. Засега нямало злодейски обаждания, нито пък вампирски писъмца. Разказах й какво съм свършил досега и й съобщих, че на сутринта ще говоря с патолога да провери за сперма.

— Кажи му да провери и в двете интимни местенца — напомни ми тя.

Поговорихме си още малко. Тя имаше бодър глас, казах й, че ще звънна веднага, щом се върна в Ню Йорк, после затворих и прещраках всичките трийсет канала, но нищо не ме грабна… Угасих гадния сандък.

Извадих книгата от куфара. Беше „Размисли“ на Марк Аврелий. Джим Фейбър, моят отговорник в Анонимните алкохолици, ми я препоръча, като ми изцитира няколко сентенции. Сториха ми се интересни и един ден отскочих до „Странд“ и за няколко долара на старо си купих едно издание на „Модърн Лайбръри“. Но четенето вървеше тегаво. Много от мислите ми харесваха, но нерядко просто не успявах да хвана нишката на аргументите му. А пък когато попадах на изречение, което ме дрънваше по душевните струни, се налагаше да оставя книгата настрана, за да го обмисля. Това всеки път ми струваше поне двайсет минути.

Този път, след като бях прочел две страници, попаднах на следния пасаж: „Винаги се случва това, което трябва да се случи. Това е самата истина, стига човек да се вгледа по-внимателно“.

Затворих книгата и я оставих на шкафчето. Опитах се да си представя събитията в дома на Стърдиван. Не знаех в какъв ред ги е убивал, но реших, че първо е обезвредил Стърдиван, защото би бил най-опасен за него.

Но, от друга страна, гърмежът от пушката е щял да разбуди останалите в къщата. Така че може би първо се е промъкнал в детските стаи и е убил двете момченца и момиченцето.

А после и Кони? Не, нея я е оставил за десерт. Измил се е в банята до спалнята. После я е обездвижил по някакъв начин, вкарал е съпруга й в хола, заплашвайки го с пистолет или нож, след което го е застрелял с пушката и се е върнал да довърши Кони. И междувременно я е изнасилил? Е, това ще стане ясно утре, стига спермата да е още откриваема.

После е звъннал в полицията, зачистил е къщата от евентуални отпечатъци и накрая бързо и безшумно е изскочил през прозореца и се е изпарил. Мъртви са пет души, трима от които — деца. Изтребено е едно цяло семейство само защото преди дванайсет години една жена написва заявление в полицията срещу един изверг, който я е насилил.

Замислих се за Кони, животът на проститутките невинаги е мръсен и гаден. Те двете с Илейн работеха на ниво — апартаменти в Ийст Сайд, отбрана клиентела… Но при все това Кони се бе опитала да започне един несравнимо по-добър живот в дома на Уолнът Хилс.

И изведнъж животът й приключи. Боже господи, и то как приключи!

„Винаги се случва това, което трябва да се случи.“ Няма да е зле някой ден да се убедя, че това е истина. Може би сега просто не се вглеждам достатъчно внимателно.

 

 

Събудиха ме по телефона, след което отидох на закуска и потеглих заедно с багажа. Точно в осем казах името си на дежурния полицай. Той имаше нареждания да ме прати в кабинета на Хавличек веднага щом пристигна.

Хавличек този път беше със сив костюм и връзка на червени и тъмносини райета. Стана от бюрото си, подаде ми ръка и ми предложи кафе. Казах, че съм пил.

— Ами тогава да тръгваме при доктор Уолмът — предложи той.

В Масилън сигурно има и стари сгради, но по време на краткия си престой там успях да видя само неща, построени през последните десет години. Болницата беше съвсем нова, боядисана в свежи пастелни цветове и с ослепително чист под. Патологичното отделение се помещаваше в мазето. Качихме се на безшумния асансьор и прекосихме просторното фоайе. Хавличек знаеше пътя, аз се влачех подире му.

Не знам защо, но очаквах доктор Уолмът да е някакво заядливо старче, отдавна готово за пенсия. Вместо това той се оказа трийсет и пет годишен мъж с гъста сламена коса, вдлъбната брадичка и отворено, момчешко лице, като рисувано от Рокуел. Хавличек ни запозна, ние се здрависахме. Последваха няколко минути солени подмятания, каквито обикновено си разменят ченгетата и патолозите. Когато Хавличек го запита дали е открил следи от сперма или нещо друго, което да показва, че е имало сношение, по трупа на Кони Стърдиван, той страшно се изненада, без да го крие.

— Мама му стара — възкликна той, — аз откъде да знам, че е трябвало да търся такива неща!

— Има вероятност случаят да се окаже по-заплетен, отколкото изглежда на пръв поглед — осведомих го аз. — Труповете под ръка ли са ви?

— Разбира се.

— Бихте ли могли да проверите?

— Няма проблеми. Тя едва ли се кани да излиза някъде.

Той вече беше тръгнал към вратата, когато аз се сетих за разговора си с Илейн.

— Проверете и в ануса — казах му аз.

Той спря на място, но не се обърна, така че не успях да видя изражението на лицето му. После пак закрачи.

— Готово — само това рече.

Том Хавличек и аз седнахме да го изчакаме. На бюрото на Уолмът имаше прозрачен куб с няколко снимки на семейството му. Това подтикна Том да ми разкаже колко готина жена имал Харви Уолмът. Тя наистина беше хубава, доколкото можех да съдя по снимката. Той ме запита дали съм женен.

— Вече не съм — отговорих аз. — Бракът не беше от сполучливите.

— О, извинявай.

— Разделихме се преди много години. Тя се ожени наново, момчетата са вече големи. Единият още учи, а другият е в казармата.

— Често ли ги виждаш?

— Не толкова, колкото би ми се искало.

Тук разговорът секна. Известно време седяхме безмълвно, след което Том заразказва за своите деца — момче и момиче, и двете в гимназията. От семейството разговорът се прехвърли на работата в полицията, а стари ченгета като нас имат какво да си разправят. По едно време влезе Уолмът. Беше се облещил. Съобщи ни, че е открил следи от сперма в ануса на мисис Стърдиван.

— Като по поръчка — каза Хавличек.

Уолмът не беше очаквал да открие подобно нещо.

— Нямаше никакви следи от борба, съвсем никакви. Нито части от кожа под ноктите й, нито синини по ръцете, нищо.

Хавличек попита може ли да се установи дали спермата е на Стърдиван, или не е.

— Би могло — колебливо отговори Уолмът. — Макар че не съм сигурен, минало е доста време… Тук във всеки случай няма да стане. Трябва да се пратят проби в „Буут Мемориал“ в Кливланд. Там техниката е по-добра от нашата.

— Любопитен съм да видя резултатите.

— Аз също — съгласи се Уолмът.

Аз попитах дали е открил нещо друго интересно по Кони. Той заяви, че трупът бил в цветущо здраве. Като чуя такова нещо за труп, винаги се шашвам. Попитах не е ли открил синини от контузии, особено около ребрата и от вътрешната страна на бедрото.

Хавличек ме прекъсна:

— Чакай, Мат, нещо не зацепвам. Какво общо имат тези контузии?

— Мотли е много силен в ръцете. Има обичай да притиска една точка отстрани на ребрата, дето най-боли.

Уолмът каза, че не е забелязал нищо такова; но ако смъртта настъпи веднага, след като жертвата е била контузена, синини могат и да не се появят.

— Ако искате, елате да проверите — предложи любезно той.

Абе не исках много, но все пак тръгнах след него по коридора. Влязохме в една стая, студена като фризер в касапница. Миризмата също беше подобна. Той ме заведе до една маса, върху която лежеше тяло, покрито с прозрачна мушама. Уолмът дръпна мушамата.

Да, Кони си беше. Не знам дали щях да я позная приживе, камо ли мъртва, но сега, като знаех, че това трябва да е тя, веднага си спомних момичето, с което се запознахме преди дванайсет години. Стана ми лошо. Не че ми се повръщаше, просто във вътрешностите ми се събра на топка дълбока, разяждаща мъка.

Въпреки че трябваше да проверя дали има синини, не можех да се принудя даже да я погледна в жертвената й голота, камо ли да я оскверня с пръсти. Уолмът, слава богу, не страдаше от подобни угризения — такъв си му беше занаятът. Без много-много да се церемони, той повдигна едната й гърда и заопипва ребрата й. Не след дълго пръстите му усетиха нещо.

— Ето тук — каза той. — Виждате ли?

Не видях нищо. Той хвана пръстите ми и ги постави върху мястото. Кони беше леденостудена, плътта й — без никакъв тургор. Сега усетих — на едно място кожата беше още по-вяла; синина липсваше, но пръстът ми леко хлътна…

— И от вътрешната страна на бедрото, нали тъй казахте? Я да видим… Хммм. Напипвам нещо. За пръв път чувам, че тази точка е особено болезнена. Не разбирам много от тия работи. Но мястото определено е контузено. Искате ли да видите?

Поклатих глава. Беше ми гадно да гледам разтворените й бедра, камо ли да я пипам. Не исках повече нищо да гледам, не исках повече да стоя в тази стая. Хавличек явно изпитваше същите чувства. Уолмът разбра това и ни поведе обратно към кабинета си.

Там той ни каза:

— Аз, ъъъ, проверих и децата за сперма.

— О, боже — каза Хавличек.

— Но не открих нищо — забързано продължи Уолмът. — Мисля все пак, че трябваше да проверя де.

— Правилно.

— Нали видяхте прободните рани?

— Човек трябва да е сляп, за да не ги види.

— Аха. — Той се поколеба за момент, после продължи: — Всичките са нанесени отпред. Общо три, между ребрата и в сърцето. И един удар е бил достатъчен, за да я довърши.

— Е?

— И какво? Значи той я изнасилва, след което си прави труда да я претърколи обратно по гръб, и чак тогава да я намушка?

— Така излиза.

— Как я открихте? По гръб ли беше?

Хавличек се намръщи и се замисли.

— По гръб, да, беше се свлякла на пода до леглото. По нощница, покриваше я до коленете. Промушена е през нощницата. Тая сперма може да е от много по-отдавна… Отпреди…

— Няма как да разберем това.

— А може да е от по-късно — подхвърлих аз. Те ме загледаха втренчено. — Какво ще кажете за това: тя лежи по гръб, той я намушква, после я претърколва, вдига й нощницата, придърпва я към ръба на леглото да му е по-сгодна и я изнасилва отзад. След което й оправя нощницата, обръща я отново по гръб, през което време тя се свлича от кревата. Той отива в банята да се измие и да изплакне ножа. Това обяснява защо няма следи от борба. Човек не е много борчески настроен, ако е вече мъртъв.

— Така е — съгласи се Уолмът. — А и не настоява за любовни игри преди чукането. Понеже аз нищо не знам за този човек, вие можете ли да потвърдите, че всичко това съвпада със сведенията, които имате за него? Защото поне с веществените улики съвпада.

Сетих се за това, което беше казал на Илейн. Че мъртвите момичета са не по-лоши от живите. Стига само да ги оправиш, преди да са се вмирисали.

— Да, съвпада — казах аз.

— В такъв случай той трябва да е някакво чудовище.

— Боже мили — рече Том Хавличек, — ти да не би да мислиш, че тия деца ги е убил свети Франциск Асизки?