Лорънс Блок
Билет за гробищата (3)

3.

Джеймс Лио Мотли. За първи път бях чул това име в същия апартамент, само че не в черно-белия хол. Един следобед звъннах на Илейн, после се отбих при нея. Тя ми наля бърбън, за себе си взе диетична кола и след няколко минути отидохме в спалнята… След това аз докоснах с пръст едно бледо петно отстрани на ребрата й и запитах от какво е.

— За малко да ти се обадя — каза тя. — Вчера следобед имах един посетител…

— Сериозно?

— Слушай сега. Нов клиент, звънна ми, каза, че е познат на Кони Купърман, нали се сещаш.

— Да.

— Каза, че тя му е дала телефона ми. Поговорихме малко, всичко изглеждаше нормално и аз го поканих. Дойде, но… Не ми хареса…

— Защо?

— Не знам точно. Имаше нещо загадъчно и страховито във вида му. Нещо в погледа.

— В погледа ли?

— Аха. Като на супермен — рентгенов поглед. Имах чувството, че като ме гледа, всъщност ми вижда кокалите.

Аз я погалих.

— По този начин се е лишил от гледката на толкова хубава плът…

— Невероятно студени очи. Като на влечуго, все едно някой хлъзгав гущер дебне мухи. Или като на змия. Свита на кълбо в тревата и готова всеки момент да те клъцне.

— Как изглежда? В смисъл — лице, фигура?

— То и това сигурно ми е подействало. Има странен вид. Продълговато, съвсем тясно лице. Коса с миши цвят и гадна прическа, като на руски мужик, все едно че са го подстригвали със супник на главата. Като монах де. Изключително бледа кожа, с доста нездрав вид.

— Голям чаровник.

— И тялото му е странно. Твърд като дърво.

— Не се ли стремиш точно към това? При твоята специалност…

— Нямам предвид пишката му, а цялото тяло. Като че ли всяко мускулче му е постоянно напрегнато и никога не се отпуска. Слаб е, но много жилав. Същински стоманен кабел.

— И какво стана?

— Веднага легнахме. Исках веднага да легна с него, за да свършва по-бързо и да се чупи. Освен това реших, че като го изпразня, той ще се укроти, а и аз ще си отдъхна. Още тогава реших, че повече никога няма да го пусна вкъщи. Всъщност можех да го изпратя да си ходи и без да го чукам, но ме беше страх. Е — не ми направи нищо кой знае какво, но ми беше противно това… задължение.

— Грубо ли се държа?

— Не точно. Начинът, по който ме докосваше, беше гаден. Което е нещо много показателно. Пипаше ме така, сякаш ме ненавиждаше. Един вид, защо ли се завирам в това лайно.

— А този белег?

— То стана после. Облече се, не си взе душ, пък и аз не му предложих, защото исках веднага да му видя гърба. И тогава той ме погледна с ония очища и каза, че отсега нататък сигурно ще се виждаме доста често. „Така си мислиш ти“ — казах си аз на акъла, но си замълчах. Тръгна към вратата, без да ми е дал парите, нито пък ги беше оставил на тоалетката.

— Не ги ли вземаш предварително?

— Никога. Не обичам да обсъждам този въпрос преди сеанса, освен ако самият клиент не го подхване. Но това рядко се случва. Много от мъжете обичат да си въобразяват, че уж се чукаме само за кеф, а парите после ми ги връчват като подарък; а това ме устройва. Както и да е. Та той тъкмо да си излезе, без да ми е платил, а аз за малко да го пусна гратис…

— Но не го пусна.

— Защото се вбесих. Ако ще ме чука такъв лайнар, поне да си плаща. Та, усмихнах му се сладко аз и изчуруликах: „Ти май забрави нещо“. Той вика: „Какво да съм забравил?“. „Ами аз съм на работа в момента…“, казвам аз. А той вика, че това му било известно и че винаги можел да разбере кога една жена е курва.

— Че и учтив на всичкото отгоре.

— Аз си го пуснах покрай ушите, но му заявих, че получавам пари за това, което правя. Или нещо от сорта, не помня вече. А той ме погледна смразяващо и каза: „Аз никога не плащам“. И тогава аз сгафих. Можех и да си затрая, но внезапно реших, че може би егото му не позволява така да се формулират нещата, та му казах, че не очаквам от него надница, но може би ще пожелае да ми остави нещо за подарък.

— И той те удари…

— Не. Приближи се до мен, аз отстъпих назад, той продължи да върви към мен и ме притисна до стената. Бях се облякла, по блуза бях. А той си сложи ръката точно тука и само ме натисна с два пръста. Там сигурно минава нерв или има някаква свръхчувствителна точка, защото ме заболя зверски, зверски ти казвам! Но белегът се появи чак на сутринта.

— Утре сигурно ще е още по-зле.

— Супер. И сега доста ме наболява, но, е, търпи се. Но докато го правеше, болката беше направо чудовищна. Коленете ми се подгънаха и чак ми причерня. Имах чувството, че губя съзнание.

— И всичко това — само с два пръста?

— Да. После ме пусна, аз едвам се задържах до стената, а той ми се захили като путка. „Често ще се виждаме с тебе — рече — и ти всеки път ще правиш всичко, което ти кажа.“ И си тръгна.

— Обади ли се на Кони?

— Не успях да я намеря.

— Ако този кретен пак ти се обади…

— Ще му кажа да върви на майка си в гъза. Не се безпокой, Мат, повече няма да стъпи тук.

— Помниш ли как се казва?

— Мотли. Джеймс Лио Мотли.

— Казал ти е и трите си имена?

Тя кимна.

— Да. Не Джим, не Джими, а Джеймс Лио Мотли. Какво правиш?

— Записвам го. Може би ще успея да разбера къде живее.

— В някой гроб в Сентръл парк, вампирът му с вампир.

— Освен това ще проверя дали няма досие при нас. Никак няма да се учудя след всичко туй, дето го чух.

— Джеймс Лио Мотли — повтори тя. — Ако си загубиш бележника, веднага ми се обади. Това име никога няма да го забравя. Такова чувство имам.

 

 

Адреса му не успях да открия, но затова пък му прочетох досието. Бяха го арестували пет-шест пъти почти само заради нападения върху жени. И във всички случаи жертвите бяха оттеглили жалбите си и обвиненията бяха отпадали. Веднъж се беше забъркал в транспортно произшествие по магистралата Ван Уик — калникът му се поогънал и по този повод той пребил шофьора на виновното МПС. Стигнало се до съд, Мотли бил обвинен в нанасяне на особено тежки телесни повреди, но свидетелските показания създали впечатление, че може пък и другият шофьор да е бил инициатор на боя, понеже на всичкото отгоре той бил въоръжен с щанга, а Мотли се защитавал с голи ръце. И така да е било, трябва голите му ръце да са били железни, щом е съумял да просне човека с щангата на болнично легло.

Шест или седем ареста; нито една присъда. Всичките обвинения — свързани с насилие. Това хич не ми хареса и аз се канех да се обадя на Илейн, за да й съобщя какво съм научил, но така и не се наканих.

След около седмица ми се обади самата тя. Аз си бях в участъка, така че не се наложи да се представя за братовчедка ми Франсис.

— Току-що беше тук — каза ми тя. — Съсипа ме.

— Идвам веднага.

Била се свързала с Кони. Кони отначало не приказвала много охотно, но накрая си признала, че през последните няколко седмици редовно се среща с Джеймс Лио Мотли. Той бил взел телефона й от някого, не знаела от кого именно, и първото му посещение протекло като у Илейн. Казал й, че няма да й плаща и че ще се виждат често. И й причинил подобна болка — не много страшна, но достатъчна, за да я впечатли силно.

И оттогава почнал да се явява два пъти седмично. Започнал да й иска пари и да я изтезава — и по време на сексуалния акт, и след него. Непрекъснато й повтарял, че му е известно какво й се ще най-много, че е евтинджийска курва и той трябва да се държи с нея подобаващо. „Сега аз съм твоят господар — казал, — ти ми принадлежиш и тялом, и духом.“

Този разговор притеснил Илейн по понятни причини и тя решила да ми го предаде, както и аз бях решил да й съобщя за досието на Мотли. Но не избързала да се свърже с мен, защото си мислела, че е в безопасност — нали нямало да го пуска повече. А когато той се обадил, казала му, че е заета. Това станало на другия ден след разговора й с Кони.

— За мен ще освободиш време — казал й той.

— Няма — отговорила тя. — Повече не искам да ви виждам, господин Мотли.

— Защо мислиш, че имаш избор?

— Педераст такъв! — разярила се тя. — Я ми направи една услуга. Забрави ми телефона.

След два дена той се обадил отново.

— Реших да ти дам възможност да размислиш.

Тя пак му теглила една и треснала слушалката. След което моментално заръчала на тримата портиери да не пускат никого горе, без първо да й се обадят. Това по принцип е стандартна процедура, но тя натъртила, че случаят е специален и че иска допълнителна сигурност. После отменила няколко срещи с нови клиенти от страх, че може би са подставени лица на Мотли. Когато излизала от къщи, все имала чувството, че я следят или поне наблюдават. Това силно я потискало и тя не напускала апартамента си, освен когато страшно й се налагало.

Минали няколко дни, той не се обаждал и тя започнала да се освобождава от страха си. Тъкмо се канела да звънне на мене и на Кони, но така и не успяла.

Същия следобед й се обадил един познат филмов продуцент, с който се срещали веднъж на няколко месеца. Бил дошъл за малко от Калифорния. Тя се качила на такси и най-приятно си прекарала час и половина в луксозния му апартамент в хотела „Шери-Недърланд“. Той й разправял клюки за филмовите звезди, правили любов два пъти, а накрая й дал сто или там двеста долара. Повече от предостатъчно да си покрие разноските по таксито.

Когато се върнала вкъщи, заварила Мотли на кожения й диван с не съвсем усмихнат израз на лицето. Опитала се да избяга, но вече била заключила вратата и сложила веригата, и той я сграбчил, преди да успее и да посегне към ключалката. Макар че според нея дори и да не й се налагало да се бъзика с вратата, пак нямало да му се изплъзне. „Щеше да ме пипне много преди асансьора — каза ми тя, — пък и най-вероятно щях да се спъна в килима. Така или иначе, нямаше да успея да му избягам. Просто нямаше да успея. Той нямаше да го допусне.“

* * *

Завлякъл я в спалнята и разкъсал дрехите й. Започнал да я мачка зверски. Петното от миналия път било изчезнало, но пръстите му се насочили право натам и болката била като от нажежен шиш. На вътрешната страна на бедрото бързо напипал още едно болезнено място и Илейн едва не умряла от болка.

Продължил да я изтезава все така, само с два пръста, докато накрая волята й се стопила съвсем и престанала да се съпротивлява. След което я проснал по корем, свалил панталоните си и го вкарал в ануса й.

— Никога не го правя — каза тя. — Едно, че боли, и освен това е гадно. Никога не ми е харесвало. И не го правя. От години не ми се беше случвало. Но този път не беше чак такъв ужас, защото болката от чукането бледнееше пред болката от пръстите му. Освен това, колкото и да е странно, сякаш не ме засягаше. Страх ме беше, че ще ме убие; но и това някак си не ме интересуваше.

Докато правел тези содомични изпълнения, й говорел. Говорел й колко е глупава, слабоволна и мръсна. Казал й, че в момента получава тъкмо това, което е заслужила и което тайно желае. Казал й, е то й харесва.

Казал й, че винаги дава на жените това, което те искат. А повечето искали да ги боли. Някои искали да ги убият.

Каза, че няма нищо против да ме убие. Преди известно време бил убил едно момиче, което много приличало на мен. Първо я убил, каза, а после я изчукал. Според него да чукаш мъртва жена е също толкова кеф, колкото и жива, може би даже по̀ кеф. „Ако, разбира се, е още топла. Главно — преди да се е размирисала.“

След което взел чантата на Илейн и всичките й пари, включително току-що изработените в „Шери“. Казал й, че сега тя е една от жените му. И ще трябва да запретне ръкави. Което значи, че ще трябва да му приготвя пари винаги, когато той реши да я посети. И освен това вече никога не трябва да му отказва и да го обижда. Ясно ли е? Да, отговорила тя. Ясно е. Сигурна ли си, че ти е ясно? Да, казала тя. Сигурна съм.

Той се поусмихнал, после прокарал ръка по шантавата си прическа и погладил клинообразната си челюст. „По-добре да се подсигуря, че си ме разбрала“ — казал той, запушил й устата с едната си ръка, а с другата потърсил онова място между ребрата й. Този път тя наистина загубила съзнание, а когато се свестила, него вече го нямало.

 

 

Първото нещо, което направих, бе да я закарам в 18-и участък. Седнахме заедно с един полицай на име Клайбър и тя написа жалба, в която обвиняваше Мотли, че я е нападнал, пребил и изнасилил анално.

— Като го хванат, ще има и други обвинения — казах аз. — Взел е всичките й пари, което се смята за кражба или изнудване, или пък и двете. А освен това е проникнал в апартамента й в нейно отсъствие.

— Има ли следи от взлом?

— Не видях да има, но то пак си е незаконно проникване.

— Да, ама вече е писала насилствена содомия — рече Клайбър.

— Е, и?

— Ами ако добавиш и незаконно проникване, журито ще се обърка. За тях това е едно и също.

Когато Илейн отиде до тоалетната, той се доближи до мен и попита:

— Мат, тя гадже ли ти се явява?

— Да кажем, че през последните няколко години ми е доставяла доста ценна информация.

— Информатор, значи. Момичето е от занаята, нали не съм сбъркал?

— Е, и?

— Ами ти сам много добре знаеш колко неубедително звучи проститутка да предявява обвинение в изнасилване или пък там содомия. За журито тя просто е дала безплатно същата стока, която обикновено продава.

— Това ми е известно.

— Така си и знаех.

— Все тая. Тъй и тъй нищо няма да стане, дори и да се издаде заповед за арест. Последният му известен адрес е един хотел на Таймс Скуеър, а оттам се е изнесъл преди година и половина.

— Ти значи го търсиш, а?

— Търся го по малко. Сигурно живее в друг бардак или при някоя жена. Така или иначе, няма да е лесно да го открием. Но сега-засега искам жалбата й да е регистрирана. Никому няма да навреди. За всяка евентуалност де.

— Така е — съгласи се той. — Е, нямаш проблем в такъв случай. Освен това ще изготвим заповед за арест, ако току-виж той изникне отнякъде и ни се натресе.

 

 

Обадих се на Анита и й казах, че следващите няколко дена няма да мърдам от Ню Йорк, защото водя едно следствие, от което не мога да се откача. И преди съм го правил, дали когато си е било истина, дали когато просто не ми се е прибирало вкъщи на Лонг Айлънд. Както обикновено, тя ми повярва или се престори, че вярва. След което аз отложих всичките си текущи случаи, като част от тях прехвърлих на други хора. С нищо друго не ми се занимаваше. Исках само да гепя Джеймс Лио Мотли, и то да го гепя веднъж завинаги.

Казах на Илейн, че за да подмамим Мотли в капан, тя трябва да играе ролята на примамка. Тя не се въодушеви кой знае колко, ставаше й лошо само при мисълта, че може да диша един и същи въздух с него, но понеже беше куражлия жена, се нави.

Пренесох се у Илейн и зачакахме. Тя отмени всичките си ангажименти и съобщаваше на всеки, който се обадеше по телефона, че е настинала и няма да е на линия около седмица.

— Това страшно ще ми се отрази на финансите — оплакваше се тя. — Някои от тия може въобще повече да не звъннат.

— Така, като се правиш на капризна мимоза, още повече ще те желаят.

— Да-да, тая стратегия има страхотен успех с Мотли!

Не излизахме от апартамента. Тя уж готвеше, но най-често поръчвахме да ни носят храна отвън. Живеехме предимно на пица и на китайска кухня. Поръчахме си и бърбън, а продавачът от деликатесния магазин на ъгъла достави една каса леко светло пиво.

Мотли се обади след два дена. Тя говореше от хола, аз вдигнах слушалката в спалнята. Разговорът протече горе-долу така:

Мотли: Здравей, Илейн.

Илейн: А, здрасти.

Мотли: Позна ли кой ти се обажда?

Илейн: Познах.

Мотли: Прииска ми се да те чуя, да разбера дали си добре.

Илейн: Аха.

Мотли: Е?

Илейн: Какво?

Мотли: Добре ли си?

Илейн: Ами като че ли да.

Мотли: Чудесно.

Илейн: Ти…

Мотли: Какво аз?

Илейн: Ще идваш ли?

Мотли: Защо?

Илейн: Просто питам.

Мотли: Ти искаш ли да дойда?

Илейн: Ами… Сама съм и скучая. Вкъщи е тъпо…

Мотли: Защо не се разходиш?

Илейн: Нещо не ми се ще.

Мотли: Вярно, не си излизала оттогава, нали? Страх ли те е да излезеш?

Илейн: Май да.

Мотли: И от какво точно те е страх?

Илейн: Не знам.

Мотли: Говори по-високо. Не те чувам.

Илейн: Казах, че не знам от какво ме е страх.

Мотли: От мен страх ли те е?

Илейн: Да.

Мотли: Това е хубаво. Радвам се да го чуя. Днес няма да дойда.

Илейн: Аха.

Мотли: Но след ден-два ще те навестя. И ще ти дам това, от което имаш нужда, Илейн. Аз винаги ти давам това, от което се нуждаеш, нали така?

Илейн: Ще ми се да дойдеш сега.

Мотли: Доскоро, Илейн.

Той затвори и аз се върнах в хола. Тя седеше на кожения диван с доста изтощен вид.

— Чувствах се като птичка, хипнотизирана от змия. Правех се на луда, естествено. Опитах се да го накарам да повярва, че окончателно е сломил духа ми и че сега вече наистина ме притежава и тялом, и духом. Мислиш ли, че се хвана?

— Не знам.

— И аз не знам. Звучеше, като че ли се е хванал, но може би и той се е правил на луд и си е играел с мен както си иска. Известно му е, че не съм излизала навън. Значи наблюдава къщата.

— Възможно е.

— Може да е кацнал нейде с бинокъл и да наблюдава прозорците ми, копелето шибано. Знаеш ли какво? Хем се преструвах, хем успях наполовина да си повярвам. Все едно че гледаш в бездна и ти се прищява да скочиш в нея. Май никак няма да ми е трудно да се оставя да ми завладее волята и да ме повлече към дъното. Чат ли си?

— Мисля, че да.

— Как ли се е вмъкнал тогава? Имам предвид онзи ден, докато съм чукала оня, как му беше името, в хотела… Промъкнал се е покрай портиера, че и вратата е отворил.

— Да се промъкнеш покрай кой да е портиер не е чак толкова трудно.

— Така е, но тукашните са много добри. А вратата? Нали каза, че няма следи от взлом?

— Може да е имал ключ.

— Откъде ще го има? Аз във всеки случай не съм му давала, а и не ми липсва някой от резервните.

— Кони има ли ключ от тук?

— За чий й е на Кони моят ключ? Да ми полива саксиите ли? Никой друг няма ключ от къщи. Дори и ти. Нали нямаш? Нали не съм ти давала, а?

— Не си.

— И на Кони не съм. Как тогава е влязъл? Ключалката е яка.

— Ти заключи ли на излизане?

— Мисля, че да. Винаги заключвам.

— Защото, ако не си пуснала резето, е можел да прещрака езичето на ключалката с кредитната си карта. Или пък, когато е бил тук първия път, ти е взел ключа за секунди, колкото да го отпечата върху восък или сапун. А може би е майстор по ключалките. Пандизите са пълни с такива специалисти.

— А може би е натиснал с двата си пръста някоя точка на вратата — каза с крива усмивка Илейн — и тя сама се е отворила.

 

 

На четвъртата вечер, откак се бях преместил там, точно в четири без петнадесет телефонът иззвъня. Бях си легнал само преди два часа, подлудял от чакане и клаустрофобия. Чух го да звъни, внушавах си, че трябва да събера сили и да стана, но внушението не работеше. Чувствах, че уж съм буден, но тялото ми си лежеше в леглото на Илейн, а съзнанието ми плуваше в нещо като полусън. И тогава усетих как Илейн ме раздрусва и ме буди. Отметнах завивките и преметнах крака през ръба на кревата.

— Той беше — каза ми тя, — тръгва насам.

Попитах я колко е часът, тя ми каза.

— Помолих го да ми даде един час да се понакипря. Той ми отпусна само половин — било напълно достатъчно. Всеки момент ще е тук, Мат. Какво ще правим?

Наредих й да съобщи на портиера, че очаква гост. Щом се появи мистър Мотли, веднага го изпратете да се качи, каза му тя, но преди това ме уведомете, че пристига. Затвори телефона, отиде в банята, стоя под душа две минути, нервно се избърса и започна да се облича. Не си спомням какво облече, но изпробва няколко тоалета и все не можеше да реши кой точно да си сложи.

— Това е безумие — каза си тя. — Човек би си помислил, че се глася за любовна среща.

— То си е и така.

— Аха, само дето ще се срещна с шибаната съдба. Ти как си?

— Малко съм замаян — отговорих аз. — Няма да е зле да направиш кафе.

— Ей сега.

Облякох си дрехите, които бях свалил само преди два часа и които бях носил почти цяла седмица. В ония времена обикновено ходех на работа с костюм — пък и сега така правя. Нещо все не можех да си завържа връзката, опитах на два пъти, накрая се усетих колко малоумно постъпвам и я метнах на стола.

Трийсет й осем калибровият служебен пищов беше в кобура под мишницата ми. Извадих го за тренинг веднъж-два пъти, след което свалих сакото и ремъка и пъхнах пищова под колана, точно на кръста.

Бутилката бърбън стоеше на нощната масичка. Беше останало към двеста грама течност. Махнах капачката и сръбнах една глътчица. Съвсем малка глътчица, колкото да заработи моторът.

Извиках Илейн, но тя не се обади. Сложих си пак сакото и продължих да се упражнявам във вадене на револвера. Получаваше се някак тромаво, но така става при всяко движение, което човек тренира до прималяване. Преместих пистолета отляво на корема си и почнах да се упражнявам в странично вадене, но това съвсем не ми хареса и реших да го върна под мишницата си.

Може пък да не се наложи да го изваждам. Може просто да си го държа в ръката. С Илейн не бяхме обмисляли хореографията на предстоящото шоу, нито моята позиция. Най-лесно би било да застана зад вратата и да насоча пищова към него веднага, щом влезе. Но пък, от друга страна, може би е по-хитро да го пооставя насаме с нея, а аз през това време да дебна в кухнята или спалнята. Този вариант беше психологически по-добър, но пък отваряше луфт за евентуални гафове. Примерно той би могъл да се усети, че тя е нервно-гузна, значи му се крои номер, или просто би могъл да почне жестоките си щуротии още от вратата. В края на краищата лудите хора правят луди номера. Такава им е фирмената марка.

Аз отново извиках, но тя пак не ме чу, явно шумът от водата й пречеше. Пъхнах пищова пак зад колана, после го измъкнах и тръгнах през малкия коридор към хола. Пиеше ми се кафе и ми се щеше да обсъдим мизансцена.

Влязох в хола, обърнах се към кухнята и застинах на място. Той стоеше там, с гръб към прозореца, Илейн — до него малко по-напред. Беше я хванал с едната си ръка над лакътя, а с другата стискаше китката й.

И тогава ми каза:

— Хвърли пистолета веднага, инак й отиде ръката.

Не бях го насочил към него, пръстът ми изобщо не беше на спусъка. Държах го, сякаш беше чиния с ордьовър.

Но го хвърлих.

* * *

Описанието на Илейн беше точно — висок и ъгловат, слаб, но стегнат като навита пружина, дълго лице, ексцентрична прическа. Всеки косъм, стърчащ извън периметъра на супника, беше грижливо отстранен, така че косата му приличаше на папска шапчица. Носът му — дълъг и с месест връх, устните — чувствени. Челото му беше силно полегато, очите му — хлътнали по внушително издадените вежди. В мътнокафявия поглед не се четеше нищо.

Чертите и прическата му придаваха средновековен вид, като на монах злодей, но облеклото не се връзваше с тях. Маслиненозелено кадифено яке. Маншетите и реверите — от кожа, и кожени кръпки на лактите. Панталони с маскировъчен цвят, с идеално изгладен ръб. Обувки от змийска кожа, с трисантиметров ток и сребърни капачки на острите върхове. Каубойска риза с капси вместо копчета. Вратовръзка-шнурче, с тюркоазена щипка.

— Ти сигурно си Скъдър — каза ми той. — Ченгето сводник. Илейн искаше да те уведоми, че съм пристигнал, но аз реших, че ще е по-добре да те изненадам. Казах й, че според мен обожаваш изненадите. И й казах да седи тихо и тя седя съвсем тихо, даже и като й причинявах болка. Тя прави всичко, каквото й кажа. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото започва да разбира, че наистина знам какво е най-доброто за нея. Знам от какво се нуждае.

Беше толкова бледен, сякаш в тялото му нямаше капка кръв. Илейн изглеждаше като него — кръвта се беше дръпнала от лицето й, а с нея си бяха отишли и силата, и решителността й. Приличаше на зомби от някой филм на ужасите.

— Знам от какво има нужда — повтори той. — И освен това знам, че няма нужда от тъпоумно ченге, което да сводничи за нея.

— Аз не съм й сводник.

— Амиии? А какъв си й тогава? Законен съпруг? Фатален любовник? Брат близнак, с който са я разделили при раждането? Изгубеното й копелдаче? Кажи ми какъв си й.

Човек понякога обръща внимание на доста странни неща. Аз го гледах в ръцете. Все още я държаха за лакътя и китката. Беше ми споменала, че има страшно силни ръце, нямах основание да не й вярвам, но при все това видът им не беше чак толкова могъщ. Бяха едри длани, с дълги пръсти и яки кокалчета. Ноктите му бяха ниско изрязани, почти до месото, с ярки бели полумесеци в основата.

— Аз съм й приятел — казах.

— Аз съм й приятел — възрази той. — Аз съм й на нея и приятелите, и семейството. — Той спря на говори, сякаш да се наслади на изказването си. Изглежда, остана доволен. — На нея не й трябва никой друг. Най-малко пък ти.

Усмихна се едвам-едвам, колкото да покаже едрите си предни зъби. Бяха дълги и щръкнали. Като на кон. Той продължи енергично:

— Тя вече не се нуждае от услугите ти. Договорът ти изтече. Измитай се оттук, лайно такова. Тя не иска повече да те вижда. Стига съм ти гледал мутрата, увиснала като проснати кюлоти. Марш оттук. Вън.

— Абе не знам — казах аз. — Тук ме е поканила Илейн, не ти. Ако тя иска да си ходя…

— Кажи му, Илейн.

— Мат…

— Кажи му.

— Мат, по-добре е да си тръгваш.

Аз я погледнах, опитах се да разчета по погледа й. И да й подскажа нещичко със своя.

— Наистина ли искаш да си ходя?

— Да, наистина.

Поколебах се за секунда, после свих рамене.

— Както кажеш — рекох аз и тръгнах към масата, където лежеше пистолетът ми.

— Стой! Ти какво си въобразяваш?

— Как какво? Нали трябва да си взема пистолета.

— Няма да стане.

— Тогава не виждам по кой шибан начин ще си тръгна — разсъдих аз. — Това е служебният ми револвер и ако го оставя тука, значи да си сера в устата.

— Ще счупя ръката й.

— Ако щеш, и врата й счупи. Не ми пука. Само че никъде не мърдам без револвера си. — Помълчах малко, после добавих: — Виж какво, ще го хвана за цевта. Така няма да мога да застрелям никого. Просто искам да си го взема и да се махам оттук.

Той започна да обмисля въпроса, а през това време аз направих още две крачки и хванах револвера за цевта. Държах го пред очите му, за да се увери, че за него няма никаква опасност. Така и така нямаше да мога да го застрелям — Илейн беше точно между нас, а пръстите му дълбаеха плътта й. И да е изпитвала някаква болка, не вярвам да я е осъзнавала. На лицето й бяха изписани отчаяние и ужас.

С револвер в ръка аз мръднах леко напред и наляво. По този начин се доближавах към него, като се стараех масата за кафе да остане между нас. Тя представляваше сплескан куб, вероятно от шперплат, облицован с бяла огнеупорна пластмаса. Вървейки към целта си, казах:

— Трябва да ти призная, на маймуна ме направи. Как успя да се промъкнеш покрай портиера?

Той се усмихна, но не каза нищо.

— Че и през вратата — продължих аз. — Ключалката е бомба, а Илейн твърди, че ти нямаш ключ. А да не би пък да имаш? Или пък тя ти е отворила, а?

— Хвърли този револвер — каза той — и се махай оттук.

— А, това ли? Притеснява ли те?

— Хвърли го веднага.

— Е, щом като те притеснява — казах аз, — готово!

И го запратих към него.

Той я стискаше прекалено силно и това му беше грешката. Защото тъкмо това забави реакцията му. Вместо да я пусне и да освободи ръцете си, той инстинктивно я стисна още по-силно и тя изпищя. Чак тогава я пусна и хвана револвера, но дотогава аз вече бях протегнал крак да ритна масичката към него. Което и сторих, с всичката сила, на която бях способен. Тя го прасна право по глезените, а в това време аз се хвърлих отгоре му. Треснахме се в стената — за малко да уцелим прозореца — и от тоя удар дъхът му секна. Той се търкулна по гръб, аз — върху него, и когато успях да се изправя, той продължаваше да лежи. Фраснах го яко по ченето и погледът му се замъгли. Сграбчих го за реверите и го джаснах в стената, след което го пернах три пъти в корема. Беше адски стегнат, само мускули, но аз вложих в ударите толкова злоба и мощ, че пробих отбраната му. Той омекна, аз замахнах от рамо, уцелих го по ченето и той окончателно баялдиса.

Лежеше проснат на пода като парцалена кукла, главата и раменете му — подпрени на стената, единият крак — свит в коляното, другият — болезнено изпънат. Стоях, гледах го и поемах въздух. Едната му ръка лежеше на пода, пръстите бяха разтворени. Спомних си как беше стиснал с тая ръка Илейн и в мен се появи желанието да протегна крак към тая ръка, а после да я настъпя с всичките си килограми, та да посмачкам малко стоманените й пръсти.

Вместо това аз си взех ютията и я тикнах зад колана, а после се обърнах към Илейн. Лицето й не беше вече толкова бледо. Не изглеждаше съвсем цветущо, но видът й бе далеч по-добър от преди.

Тя каза:

— Като рече одеве, че не ти пука дали ще ми строши врата…

— Ох, я стига. Много ясно си личеше, че го будалкам.

— Да де, аз си знаех, че му кроиш нещо, но ме беше страх, че няма да се получи. Беше ме страх и че ще ми строши врата, само за да провери дали наистина не ти пука. Той е много любопитен.

— Сега вече няма да счупи ничий врат — успокоих я аз. — Но трябва да реша какво да правя с него.

— Няма ли да го арестуваш?

— Естествено. Но боя се, че ще се измъкне.

— Ти майтапиш ли се? След всичките тия неща…

— Случаят е кофти за съд — казах аз. — Ти си проститутка, на журито му е през оная работа насилието срещу проститутките. Освен ако завърши със смърт.

— Той нали каза, че е убил едно момиче.

— Може само да се е изфукал. А даже да е вярно, което аз напълно допускам, не знаем коя е тя, нито пък кога се е случило — никакво обвинение не можем да му предявим. Налице е съпротива при арест и нападение срещу полицай, но всеки полупечен адвокат би се справил с това.

— Как?

— Ами като представи нещата така, че аз да изляза твой сводник. Това е почти сигурна гаранция, че ще го оправдаят. Даже и в най-романтичната светлина на отношенията ни с теб… Женено ченге, което си има нежна дружба с проститутка… Можеш да си представиш какво чудничко впечатление ще направи на съдебното жури. А и на вестникарите.

— Нали каза, че са го арестували и преди.

— Точно така, и то за същите неща. Само че журито няма да знае това.

— Защо? Защото обвиненията са отпаднали?

— Журито няма да узнае нищо, дори ако е бил осъждан и е лежал в пандиза. Предварителните углавни престъпления не се допускат в съда като свидетелства при наказателните дела.

— Че защо?

— Не знам — отвърнах аз. — Винаги съм се чудел. Смята се за информация, която създава предубеждения, но в края на краищата тя не е ли част от цялостната картина? Защо да не я узнаят членовете на журито? — Аз свих рамене. — Кони би могла да свидетелства, нали и нея е измъчвал, но дали ще го направи?

— Не знам.

— Мисля, че няма да посмее.

— Сигурно.

— Я да видя нещо — аз се наведох над Мотли. Беше все така безжизнен. Явно слабото му място е ченето. Имаше един боксьор като него, Боб Сатърфийлд се казваше. Можеше да го млатиш където ти падне, но удариш ли го по ченето, нищо не беше в състояние да го извади от нокаута — щеше да продължава да си спинка, и в котел с врящо олио да го пуснеш.

Бръкнах в джоба на якето му, изправих се и показах на Илейн какво съм намерил.

— Това може да ни е от полза — малък автоматичен, двайсет и пети калибър. Сто на сто не е регистриран, а и той няма начин да притежава разрешително. Незаконно притежание на смъртоносно оръжие от втора степен. Което е третостепенно престъпление.

— Това добре ли е?

— Никак не пречи. Искам да съм сигурен, че ще му треснат такава сума за гаранция, че да не може да се измъкне; освен това искам обвинението да е достатъчно тежко, за да не може адвокатът му да постигне спогодба с прокурора и съдията още преди делото. Нали знаеш, двете страни се договарят обвиняемият да си признае нещо по-невинно, до съд изобщо не се стига и гаднярът се измъква с най-лекото наказание, обикновено условно. А аз искам той да поизгние сериозно в пандиза. — Аз я погледнах. — Ти би ли се явила?

— Къде?

— В съда. Да свидетелстваш.

— Разбира се.

— Не е само това. Би ли лъжесвидетелствала под клетва?

— Какво трябва да кажа?

Известно време я преценявах.

— Мисля, че ще можеш да се справиш. Ще поема този риск.

— Не те разбирам.

Изтрих отпечатъците от пищова с носната си кърпа. Повдигнах Мотли и го сложих в седнало положение. Беше доста по-тежък, отколкото изглеждаше. Усетих колко корава е плътта му. Дори и в безсъзнание, удържаше мускулите си все така напрегнати.

Пъхнах пистолета в дясната му ръка и сложих показалеца върху спусъка. Махнах предпазителя. Обвих с ръката си неговата; поизправих го още малко и се прицелих в оная същата картина, дето вече била струвала петдесет бона. Наклоних ръката си леко вляво, натиснах пръста му срещу спусъка и надупчих стената. Стрелях още веднъж, малко по-високо, третият куршум почти уцели тавана. След това го пуснах и той пльосна на пода до стената, а пищовът тропна до него.

Аз казах:

— Държал е насочен пистолет срещу мене. Аз съм ритнал масичката. Той е загубил равновесие, но преди това е успял да стреля три пъти по мене, след което аз съм успял да го поваля в несвяст.

Тя кимаше със съсредоточен поглед. Дори и да я бяха стреснали изстрелите, явно се беше окопитила. Пък и гърмежите не бяха кой знае колко силни, а куршумчетата не бяха повредили особено декора. Само дето бяха оставили три спретнати дупчици в гипса.

— Той е стрелял и се е опитал да убие полицай — продължавах аз. — С това вече няма да се измъкне.

— Ще се закълна, че е било точно така.

— Знам, че ще го направиш — казах й аз. — Вярвам ти.

Отидох при нея и я прегърнах. След малко я пуснах и отидох до стаята за бутилката с бърбън. Дръпнах една глътка, звъннах в полицията и седнах да допия останалото, докато чакахме ченгетата да дойдат.