Лорънс Блок
Билет за гробищата (22)

22.

Ню Йорк Хоспитал е на Йорк и 68-ма. Таксито ме остави пред входа на Спешна медицинска помощ и жената на регистратурата ми съобщи, че Илейн Мардел е изнесена от операционната и в момента е в интензивното. Посочи ми плана на сградата и ми обясни как да стигна до отделението.

Една от сестрите ме уведоми, че в интензивното допускали само най-близки роднини. Аз й казах, че пациентката няма семейство и че най-близкият й роднина съм аз. Тя ме запита какви точно са отношенията ни и аз й обясних, че сме приятели. Интимни ли, запита тя. Да, отговорих, интимни приятели. Тя записа името ми на един картон и си отбеляза нещо.

След това ми посочи чакалнята, в която имаше още неколцина души. Едни пушеха, а други четяха списания в очакване на смъртта на своите близки; аз прегледах един брой на „Спортс Илюстрейтид“, но без да регистрирам това, което четях — само машинално обръщах страниците.

След известно време в чакалнята се появи един доктор, който се огледа и ме извика по име. Изправих се. Той ми махна да излезем в коридора. Имаше невероятно младежко лице, но затова пък косата му беше съвсем бяла.

— Положението е много сериозно. Даже не знам какво да ви кажа.

— Ще оживее ли?

— Беше в операционната почти четири часа. Преляхме й сума банки кръв, даже не помня вече колко. Още преди да дойдем, беше изгубила страшно много, а имаше и доста вътрешни кръвоизливи. И в момента продължава да кърви, все още е на система. — Беше здраво стиснал ръцете си пред престилката и непрекъснато ги извиваше, но едва ли осъзнаваше, че го прави. — Трябваше да отстраним далака. Това не е страшно, хиляди хора живеят без далак. Лошото при нея обаче е, че целият й организъм е пострадал, и то значително. Бъбреците й не функционират, черният дроб е силно повреден…

Той продължи да изрежда, но аз успях да чуя само половината от това, което каза, а и далеч не всичко разбрах.

— Интубирахме я — допълни той, — сега е на респиратор. Белите дробове не функционират. Случват се такива неща, нарича се синдром на респираторна недостатъчност при възрастните. Среща се предимно при пострадали при нещастие. Имам предвид пътни катастрофи. Дробовете просто спират да работят.

Той спомена още неща, но те бяха твърде медицински да ги разбера. Попитах много ли е тежко положението.

— Ами, тежко е, да — и ми обясни какво точно може да се случи.

Попитах дали мога да я видя.

— Само за няколко минути. Натъпкали сме я със седативи, сега е на респиратор, нали ви казах… Той диша вместо нея. — Той ме поведе към една врата в дъното на отделението. — Гледката е доста шокираща.

Стаята беше претъпкана с апаратура, отвсякъде стърчаха маркучи. Святкаха циферблати, машини писукаха и жужаха, подскачаха стрелки и посред всичко това лежеше тя. Не приличаше на жива. Кожата й беше придобила мъртвешки сиво-жълт цвят.

Аз пак попитах доктора дали ще оживее.

Отговор не последва. Обърнах се и видях, че съм сам с нея. Искаше ми да протегна ръка и да я докосна, но не знаех дали е разрешено. Така си и останах прав до леглото. По едно време влезе някаква сестра и започна да наглася апаратите. Съобщи ми, че след няколко минути ще трябва да тръгвам.

— Ако искате, можете да й говорите — добави тя.

— Ще ме чуе ли?

— Мен ако питате, човек дори и да е в кома, пак чува с част от подсъзнанието си.

Тя излезе, аз останах още десетина минути. Поговорих й малко, не помня какво точно съм казал.

Сестрата се появи отново, за да ми каже, че трябва вече да си ходя. Ако искам, да почакам в чакалнята; ако има промяна в състоянието на болната, щели да ме уведомят.

Попитах за каква точно промяна говори. Отговорът беше доста мъгляв.

— Ами, случаят е такъв, че отвсякъде може да възникне опасност. Нанесъл й е ужасни поражения. Ох, не знам вече, град ли е това, в което живеем, или какво…

Нищо му няма на града. Не е той виновен. Виновно е едно чудовище, което можеше да се появи където и да е по света.

 

 

В чакалнята седеше Джо Дъркин. Изправи се веднага, щом ме видя. Беше небръснат и по всичко личеше, че е спал с дрехите. Запита ме как е тя.

— Зле — отвърнах аз.

— Каза ли ти нещо?

— Някак си не е много лесно да приказваш, като от гърлото и носа ти стърчат маркучи и отгоре на това си дрогиран.

— Да де, и на мене тъй ми казаха, но рекох все пак да попитам… Нямаше да е лошо, ако беше в състояние да потвърди, че именно Мотли я е нападнал, но както и да е, и без туй ще минем — портиерът го идентифицира.

Дъркин ми разказа подробностите около убийството на Ечевариа и обясни как Мотли е успял да проникне у Илейн. После каза:

— Вдигнали сме на крак цялата полиция, рисунката ти е навсякъде из града. Мама му стара, това, че е убил патрулно ченге, преля чашата! Сега вече ще се вдигне такъв шум…

Повечето ченгета приемат доброволните патрули съвсем на ташак, горе-долу като клоуни, които са се издокарали за карнавал. Само че убият ли някой доброволец — и той тутакси се превръща в мъченик на правото дело и около главата му лумва ореол. Няма по-добро средство за махане на бариери и отваряне на врати от смъртта.

— Убил е минимум девет души — казах аз. — Ако броим Илейн, значи са десет.

— Ще оживее ли?

— Лекарите все още мълчат по този въпрос — лекарска тайна, като тайната на изповедта. Но ако това тук не беше болница, а казино в Лас Вегас, веднага щяха да спрат залагането — шансовете са почти нищожни.

— Съжалявам, Мат.

Понечих да му кажа някои работи, но се сдържах. Той се прокашля и ме запита дали имам някаква представа къде може да се крие Мотли.

— Че откъде да знам?

— Рекох, че може би си надушил нещичко…

— Аз? — Погледнах го право в очите. — Как бих могъл да го направя бе, Джо? Нали е под официална защита? Нали ако тръгна да го търся и случайно го намеря, веднага ще дотичате да ме арестувате?

— Мат…

— Извинявай — поуспокоих се аз. — Просто Илейн е прекрасен човек и понеже се знаем отдавна, та затова съм се поразстроил малко.

— Разбирам те напълно.

— Освен това едвам се държа на краката си. Цяла нощ не съм мигнал и тъкмо си лягах, когато чух за това по новините.

— И къде си ходил? По следите на Мотли ли?

Поклатих глава.

— Седяхме с Мики Балу и си разправяхме разни истории.

— Точно с него ли, за бога?

— Той ми е приятел.

— Интересни приятели имаш.

— Абе, как да ти кажа — рекох аз, — като си помисли човек, ами че аз съм само едно бивше ченге! Просто един неясен субект с неясни доходи, тъй че…

— Престани!

Замълчах си.

— Добре де, извинявай за оня ден! Но да знаеш, че постъпих точно така, както е редно да се постъпва в подобен случай. Хайде, Мат, нали си бачкал в полицията, много добре знаеш как стоят нещата!

— О, да, много добре знам как стоят нещата.

— Е — каза той, — ако измислиш нещо, удари една жица.

— Добре. Ако измисля нещо.

— А сега най-добре ще е да идеш и да се наспиш едно хубаво. Като седиш тук, с нищо няма да й помогнеш. Иди да си възстановиш силите.

— Както кажеш — рекох аз.

Излязохме заедно. По високоговорителите викаха някакъв доктор. Опитах се да си спомня името на оня, с който разговарях. На джоба му имаше защипана пластмасова карта, на която пишеше, но аз изобщо не бях я погледнал.

Навън грееше слънце, беше се затоплило. Дъркин каза, че зад ъгъла го чака кола, и предложи да ме откара. Аз казах, че предпочитам такси, и той не настоя повече.

 

 

Този път нямаше нужда да щурмувам входната врата на 25-а Източна улица №288 с кредитна карта. Тъкмо се бях запътил натам, когато тя се отвори и излезе една жена. Усмихна ми се, сякаш й бях познат, задържа вратата, аз й благодарих и влязох вътре.

Тръгнах към дъното на коридора. Клечката за зъби все още ме чакаше във вратата на задния двор. Затворих я след себе си, отидох в дъното на двора и погледнах нагоре към прозореца.

По пътя насам се бях отбил на две места, в резултат на което в единия джоб на палтото ми имаше стандартен тип белезници, в другия — касетофон. Преместих белезниците в джоба на панталона, а касетофона пъхнах в джоба на сакото, при Марк Аврелий. Тая книга няма ни прочитане, ни отърване! В другия джоб на сакото беше револверът. Свалих палтото си, сгънах го и го оставих върху кофата за боклук. Беше прекалено обемисто за това, което бях намислил.

Този път плъхове нямаше. Сигурно са се скрили някъде и спят след тежката нощ. Може би Мотли също бе направил така.

Стараейки се да не вдигам много шум, преместих една от кофите под пожарната стълба и се изкатерих отгоре й. Изправих се и се протегнах към края на стълбата. Дръпнах я към себе си, но тя не помръдна. Дръпнах я отново, този път по-рязко. Тя изскърца протестиращо, сетне бавно започна да се спуска, като издаваше стържещ метален звук.

Изчаках малко, преди да започна да се качвам, но от прозорците никой не се подаде: бях действал почти безшумно, а освен това хората, които се бяха прибрали от нощна смяна явно спяха непробудно.

Някъде откъм Второ авеню се чу протяжен звук от клаксон, в отговор на който долетяха две-три кратки изсвирвания от друга кола. Започнах да се катеря. Отначало, докато стигна с крак първото стъпало, се придърпвах само с ръце. Револверът шумно се удряше в металния парапет. Изкатерих се до първата площадка и се подпрях на тухлената стена да си поема въздух.

След минута-две бях готов да продължа. Най-накрая стигнах четвъртия етаж, клекнах до парапета и внимателно погледнах през прозореца.

Вътре беше тъмно. На прозореца имаше специални капаци срещу крадци, но те не бяха зарезени, а самият прозорец в долната част беше открехнат. Приближих се до него, погледнах първо през цепнатината отдолу, а после през самото стъкло. Видях малка спалня. Креват със старомодна метална рамка; скрин; две каси от прясно мляко, служещи за нощни шкафчета. На едната имаше телефон, на другата — електронен часовник с радио.

Часовникът отброи цяла минута, преди да се помръдна. Секундите тихо, но осезаемо изтракваха, но инак не долиташе никакъв звук. Леглото не беше оправено, но в него нямаше никой.

Нямаше съмнение, че именно това е апартаментът. Брайън не ме бе излъгал. И по всичко личеше, че Мотли се бе връщал след посещението си при Илейн.

На вратата на гардероба висеше куртка с емблема на Спомагателния доброволен отряд на Нюйоркската полиция.

Значи се е прибирал. И пак ще дойде. А аз ще го чакам.

Бавно и предпазливо хванах рамката на прозореца отдолу и я повдигнах. Той поддаде съвсем леко и дори не изскърца. Огледах се да не би някой от съседните сгради да ме е видял. Само това оставаше, както го дебна вътре — и да пристигнат ченгетата, призовани от някой доброволен блюстител на реда! Има и такива съвестни граждани…

Слава богу, не видях никого. Повдигнах рамката докрай и прекрачих през отвора.

Спалнята миришеше на бърлога на звяр. Това, че тук живее жена, си личеше по дрехите и безпорядъка върху скрина, но миризмата беше на мъж, и то на хищник. Макар че не можех да установя кога точно е бил в тази стая, усещах присъствието му съвсем отчетливо и това ме накара машинално да бръкна в джоба си и да извадя револвера. Дръжката му се сля с дланта ми, а показалецът напипа спусъка.

Отидох до гардероба и откачих куртката на Ечевариа. Не знам какво очаквах да намеря в нея, но все пак огледах пагоните, прерових джобовете и я окачих обратно на куката.

Разходих се до скрина и разгледах джунджуриите отгоре. Монети, жетони за метрото, обици, талони от квитанции, шишенца с парфюм, гримове, червила, шноли. Коя ли е мис Лепкур и как ли се е натъкнала на Мотли? И какво ли й е струвало това запознанство? Понечих да отворя горното чекмедже, но си рекох, че това ще е напразна загуба на време. Мис Лепкур или пък Мотли едва ли щяха да са в него.

Разположението на апартамента беше типично за тези сгради — три малки стаи една до друга, вратите им — в редица. Прозорецът, през който бях проникнал, се виждаше още от входната врата и аз се замислих дали да не го затворя, да не би Мотли да го забележи, но след това се отказах — той едва ли щеше да обърне внимание, пък аз и без това щях да му се нахвърля, тъй че нямаше никакъв смисъл да го затварям.

При все това не бързах да заемам изчакваща позиция. Минах през средната стая и надникнах в малката баня със стара чугунена вана с лъвски лапи. На вратата към първата стая, която беше с формата на арка, се поспрях. Протегнах револвера си напред като фенер — с надеждата да хвърля някой лъч светлина, макар че мракът не беше чак толкова плътен — светлина идваше от прозореца на спалнята и от прозорците на хола, които гледаха към вентилационната шахта между сградата и тази до нея.

Влязох в стаята.

В същия момент изневиделица долетя нещо, което с все сила ме перна малко над китката. Ръката ми се вдърви и револверът полетя на пода.

Две невидими ръце ме стиснаха, едната малко под лакътя, а другата близо до рамото. Той ме блъсна и аз стремглаво литнах през стаята като изстрелян от прашка. Джаснах се в някаква маса, прекатурих я и в същото време краката ми избягаха нанякъде. Потърсих опора, но намерих само празно пространство, блъснах се в стената, отскочих и се проснах на пода.

Той стоеше пред мен и се смееше.

 

 

— Хайде — рече ми. — Ставай!

Беше с униформата на Ечевариа, без куртката. Впрочем и обувките бяха други. Униформата изисква семпли черни обувки с връзки, а той беше с кафяви с горни езици. Забелязах цвета и фасона не за друго, а защото беше светнал лампата.

Изправих се. Той просто никак не прилича на ченге, казах си наум, така че цветът на обувките не променя нищо. Далеч не всички ченгета приличат на такива, особено откак премахнаха ограниченията за ръст и растителност по физиономията, но той просто никога нямаше да заприлича на полицай, модерен или старомоден, редови или доброволен.

Той се облегна на вратата и започна да огъва пръсти. Гледката явно много го забавляваше.

— Толкова шум вдигна, Скъдър! Хич не те бива за следене. Може ли такова нещо, на твоите години да се катериш по кофите за боклук и пожарните стълби! Толкова се безпокоях за тебе, Скъдър, беше ме страх да не си счупиш нещо.

Огледах се за револвера. Видях го на другия край на стаята, полускрит зад едно кресло с избродирана дамаска. Очите ми се преместиха към него. На лицето му блесна усмивка.

— Изтървал си си пищова — каза ми той.

Взе палката на Ечевариа и се потупа с нея по дланта си. Мястото, където ме бе ударил с нея, все още беше изтръпнало. Сигурно щеше да ме боли поне няколко дни.

Ако се случеше да живея толкова дълго.

— Щом искаш, опитай се да си го вземеш — продължи той. — Макар че според мен нямаш особено големи шансове. По-близко съм до него, а съм и по-бърз. Ще те хвана много преди да си го доближил. Така като гледам, май ще ти е по-лесно да стигнеш до вратата.

Той кимна към входната врата и аз послушно погледнах натам.

— Отключено е. Веригата беше спусната, но веднага щом чух, че вдигаш джангър в двора, я махнах. Разтревожих се да не би, като я видиш, да разбереш, че съм вкъщи. Макар че ти едва ли би я забелязал, а, как мислиш?

— Нямам представа.

— Закачих куртката на гардероба изцяло за твое улеснение. Да не би да се вмъкнеш в съседния апартамент. Ти си такъв кретен, Скъдър, че без моето съдействие щеше да оплескаш всичко.

— Прекалено голямо съдействие ми оказваш — казах аз.

Потърсих в себе си страх, но не намерих. Чувствах се изненадващо спокоен. Не ме беше страх от него. Не ме беше страх от нищо.

Погледнах към вратата, един вид претегляйки дали ще съумея да избягам, но идеята ми се стори доста нелепа. Едва ли я бе оставил отключена, а и да беше така, щеше да ме изпревари много преди да стигна дотам.

Освен това не бях дошъл, за да бягам от него. Бях дошъл да го победя.

— Хайде, давай — подкани ме той, — дай да видим дали ще успееш!

— През вратата ще мина единствено с тебе, Мотли. Смятам да те заведа в полицията.

Той се разсмя. Вдигна палката, насочи я към мен и се засмя отново.

— А аз смятам да ти завра тази палка в гъза. Как мислиш, дали ще ти хареса? На Илейн й хареса много.

Той внимателно ме дебнеше в очакване на някаква реакция, но аз не трепнах.

— Тя е мъртва — продължи той. — Умря в страшни мъки, горкото сладурче. Но ти сигурно вече знаеш това.

— Тук грешиш — казах аз.

— Аз присъствах на събитието, Скъдър. Бих могъл да ти го докладвам в детайли, стига да имаш сили да го изслушаш.

— Знам, че си бил там. Само че си си тръгнал преждевременно. Портиерът се е качил точно навреме и е извикал линейка. В момента тя е в Нюйоркската болница и вече се оправя. Полицията записа показанията й, портиерът също ги потвърди.

— Лъжеш.

Поклатих глава.

— Но ти не бери грижа. Нали помниш какво казва Ницше по въпроса? Това само ще те направи по-силен.

— Така е.

— Е, разбира се, стига да не те унищожи.

— Ставаш досаден, Скъдър. По̀ ми харесваш, когато молиш за милост.

— Интересна работа — казах аз, — не си спомням да съм го правил.

— Скоро ще ти се наложи.

— Едва ли. Ти си изигра играта и с тебе вече е свършено. По-рано беше доста по-внимателен, но напоследък си станал страшно небрежен. Сега си пред самия финал. А на финала, както сам много добре знаеш, винаги губиш.

— Ще ти залепя устата — прекъсна ме той, — за да не чуят как виеш от болки.

— Това е краят — продължавах аз. — Силата ти започна да секва в момента, в който си оставил Илейн жива. Имал си на разположение цели два часа и дори не си си направил труда да се увериш, че наистина е мъртва. Сега не ти остава нищо друго, освен да ме заплашваш, само че заплахите ти трудно ще стреснат човек, който не се бои от тебе. Трябва да има поне някакво покритие, а ти вече не можеш да го осигуриш.

Обърнах му гръб, демонстрирайки пълното си презрение към неговата особа, и докато той стоеше и се чудеше как да постъпи, протегнах ръка към китайската кадилница, дето се бе катурнала от масата, върху която бях връхлетял.

Кадилницата беше колкото половин грейпфрут. Вдигнах я и с все сила я запратих към него, след което се хвърлих отгоре му.

Този път той не допусна грешката да я хване. Вместо това протегна ръка, перна я настрани и тръгна към мен. Нанесох няколко отвличащи удара по главата и веднага след това го заблъсках по стомаха. Мускулите му бяха като бетон. Юмрукът му се стовари върху главата ми, но почти не ме заболя, защото ударът само се плъзна по нея. Успях да избегна следващото му замахване, опрях брада в гърдите си, светнах му един точно под пъпа и забих едно яко коляно в слабините.

Той се завъртя настрани и препречи удара ми с бедро, сграбчи ме за рамото и с всичка сила заби пръстите си в него. Ръцете му бяха все така силни, но тъй като точката, която натискаше, не беше от специалните, болката се понасяше.

Заблъсках го и отново го фраснах по корема. Той стегна мускули и аз се хвърлих отгоре му, като го притиснах до стената. Върху раменете и главата ми се изсипаха куп удари, но за щастие, за разлика от натискането с пръсти, по тая част не го биваше много-много. Отново се опитах да го ритна в слабините и когато той понечи да се прикрие, аз със слонска сила го настъпих върху стъпалото. Този път го заболя силно. Използвах това и продължих да го ритам с тока по пищяла и да мачкам стъпалото му с надеждата, че все ще счупя някоя и друга кост.

Ръцете му се задвижиха, едната ме хвана над лакътя, а другата — зад врата. Пръстите му зашариха в търсене на болезнени точки. Пипаха все така ловко. Палецът му се заби зад ухото ми и дивата болка ме прониза с всички цветове на дъгата.

Но този път беше по-различно. Че ме болеше — спор няма, бог ми е свидетел, че никога през живота си не бях изпитвал по-зверска болка, но този път хем я усещах, хем не. Съвсем ясно можех да я регистрирам, но в същото време тя не ми въздействаше по никакъв начин. Нещо в мен я пропускаше, без да й позволява да ме нарани.

Той премести другата си ръка и сега и двата палеца дълбаеха зад ушите ми, а пръстите му се опитваха да обхванат шията ми. Болката можеше и да не ме убие, но ако успееше да ме задуши или пък да прекъсне притока на кръв по артерията, щях да си отида като едното нищо.

Отново го настъпих по крака. Той леко разхлаби хватката на ръцете си и аз веднага се свих. Той се надвеси над мене, а ръцете му заеха предишната си позиция. И тогава, стисвайки здраво крака, аз с все сила ги тласнах нагоре, като в същото време рязко отметнах глава назад, все едно че беше катапулт.

Има неща, които никога не се променят. Пръстите му бяха все така силни, по-мощни и от орлови нокти, но, слава богу, слабото му място все така беше долната челюст.

 

 

Ударих го още няколко пъти, но първият удар си беше свършил работата. Когато се отдръпнах от него и отстъпих назад, той се свлече покрай стената, сякаш бе мъртъв. Продълговатата му челюст провисна, от ъгъла на устата му се стече слюнка.

Завлякох го на средата на стаята и му сложих белезници. Чифта, който бях купил, поставих на ръцете, а този на Ечевариа — на краката. Извадих от джоба малкия касетофон, проверих дали не се е счупил в тарапаната, след което заредих касетка, за да е готово всичко, когато дойде на себе си.

А сетне седнах, облегнах се и за първи път от много време си поех дъх. Налегнаха ме най-различни мисли за бъдещето. Ако Илейн оживее, показанията й ще са напълно достатъчни да го пъхнат в пандиза. А ако умре…

Звъннах в Ню Йорк Хоспитал и ги помолих да ме свържат с интензивното. Оттам ми съобщиха, че състоянието й все още е критично. Това бе всичко, което можах да изкопча.

Но все още бе жива.

А ако умре, за идентифицирането на Мотли ще помогне портиерът. Пък размърда ли си задника полицията, сто на сто ще изникнат поне няколко свидетели, кой около смъртта на Ечевариа, кой около убийството на Елизабет Скъдър, кой около Тони Клиъри и полета й през прозореца… А ако с веществените доказателства се заеме достатъчно кадърен екип от експерти, няма как да не изскочи нещо. И ако в Ню Йорк разследването заработи с пълна пара, това няма как да не повлияе на шефа на Том Хавличек в Масилън, който неминуемо ще отвори делото Стърдиван. А пък в Охайо, както знаем, все още има смъртно наказание.

И все пак ще е съвсем друго, ако има самопризнание. За целта трябва просто да го изчакам да се свести и да го оставя да говори. Копелето обича да приказва.

Лежеше проснат по лице, ръцете му — оковани отзад. Преобърнах го по гръб и повдигнах един от клепачите му с палец. Виждаше се само бялата част на окото. Беше в пълно безсъзнание и по всичко личеше, че няма да се свести много скоро.

Станах да взема револвера. Погледнах го, после погледнах Мотли. Прехвърлих наум всичките му зверства и затърсих в себе си омразата, която изпитвах към него, но от нея нямаше и следа. Поне не там, където се вглеждах.

И най-интересното бе, че преди няколко минути, когато Мотли все още нямаше абсолютно нищо общо с безжизнената купчина мускули по средата на стаята, пак не изпитвах омраза. Бях абсолютно спокоен, в жилите ми нямаше и следа от ярост, въпреки че в буквалния смисъл на думата се борех за живота си, но не го мразех нито тогава, нито сега.

Допрях револвера до слепоочието му и лекичко напънах спусъка, след което дръпнах пръста си, оставих го на пода и започнах да премислям всичко.

Това ми отне само няколко минути. После поех една огромна глътка въздух, толкова огромна, че чак ме заболяха ребрата, изпуснах я навън, взех револвера и го отворих.

Изпразних всичките шест отделения. Извадих кърпата си, избърсах патроните и самото оръжие, като минах през всички места, на които евентуално би могло да има отпечатъци. Свалих му белезниците, но преди това проверих дали не се преструва на припаднал. Хванах го за пръстите и докоснах до тях всички патрони, след което заредих пълнителя.

Оставих револвера и го хванах под мишници. Завлякох го няколко метра до креслото, повдигнах го и го пуснах да падне в него. Той се заплъзга надолу, но аз го дръпнах обратно и го закрепих в стабилна позиция. Върнах се за пищова, избърсах го още веднъж и го поставих в ръката му, като с пръст му дръпнах предпазителя. С лявата си ръка размърдах челюстта му, така че устата широко да се отвори, и пъхнах късото дуло на малкия револвер между зъбите му.

Много внимателно поверих дали съм го насочил под нужния ъгъл. Самоубийство чрез изстрел в устата е запазена марка на ченгетата, но далеч не всички уцелват където трябва, и понякога куршумът излита, без да причини фатални последствия. Аз обаче исках всичко да е съвсем точно. Имах право само на един опит. Целта ми беше куршумът да мине през небцето и да се забие право в мозъка.

Когато всичко вече беше нагласено, нещо ме накара да поспра за малко. Прииска ми се да кажа нещо. Въпросът беше на кого.

Рекох си, кажи му го на него. И се сетих за думите на сестрата в интензивното — че даже и да са в кома, пациентите пак разбират какво им се говори.

И започнах така:

— Това съвсем не е най-доброто разрешение на въпроса, знам го много добре. Само че я си представи, че пак се измъкнеш! Я си представи, че адвокатът ти те представи за невменяем! А даже и да те затворят до живот, току-виж си избягал. Кажи ми сега, бих ли могъл да поема този риск?

Помълчах малко, после поклатих глава и продължих:

— Даже не съм сигурен, че тъкмо затова искам да те убия. Истината е, че просто ми се ще да си отидеш от този свят. И ми се ще тъкмо аз да съм този, който ще ти помогне да го сториш. Помниш ли как започна всичко? Наложи ми се да се заема със задачата на самия господ да го натопя за преднамерено убийство. Какво ли щеше да стане, ако не го бях направил? Дали щеше да бъде по-различно? Едва ли.

Замълчах, сякаш чаках да ми отговори, сетне продължих:

— И ето ме пак в ролята на господ. Само че сега съм с повече опит и съм още по-твърдо решен да го сторя.

Това бяха последните ми думи към него. Револверът беше в устата му; неговият пръст — върху спусъка; моят пръст — върху неговия, а аз самият — коленичил отстрани. Нямам представа колко време мина така. Не мога да кажа и какво точно очаквах да стане.

С течение на времето дишането му леко се учести и той се размърда. Пръстът ми трепна, неговият също — и всичко свърши.