Лорънс Блок
Билет за гробищата (19)

19.

На таксиджията всичко му беше ясно. Единственият начин да се реши проблемът с наркотиците е да се преустанови предлагането. Да се намали търсенето е невъзможно, защото всеки, който се дрогира, постепенно се пристрастява и му трябва още и още, а няма как да се затворят границите и да се контролира производството на наркотици в Латинска Америка, защото правителствата са безсилни пред търговци.

— Значи, ако аз бях правителството — разправяше той, — анексирам тия говеда, присъединявам ги към нас и си почивам. По тоя начин самият източник на дрогата ни пада право в ръцете. А освен това се решава и въпросът с нелегалните имигранти, защото отпада нуждата да бягат в Америка, след като вече са в нея. И надигне ли се я някой бунтовник, я някой партизанин — тутакси го бутаме в Американската армия, където всеки ден имат топло ядене, легло и чисти униформи, и всички са щастливи и доволни! Е това ако може да стане, няма да има вече проблеми.

Остави ме пред най-подходящото място за решаване на моите лични проблеми — „Гроуганс Оупън Хаус“ на Десето авеню и 50-а, със собственик Майкъл Дж. Балу.

Още от вратата ме лъхна миризма на бира. Не беше много пълно, салонът беше тих. Джубоксът мълчеше, стреличките мирно си стърчаха под дъската. На бара, захапал цигара, стоеше Бърк и безрезултатно се опитваше да изкара огънче от запалката си. Аз влязох, той ми кимна леко, остави запалката и си запали с кибрит.

Макар че не видях устните му да се мърдат, трябва да е казал нещо, защото Мик тутакси се обърна. Беше с месарската си престилка, която по-скоро приличаше на палто. Закопчаваше се до самата брада и му стигаше до колене. Беше ослепително бяла, ако не се броят кафяво-червените петна. Някои от тях вече бяха избелели, но другите все още си личаха.

— А, Скъдър — рече ми той. — Здравей, приятел. Какво ще пиеш?

Поисках си кола. Бърк ми наля и плъзна чашата по бара. Аз я взех, Мик също вдигна своята за поздрав. Пиеше „JJ & S“. Това е дванайсетгодишно уиски, произвеждано от „Джеймсън“ в много малки количества. Били Кийгън, който навремето работеше в „Армстронгс“, си падаше по него. Аз също съм го опитвал. Още си спомням вкуса му.

— Много късно този път — каза Мик.

— Даже се боях да не си затворил.

— Че кога сме затваряли толкова рано? Още няма два. Обикновено бачкаме до четири. Аз затова и го купих тоя бар, да има къде хората да поседят повечко. Човек понякога има нужда от такова място. — Очите му се присвиха. — Добре ли си бе, човек?

— Защо?

— Защото имаш вид, че току-що си се бил.

Неволно се усмихнах.

— Днес следобед наистина ми се случи, но не мисля, че имам някакви рани и белези. За разлика от преди няколко дена обаче.

— А стига бе!

— Да седнем, а?

— Може — съгласи се той. Грабна бутилката и тръгна към една маса.

Аз взех колата и го последвах. Седнахме, в това време някой включи джубокса и Лайъм Кланси започна да пее за това, че е свободен човек от един вечно пътуващ народ. Музиката не беше силна, не ни пречеше да си говорим, но въпреки това мълчахме до края на песента. А после аз казах:

— Трябва ми оръжие.

— Какво по-точно?

— Нещо малко. Автоматичен пистолет или револвер, все едно. Нещо, което лесно се носи, без да се забелязва, но и да може да убива.

Чашата му беше пълна на една трета, но при все това той отпуши корковата тапа и си доля. Взе чашата и се вгледа в нея. Зачудих се какво ли вижда там.

Мик отпи малко, после остави чашата на масата.

— Ела.

Стана, дръпна стола назад и тръгна към дъното на бара. Аз го последвах. Отляво на дъската за стрелички имаше врата, на която пишеше, че е само за вътрешни лица. Ключалката беше доста сериозна. Мик отключи и ме покани да вляза.

Досега не бях стъпвал в личния му офис. Видях голямо бюро, на което нямаше нищо. До едната стена стоеше висок колкото мене сейф, а от двете му страни — два зелени метални шкафа за документи. На месинговата закачалка висяха шлифер и няколко якета. По стените бяха закачени френски и ирландски пейзажни гравюри. Веднъж ми бе казал, че майка му е от графството Слиго в Ирландия, а баща му — от рибарско селище недалеч от Марсилия. Картината над бюрото беше доста по-голяма — черно-бяла фотография на бяло паспарту с тънка черна рамка. На нея се виждаше бяла ферма, заобиколена от високи дървета. На небето имаше облаци, а в далечината се мержелееха хълмове.

— Това е моята ферма — обясни Мик. — Ти май не си идвал там.

— Не съм.

— Някой път ще те заведа. Близо е до Елънвил. Скоро ще падне сняг. Аз тогава най̀ обичам да ходя, като се заснежат хълмовете.

— Сигурно е много красиво.

— Така е. — Той отиде до сейфа, набра комбинацията и отвори вратата. Аз през това време разглеждах една от френските гравюри. Представляваше малко пристанище и няколко лодки във водата. Надписът не се четеше.

Продължих да я съзерцавам, докато чух вратата на сейфа да се затваря. Обърнах се. В едната си ръка Мик държеше револвер, а в другата — десетина патрона. Отидох при него и взех револвера.

— „Смит и Уесън“, 38-ми калибър. Куршумите са „дум-дум“, тъй че можеш да бъдеш сигурен, че трепе на място. Виж, с мерника не е много добре. Цевта е скъсена с около инч и това малко затруднява целенето. Освен това петлето е изпилено, така че не може да се зарежда с него, но затова пък няма опасност да ти гръмне в джоба. Малък е, никой няма да го забележи, но да знаеш, че за състезание по точна стрелба ще гепиш едно от последните места. Може само да го насочиш, но да се целиш — не.

— Няма значение.

— Ще ти свърши ли работа?

— Ще ми свърши идеално. — Въртях револвера в ръката си, опипвах формата му. Миришеше на масло. Барут не усещах, явно го бяха чистили след последната употреба.

— Не е зареден — каза Мик. — Имам само шест патрона, но ако искаш, да звънна на едно място, ще донесат още.

Аз поклатих глава.

— Ако не го уцеля и на шестия път, по-добре да се откажа от цялата работа. Той едва ли ще ме остави да презаредя. — Извадих пълнителя и почнах да зареждам. Обикновено един от улеите се оставя празен, тъй че да няма куршум пред петлето, но аз реших, че по-добре да са шест. Освен това, когато е изпилено, вероятността да гръмне е малка.

Питах Мик колко ще ми струва.

Той поклати глава.

— Аз не продавам оръжие.

— И все пак?

— Не съм дал нищо за револвера и нищо не искам да получа. Като свършиш с него, просто ми го върни. А ако ти трябва още, недей да ми го връщаш и толкоз.

— Регистриран ли е?

— Доколкото знам, не. Краден е. Не знам от кого, но се съмнявам, че този някой го е регистрирал. Серийният номер е изпилен, а човек рядко изпилва номера на оръжието си, когато го регистрира. Сигурен ли си, че ще ти свърши работа?

— Напълно.

Върнахме се в бара, той заключи вратата на офиса. Лайъм Кланси отново пееше същата песен. По телевизора течеше някакъв уестърн, но звукът достигаше само до тримата мъжаги, които гледаха на бара. Аз си пийнах от колата, Мик си пийна от уискито и продължи:

— Та, както ти казах одеве, не продавам оръжие. Навремето съм се занимавал де. Разправял ли съм ти историята с трите сандъка с калашници?

— Не.

— Беше преди сума ти време. Вече и пред съда мога да я разкажа, срокът май е изтекъл. Той колко години беше, седем години ли?

— За повечето престъпления. С изключение на данъчните и убийствата.

— Знам, знам. — Той вдигна чашата и се загледа в нея. — Та ето как беше. Значи, приятелче, три сандъка с АК-47, идеалното оръжие. Намираха се в един склад в Маспет, на две крачки от Гранд авеню. Бяха бая големшки сандъците — с по трийсетина автомата, значи общо към сто парчета.

— И кои бяха собствениците?

— Ние, веднага щом разбихме склада. Само че сандъците не влизаха във фургона, тъй че се наложи да разтоварим автоматите. Не знам чии бяха, но както и да го гледаш, не ще да са били законна собственост, тъй че притежателят им едва ли щеше да хукне в полицията. — Той отпи. — Имаше си и купувач. Безсмислено е да крадеш такава стока, ако нямаш.

— И кой беше той?

— Едни хлапетии, дето мязаха на племенници на Хитлер. Прически кажи-речи нула номер и абсолютно еднакви дрехи — сини ризи с нещо бродирано върху джоба и гащи цвят каки. Лагерът им бил в Адирондакс — около Търър Лейк. Страшно много им трябвали автомати и, да ти кажа право, явно така си и беше, защото платиха доста над тарифата.

— И ти, значи, им ги продаде.

— И аз, значи, им ги продадох… А след два дена седя си аз в „Морисиз“ и си пийвам и, не щеш ли, ме вика самият Тим Пат, нали го помниш Тим Пат Мориси…

— Че как да не го помня.

— А така. Та той ми вика: „Научих, че имаш няколко автоматчета в повече“. Аз му викам: „Че откъде си научил?“. Та, с една дума, автоматите му трябвали за едни негови приятелчета от Северна Ирландия. Чувал си какво става там, предполагам.

— Да бе, чувал съм.

— Та, мило и драго дава, но само да ги има пустите му автомати. И не иска и да чуе, че съм ги продал. Не можело да стане толкоз бързо, видите ли. „По-добре да не остават тука в Америка — вика ми, — щото я си помисли за какво могат да ги използват ония копеленца!“ Ами — викам — ще си играят на войници и толкоз, най-много да застрелят някое негро. „Отде да знаеш — вика ми той, — току-виж пречукали някой губернатор. А може и революция да започнат. Или пък взели, че дали калашниците на братята негри, а? Продай ми ги на мене и ще си спокоен.“ — Той въздъхна. — И се наложи да откраднем автоматите от ония, нацистките пичове, и да ги продадем на Тим Пат. Ама не щя, копелето му с копеле, да даде колкото тях и това си е! Да знаеш само как се пазареше! „Помисли за Свещена Ирландия!“ — викаше, докато се мъчеше да смъкне цената. Но при положение че два пъти си продал една и съща стока, всяка цена ти се вижда добра.

— А първоначалните купувачи не дойдоха ли да си ги искат?

— А — каза той, — виж, тука опираме до едно от нещата, за които няма срок за давност. Да кажем, че просто не бяха в състояние да преговарят.

— Ясно.

— Добри пари спечелих де. Но всичко свърши веднага, щом отплуваха за Ирландия. И тъй като нямах повече оръжие, това беше краят на моя оръжеен бизнес.

Отидох до бара да си взема още кола. Помолих Бърк тоя път да ми сложи лимон, за да не е толкова сладко. Когато се върнах, Мик каза:

— А защо ли ти го разправих всичко това? За историята се сетих, защото нали ти трябва оръжие, но защо ли ти я разказах? Да ме убие господ, не знам.

— И аз не мога да ти кажа.

— Ама едни истории си разправяме, като седнем с тебе, няма що!

Отпих от колата. С лимон беше много по-добре.

— Не ме пита защо ми е револвер.

— Не ми влиза в работата.

— Може би.

— На тебе ти трябва нещо, което мога да ти дам, и толкоз. Не съм си помислил, че ще ме застрелваш или пък ще ограбваш бара.

— И правилно.

— Тъй че не ми дължиш никакво обяснение.

— Така е — рекох аз, — но историята си я бива.

— Е — рече той, — това вече е съвсем друга работа.

Седнах и му разказах всичко от игла до конец. По едно време той вдигна ръка и начерта във въздуха къса хоризонтална линия, което беше знак за Бърк да изгони последните клиенти и да затвори. Бърк се захвана да качва столовете върху масите, но Мик го спря и му каза, че може да си ходи. Бърк изключи светлините на бара и главното осветление, излезе и дръпна зад себе си плъзгащите се врати, без обаче да заключва. Мик заключи отвътре и отвори още едно уиски. Аз продължавах да разказвам.

Когато свърших, му показах рисунката на Мотли.

— Голям гад — каза Мик. — По очите му личи.

— Художникът, дето го е рисувал, изобщо не го е виждал.

— Няма значение, нацелил го е идеално. — Сгъна рисунката и ми я подаде. — А жената е онази, дето я доведе оня ден, нали?

— Илейн, да.

— Така си и знаех. Бях забравил как се казва, но разбрах, че става дума за нея. Хареса ми.

— Готина жена е.

— Значи сте приятели от отдавна?

— От години.

Той кимна.

— А тогава, навремето… Това копеле нали казало, че си го натопил? И сега ли продължава да го твърди?

— Да.

— А истина ли е?

Това бях пропуснал, но не виждах защо да не му го кажа.

— Истина е. Имах късмет и успях да го сваля с едно кроше. Беше слаб в долната челюст. Помниш ли Боб Сатърфийлд, боксьора?

— Как да не го помня. Губеше винаги като по сценарий. Всичко върви идеално и в един момент оня го цапардосва по ченето и той пада като от гръм ударен. Не казвам, че е било предварително нагласявано, но обикновеният зрител оставаше с такова впечатление. Боб Сатърфийлд. Не бях чувал това име от години.

— Е, Мотли има същата челюст. Докато лежеше в безсъзнание, му заврях пищова в ръката и стрелях няколко пъти. Просто исках обвинението да е по-сериозно, за да влезе на топло за дълго.

— И й се довери изцяло?

— Бях сигурен, че ще ме подкрепи и ще свидетелства.

— Доста здраво мнение си имал за нея.

— И сега ми е такова.

— И с право, ако наистина ти е повторила историята пред съда. Тя така ли направи?

— Абсолютно. Илейн мислеше, че пистолетът е негов. А той беше мой, един нерегистриран автоматичен пистолет, носех го за всеки случай. Престорих се, че съм го намерил у него, докато го претърсвах, тъй че тя имаше всички основания да вярва, че е негов. Но останалата част я видя със собствените си очи. Видя как го поставих в ръката му и как гръмнах по стената и въпреки това отиде в полицията и дума по дума повтори версията, която й бях казал — че стрелял по мене и едва не ме бил убил. И си подписа показанията. Ако се беше стигнало до съд, пак щеше да повтори всичкото. И то под клетва.

— Да, човек на малко хора може да разчита така.

— Така си е.

— И всичко си е отишло по местата. Гадът влязъл на топло.

— Да, гадът влезе на топло. Само че не стана точно така, както го исках.

— Защо?

— Защото, откак е на свобода, е убил осем души. Три тук и пет в Охайо.

— Ако не беше прекарал дванайсет години в панделата, щеше да убие много повече.

— Може би. А може би и не. Лошото е, че именно аз съм причината да убие точно тия хора. Наруших едно правило, изпиках се срещу вятъра и сега той ми духа в лицето.

— Нищо друго не си могъл да направиш.

— Може би. Тогава не се замислих много-много какво точно да направя. Беше си чисто инстинктивно. Мислех, че трябва да бъде прибран и направих максимално възможното да го приберат. Сега обаче не бих постъпил така.

— Защо? Защото междувременно спря да пиеш и откри пътищата към Бога ли?

Аз се засмях.

— Не съм сигурен, че съм ги открил.

— Аз пък си мислех, че само това правите по кретенските си събрания. — Той демонстративно отпуши тапата и си наля. — И се учите да Му говорите на Ти.

— Ние така и си говорим по кретенските събрания. Може би някои от нас свикват и почват да си говорят на ти и с Него. Който и да е Той.

— А ти?

Поклатих глава.

— Аз не съм много наясно с Бога. Даже не съм сигурен дали вярвам в него. Един ден вярвам, друг не вярвам.

— Аха.

— Но при всички случаи вече не ми се отдава да изпълнявам неговата роля.

— Само че понякога се налага.

— Може би. Не съм сигурен. По-рано изпитвах тая нужда доста по-често. Не знам има ли, или няма Бог, но във всеки случай аз не съм Той.

Мик се замисли и отпи от уискито. Изглеждаше съвсем трезвен. Аз също. Инцидентът в хотелската ми стая бе изиграл ролята на повратна точка и уплахата от алкохола се бе изпарила заедно с последната капка уиски, изляна в умивалника. Навремето беше опасно да седя по барове и да пия кола, докато всички наоколо лочат уиски, но сега вече такава опасност не съществуваше.

Той каза:

— И какво, дотрябва ли ти оръжие и веднага дойде тук, нали?

— Бях сигурен, че ще можеш да ми дадеш.

— Не отиде нито в полицията, нито при трезвите си приятелчета, а дойде право тук…

— В полицията никой не може да ми помогне, поне на този етап. А трезвите ми приятелчета обикновено не държат оръжие.

— Мат, ти не си тук само заради оръжието.

— Така е.

— Искаше ти се да ми разкажеш всичко това. Друг някой знае ли цялата история?

— Не.

— Значи си искал да дойдеш и да ми я разкажеш. Точно тук. И точно на мене. Защо?

— Не знам.

— И това няма нищо общо с револвера. Даже да нямах оръжие… — Очите му, зелени и студени като родината на майка му, внимателно ме премериха. — Пак щеше да дойдеш. И пак щеше да ми го разкажеш.

— Защо ми даде револвера?

— Защо да не ти дам? Само седи в сейфа и събира прах. Ако ми се прище внезапно да изпозастрелям тоя-оня, имам с какво да го направя. Така че защо да не ти дам револвер.

— Да, но да кажем, че нямаше в момента. Знаеш ли какво щеше да направиш? Щеше да излезеш навън, да се разтичаш и пак да намериш.

— Защо така мислиш?

— Не знам — отговорих аз, — но точно така щеше да направиш. Не знам защо.

Той се замисли. Аз отидох до тоалетната и застанах пред един пълен с фасове писоар. Урината ми беше леко розова, но вече нямаше нищо страшно. Бъбрекът почти не ме болеше.

На връщане минах през бара да си взема сода. Когато се върнах, Балу се изправи и каза:

— Хайде, взимай си палтото. Отиваме на разходка.

Държеше колата си на един денонощен паркинг на Единадесето авеню. Беше огромен сребърен „Кадилак“ с леко опушени стъкла. Пазачът на паркинга се отнасяше с явно уважение към нея и към собственика й.

Градът бе тих, улиците — почти пусти. Запалихме колата и свихме по Второ авеню. Когато пресичахме 34-та улица, Мик каза:

— Не е зле да огледаш къщата, където живее. Толкова пари си дал за адреса, ще е кофти, ако се окаже, че там няма жива душа.

— Добра идея. Последния път, когато наоколо нямаше жива душа, ми се отрази доста зле.

Той спря на една автобусна спирка, аз погледнах в бележника си и тръгнах към адреса, който ми беше дал Брайън. Беше шестетажна сграда, на приземния етаж имаше шивашко ателие. На табелката с ръкописни букви се съобщаваше, че обслужването е бързо и на разумни цени, включвало и преправяне на стари дрехи и конфекция. Зачетох имената по звънците. На всеки етаж имаше по четири апартамента. В апартамент 4-С живееше някоя си Лепкур.

— Името на звънеца е същото — осведомих аз Мик. — Което още не значи, че Мотли живее точно там, но все пак явно Брайън се е постарал поне част от историята да е вярна, ако изобщо ме е метнал.

— Звънни да видиш дали си е вкъщи — предложи Мик.

— Не, няма да звънна. Виж какво, би ли хвърлил по някое око на улицата? Искам да поогледам обстановката.

Той застана на входната врата, докато аз отварях вратата към фоайето с кредитната си карта. Тръгнах по тесния коридор покрай стълбището и стигнах до дъното, където бяха вратите на два от апартаментите. 1-С беше отдясно. На другия край на коридора имаше авариен изход, който водеше към задния двор. Натиснах лоста и отворих, след което пъхнах клечка за зъби в ключалката, за да не се заключи.

Моята поява стресна няколко плъха, които с все сила се юрнаха да се скрият. Отидох в дъното на двора и почнах да броя прозорците, за да изчисля кой от тях е на апартамент 4-С. Гледката ми беше отчасти закрита от пожарната стълба, но все пак можеше да се определи дали прозорецът на Лепкур свети или не. Беше тъмно. За другите стаи не знам, но в тази беше тъмно.

Ако човек се качи на кофата за боклук, можеше да стигне до пожарната стълба и да я придърпа или пък да подскочи до нея. Почнах да обмислям тази възможност и много скоро я отхвърлих като прекалено рискована и още по-безсмислена. Върнах се във фоайето, но оставих клечката за зъби в ключалката — в случай че ми се наложи да излизам оттам. Качих се на четвъртия етаж, погледнах през ключалката, после и през долния процеп. Беше тъмно. Опрях ухо до вратата, но нищо не чух.

Пъхнах ръка в джоба и напипах револвера. Докоснах го така, както се докосва талисман и се зачудих какво да правя. Или беше вкъщи, или не беше. Ако със сигурност знаех, че е вътре, можех да разбия вратата и да го изненадам. Ако пък знаех, че го няма, можех да вляза тихичко и да огледам. Но нищо не можех да направя, без да съм се уверил, че вътре е празно, а нямаше как да разбера, без да го стресна, в случай че си беше вкъщи. Рискът беше прекалено голям. Единственото ми предимство — че не знае, че имам адреса му — не беше кой знае какво, но все пак не можех да си позволя да загубя дори и това.

 

 

Долу нямаше никой. Балу стоеше навън, подпрян на един стълб. Месарската престилка искреше като сняг на фона на тъмнината. Качихме се в колата и Мик заяви, че е гладен.

— Хайде да те водя на едно място, ще ти хареса. Освен това за свои хора дават пиене по всяко време.

— Не е лошо да се наспя — казах аз колебливо.

— Хайде де, ти изобщо не си изморен!

Прав беше. Не бях изморен. Не знам как разбра, защото видът ми едва ли е бил много бодър, но цялата тая вечер по някакъв начин ми бе вляла енергия. Тръгнахме към центъра, там свихме на запад и паркирахме до една водна помпа пред ресторанта, който се намираше до реката, на няколко преки от тунела Холанд. Имаше доста старомоден вид. Белокосата сервитьорка ни донесе менюто, той си поръча пържола с яйца — пържолата да е алангле, яйцата — рохки. Аз си поръчах филаделфийска наденица с бъркани яйца. И кафе, разбира се.

— Искате ли от специалното кафе?

Аз попитах какво представлява, а тя доста се смути. Балу й каза да ми донесе обикновено кафе, но за себе си поръча от специалното. Аз веднага загрях за какво става дума и наистина — специалното кафе се оказа най-обикновено чисто уиски, сервирано в кафеник.

Балу рече:

— Защо не дадеш адреса му на полицията?

— Защото няма да има никаква полза. Когато се опитах да подам жалба срещу него, Дъркин даже не пожела да ме изслуша.

— Май има и друго — продължи Мик замислено. — С това нещо трябва да се справиш сам.

— Мислиш ли?

— Убеден съм. Това касае само тебе и него и трябва да бъде уредено единствено между двама ви.

— И на мен така ми се струва — признах аз. — Но някак не е логично. Да беше достоен противник, бих могъл да се бия с него. Но той е просто един убиец психопат, копелето му с копеле! Как бих искал да го блъсне някой рейс!

— С радост бих почерпил шофьора.

— Аз с радост бих му купил нов рейс. Но да чакам това да се случи, е страшно тъпо. Както и да чакам полицията да се справи с него. Вчера ми се обади лейтенантът от Охайо. Поразтърсил се в свободното си време и успял да намери една регистраторка в мотел, която идентифицирала Мотли. Но това пак нищо не ми дава. Просто трябва сам да се срещна с него и господ да ме убие, ако знам защо.

— Защото това си е бизнес между тебе и него.

— Мислиш ли? Та мен дори не ме е яд на него. Преди да претрепя онова хлапе в парка, ме беше яд, вярно е, но си го изхабих целия в побоя. Добре че избяга, Мик, инак щях да го убия.

— Чудо голямо.

— За мен е голямо чудо обаче. Както и да е, оттогава ядът ми тотално се изпари. Сигурно в мене има още доста гняв, но бог ми е свидетел, че не го усещам, даже не го мразя, просто се чувствам…

— Как?

— Сякаш нещо извън мен ме тласка.

— Аха.

— Но ти си прав, аз сам трябва да разреша този проблем. Може би защото преди дванайсет години го натопих съвсем несправедливо и всичко оттогава досега се пише на моята сметка. А може би обяснението е още по-просто. Може би това, че той приема нещата толкова лично, по някакъв начин влияе и на мен. Както и да е, и в двата случая ще трябва да направя нещо. Той е като камък, изпречил се на пътя ми. Ако не го махна оттам, няма да мога да направя нито крачка напред. — Аз допих кафето и погледнах дъното на чашата. Утайката приличаше на кал. — Само дето камъкът е невидим. Имам само една негова рисунка, основана на дванайсетгодишни спомени. Оттогава все не мога да го видя. Непрекъснато се оглеждам през рамо, но него все го няма.

— А оная вечер? В запустялото място?

— Какво оная вечер? Може пък всичко да е било сън? Дори и тогава не успях да го видя. През цялото време беше зад гърба ми. Единственият път, когато се извърнах, за да го ударя, пак не можах да го видя като хората. Видях само силует. След което се оказах с мутра, забита в калта, после припаднах, а когато се свестих, него вече го нямаше. Трябва да съм благодарен на синините и болката. Те са единственото доказателство, че всичко това е истина. Всеки път, когато пикая кръв, се успокоявам, че не съм си го измислил.

Той кимна и се почеса с десния показалец по белега върху лявата ръка.

— Да, понякога и от болката има полза.

— Искам да го гепя и да го закарам в полицията. Колкото и да е странно, аз имам едно голямо предимство пред ченгетата. Тъй като съм обикновен гражданин, за мене не важат ограниченията на Върховния съд. Основателна причина, за да претърся жилището му, не ми е необходима, освен това спокойно мога да го направя без разрешително, без това да повлияе по никакъв начин на уликите, които намеря. Няма нужда да чета правата му, като го гепя. Ако си признае всичко, в съда няма да кажат, че признанието е невалидно, защото не е могъл да се консултира с адвоката си. Мога да запиша всяка негова дума, и то без разрешително от прокурора за целта. И даже без да му казвам, че го записвам.

Сервитьорката донесе още кафе.

Аз продължих:

— Искам го целия окован, Мик. Искам да влезе пак и повече да не излиза. И освен това мисля, че си прав. Това наистина е изцяло мое задължение.

— Може да не успееш да го направиш. Може да ти се наложи да използваш револвера.

— Ако трябва, ще го използвам.

— Аз бих го използвал и без да трябва. Направо бих го застрелял в гърба.

Може би и аз също. Нямаше как да кажа какво точно ще сторя, нито пък кога точно ще стане това. Да го преследваш беше все едно че се опитваш да хванеш мъгла в слънчево време. Разполагах единствено с един адрес и един номер на апартамент и даже не знаех дали наистина живее там.

 

 

Някога, още като ченге, се хранех безплатно в някои ресторанти. Притежателите се радваха, че се навъртаме наоколо, и с готовност ни черпеха. Явно в друг тип места за обществено хранене обичат да черпят криминални престъпници, защото сметката ни тук така и не я донесоха. Оставихме по пет долара на сервитьорката, а Мик отиде до бара да вземе няколко кафета в картонени чашки.

На стъклото на „Кадилак“-а имаше листче за неправилно паркиране. Без да каже нищо, Мик го сгъна и си го тикна в джоба. Небето беше изсветляло, утрото настъпваше тихо и мразовито. Мик караше покрай реката, после тръгна към Джърси по Джордж Вашингтон Бридж, сви на север по Палисейдс Паркуей и спря срещу парапета на една височина над реката. Седяхме и гледахме как слънцето изгрява над града. Откак бяхме излезли от ресторанта, едва ли бяхме разменили повече от десет думи. Сега се умълчахме съвсем.

След малко той извади кафетата и ми подаде едно. Протегна се, отвори жабката и извади оттам тристаграмова сребърна манерка, отвинти капачката и сипа малко уиски в кафето си. Явно реакцията ми е била очебийна, защото той се обърна към мен и ме погледна въпросително.

— Навремето и аз така си пиех кафето.

— С дванайсетгодишно ирландско ли?

— С каквото ми паднеше. Предимно с бърбън.

Той затвори манерката и отпи една голяма глътка от подсладената течност.

— Някой път така ми се ще да си пийнеш и ти!

— Казвал си ми.

— Само че знаеш ли какво? Ако сега се пресегнеш за манерката, направо ще ти потроша ръчичката!

— Щото не ти се иска да те подпивам.

— Щото не ми се иска да подпиваш когото и да било. Не мога да ти обясня защо. Идвал ли си някога тук?

— От години не съм. И никога по това време.

— Сега е най-красиво. След малко отиваме на литургия.

— Ти сериозно ли?

— В „Св. Бърнард“, от осем часа. Нали знаеш, месарската меса. Водих те веднъж. Що се смееш?

— Аз половината от времето си го прекарвам по мазетата на църквите, а от всичките ми познати само ти ходиш на литургия.

— Твоите трезви приятелчета не ходят ли?

— Може би някои от тях го правят, но и така да е, не съм ги чувал да споменават за това. Защо ти е да ме влачиш на литургия бе, Мик, та аз дори и католик не съм!

— Не си ли от семейство на католици?

Поклатих глава.

— Нашите бяха псевдопротестанти. На църква ходеха от дъжд на вятър.

— Ясно… Нищо де, голяма работа! Не е задължително да си католик, за да ходиш на католическа меса!

— Може би.

— Аз не ходя заради Господ. Нито пък заради шибаната църква. Ходя само защото баща ми го правеше всяка божа сутрин. — Той отпи направо от шишето. — Ах, какъв кеф! Твърде голям кеф, за да го развалям с кафе… Не знам защо го правеше. Не знам и аз самият защо го правя. Просто на моменти, след някоя такава дълга нощ, страшно ми се приисква да ида на литургия. А сега моментът е точно такъв. Хайде с мене.

— Окей.

Тръгнахме към центъра. Мик паркира на 14-а Западна пред погребалното бюро на Тууми. Сутрешната литургия се провеждаше в малкото параклисче до „Св. Бърнард“. Едва ли имаше повече от двайсет души. Половината бяха с престилки като тая на Мик. Веднага щом литургията свършеше, щяха да тръгнат към месарските пазари на юг и запад от старата църква.

Аз повтарях след другите, ставах, сядах и коленичех след тях. Когато почнаха да раздават просфора, аз си останах на мястото. Мик и още трима-четирима души също не помръднаха.

В колата той ме попита:

— Сега накъде? Към хотела ли?

Аз кимнах.

— Да, най-добре да се наспя.

— Не е ли по-добре да идеш някъде, където той не може да те открие? Аз имам един апартамент, дето може да ти свърши работа.

— Не сега — казах аз. — В момента поне се чувствам в безопасност. Той ме пази за десерт.