Лорънс Блок
Билет за гробищата (15)

15.

— Не е в „Хардинг“ — казах на Илейн. — Пристигнал е там оная вечер и си е заминал на другия ден, веднага след като уж съм го посетил и заплашил. Не знам даже дали е седял в стаята. Регистрирал се е със собственото си име, вероятно за да даде адрес на адвоката си, за да изкара заповед за охрана.

— Ти си го търсил?

— Да, веднага след като говорих с Дъркин. Всъщност, не знам дали точно него търсих, защото ми беше напълно ясно, че няма да е там. — Замислих се за момент. — Дори не знам дали ми се е искало да го срещна. След последния ни разговор нещо не се чувствам особено добре.

— Горкичкият — каза Илейн.

Бяхме в спалнята. Аз бях по слипове, проснат по корем на леглото. Тя ме масажираше леко, ръцете й се движеха непрекъснато, но без да ми причиняват болка. Постепенно мускулите ми се отпуснаха, болката поутихна. Главно разтриваше врата и раменете ми — там бях най-скован. Ръцете й безпогрешно знаеха какво точно да правят във всеки момент.

— Бива си те — похвалих я аз. — Да не би да си взимала уроци?

— В смисъл как може едно почтено и непорочно момиче да умее такива неприлични неща ли? Не, не съм взимала уроци. Просто един-два пъти седмично ходя на масаж и гледам какво точно правят. Щях да съм още по-добре, ако ръцете ми бяха по-силни.

Сетих се за Мотли и неговите ръце.

— Достатъчно силна си — казах аз. — Освен това си надарена от природата.

Тя се разсмя. Запитах я какво толкова смешно съм казал.

— За бога, недей да споменаваш това пред клиентите ми. Ако научат, вече никой няма да иска да ме чука.

 

 

След известно време се преместихме в хола. Аз стоях на прозореца с кафе в ръка и наблюдавах движението по моста на 59-а. В реката два влекача теглеха насам-натам един шлеп. Илейн седеше на дивана с подвити крака и ядеше портокал.

Аз седнах на стола срещу нея и поставих чашата си на масичката. Цветята ги нямаше. Беше ги изхвърлила малко след моето посещение в неделя, веднага след като й се беше обадил по телефона. При все това аз като че ли все още усещах присъствието им в стаята.

— Значи не искаш да заминеш.

— Не.

— Извън Ню Йорк ще си на по-сигурно място.

— Може би. Не искам да заминавам.

— Ако той проникне в блока…

— Казах ти вече, че говорих с портиерите. Черният вход е заключен отвътре. Ще го отварят само в присъствието на някой от тях и веднага след това ще го заключват.

Чудесно, стига да се придържат към това. Само че човек не може да разчита на никого, а пък в една сграда може да се проникне по хиляди начини дори и да гъмжи от обслужващ персонал, както бе в случая.

Тя каза:

— А ти, Мат?

— Какво аз?

— Ти какво ще правиш?

— Не знам. В кабинета на Дъркин за малко да ме хване истерията. Той в общи линии ме обвини в… абе, нали ти казах.

— Да, каза ми.

— Отидох там с намерението да свърша две неща. Исках да подам жалба срещу Мотли. Копелето му с копеле снощи хубаво ме подреди! Нали човек така прави в подобни случаи? Всеки гражданин, като го нападнат, трябва да иде в полицията.

— Да, в училище така ни учеха.

— Мене също, само дето забравиха да споменат, че занятието е доста безсмислено.

Отидох до тоалетната. В урината ми пак имаше кръв. Бъбрекът ме заболя и сигурно това се е изписало на лицето ми, защото тя ме попита има ли ми нещо.

— Просто си мисля — рекох аз. — Другото нещо, което исках от Дъркин, беше да ми издаде разрешително за носене на оръжие. Само че след като ми наприказва ония работи, дори и не си направих труда да му го поискам. — Свих рамене. — Просто няма никакъв смисъл. Разрешително така и така няма да получа, а пък да държа зареден пистолет в чекмеджето в очакване копелето да дойде на чай, е малко глупаво, нали?

— Тебе май те е страх.

— Сигурно. Не го чувствам, но знам, че съм уплашен.

— Ясно.

— Страх ме е заради другите. Заради тебе, Анита, Джан. Аз също съм в опасност, но някак си не го осъзнавам. Напоследък чета сентенциите на един римски император. Една от най-повтарящите се мисли е, че човек не трябва да се бои от смъртта. Идеята е, че тъй като тя така и така е неизбежна, и на колкото и години да си, пак при нея ще стигнеш, няма никакво значение кога точно ще умреш.

— А кое има значение?

— Как си живял. Как посрещаш живота си, как посрещаш смъртта. Ето точно от това ме е страх.

— От кое?

— Че ще оплескам нещата. Че ще направя не това, което трябва, че няма да направя това, което трябва. Че по един или друг начин ще се окаже, че винаги нещо не ми е достигало, нещо съвсем малко, само дето именно малкото камъче преобръща колата…

 

 

Слънцето беше залязло, когато излязох от апартамента й. Беше започнало да се стъмва. Отпърво реших да си ходя пеша, но още на втората пресечка се запъхтях. Отидох до улицата и махнах на едно такси.

Цял ден не бях хапвал нищичко, като изключим кифлата на закуска и пицата на обяд. Влязох в една закусвалня, но преди още да ми дойде редът, се измъкнах навън. Нямах никакъв апетит, а от миризмата на готвено ми стана лошо. Бях в стаята си точно навреме, за да повърна. Не мислех, че в стомаха ми има кой знае колко за изхвърляне, но се оказа, че все пак се е събрало нещо.

Процедурата беше болезнена, защото трябваше да напъвам мускули, които още ме боляха. Когато свърших, ми се наложи да се подпра на вратата, защото главата ми силно се маеше. Изчаках да ми премине и тръгнах към леглото с малки премерени крачки досущ като старец, който се движи по палубата по време на буря. Проснах се на кревата, дишайки тежко като изхвърлен на брега кит. Но преди да мине и една минута, станах и с люлееща крачка отидох до тоалетната да пусна една вода. Опрях се на несигурните си крака и започнах да наблюдавам как чинията се пълни с кръв.

Дали се страхувам, че ще ме убие? Боже мили, би ми направил огромна услуга.

Телефонът звънна след около час. Беше Джан Кийн.

— Здрасти — каза ми тя. — Ако правилно съм запомнила, не искаш да знаеш откъде се обаждам.

— Искам само да си извън града.

— Нямаш проблеми за това. За малко да не замина де.

— Защо?

— Ами звучеше прекалено драматично, нали разбираш. Навремето, когато пиех, бях много склонна да драматизирам нещата: скачам, грабвам си четката за зъби, викам такси и хващам първия самолет за Сан Диего. Сега не съм там, между другото.

— Добре.

— И както си седях в таксито за към аерогарата, си мислех, че всичко това изглежда много странно и пресилено. За малко да кажа на шофьора да свие обратно.

— Само че не си му казала.

— Не съм.

— Добре.

— Нали не е драма? Нали е истина?

— Боя се, че да.

— Е, и без друго имах нужда да си почина. Това поне е прилично обяснение. Ти как си?

— Добре — отговорих аз.

— Звучиш някак, де да знам… Изтощен може би.

— Денят премина изтощително.

— Е, недей да се преуморяваш чак толкова! Ще се обаждам през няколко дена, нали може?

— Идеално.

— По това време ли да звъня? Реших, че тъкмо сега е моментът, преди да си отишъл на събрание.

— Обикновено по това време съм си вкъщи — отговорих аз, — но напоследък разписанието ми се е пообъркало малко.

— Разбирам.

Едва ли разбираше.

— Но ти се обаждай — продължих аз, — ако нещата се оправят, веднага ще ти свирна.

— Искаш да кажеш, когато се оправят.

— Да — рекох аз, — сигурно това съм искал да кажа.

 

 

На събрание не отидох. Искаше ми се, но когато станах, разбрах, че просто не съм в състояние. Легнах си пак и затворих очи.

Разсъни ме воят на сирени. Беше линейка. Безучастно започнах да наблюдавам как измъкнаха от отсрещната сграда някого на носилка и го пъхнаха в линейката. След това натиснаха педала и тръгнаха към „Рузвелт“ и „Св. Клара“. Сирената все така виеше в дует с клаксона.

Ако четяха Марк Аврелий, нямаше да бързат толкова. Щяха да си знаят, че със или без бързане крайният резултат си е все същият. В края на краищата нещастникът на носилката рано или късно ще си отиде, а пък нали винаги става точно това, което трябва да стане, тъй че защо да се напъват излишно?

Добрах се до леглото и задрямах. Тресеше ме, спах неспокойно и се събудих плувнал в пот и с пресния спомен за някакъв неясен отвратителен кошмар. Станах, напълних ваната с гореща вода, толкова гореща, че едва можех да я търпя, с наслада легнах в нея и се отдадох на усещането как болката постепенно се изсмуква от тялото ми.

Бях още във ваната, когато чух телефона. Оставих го да си звъни. Когато излязох, се обадих на дежурния долу да питам има ли някакви съобщения. Нямаше. На всичкото отгоре крайно прозорливият и наблюдателен дежурен не помнеше дали гласът е бил женски или мъжки.

Сигурно е бил той, макар че никога няма да разбера със сигурност. Не обърнах внимание кое време е. Всъщност би могъл да е всеки. Бях посял визитните си картички навсякъде из града, тъй че можеха да бъдат поне хиляда души.

А и да е бил той, и да бях вдигнал слушалката, това нищо нямаше да промени.

 

 

Когато телефонът звънна наново, вече бях буден. Небето светлееше. Бях си отворил очите преди петнайсетина минути и тъкмо се канех да ида в банята и да погледна какъв ли ще е цветът на урината ми днес.

Вдигнах слушалката и го чух да казва:

— Добро утро, Скъдър — и сякаш някой прекара тебешир по черната дъска. Побиха ме ледени тръпки.

Не помня какво и дали изобщо съм казал. Може би просто съм седял така, сграбчил проклетата слушалка.

Той продължи:

— Тази нощ доста се потрудих. Но ти навярно вече си прочел.

— За какво говориш?

— Говоря за кръв.

— Не те разбирам.

— Да, ясно, още не знаеш. Кръв, Скъдър. Не твоята, макар че, боя се, и от нея се е проляло малко. Само че нали няма смисъл да плачем над пролята кръв?

Стиснах слушалката още по-яко. В мен се надигна необуздан гняв, но аз с все сили се стараех да не му дам воля, защото той явно точно това целеше. Накарах се да си поема въздух и продължих да мълча.

— Кръв от тая, дето вода на става — каза той. — Ти загуби един свой близък. Скъдър, моите съболезнования.

— Какво искаш да…

— Виж във вестника — каза той рязко и затвори.

* * *

Набрах Анита. Докато чаках да вдигнат, усещах как около гърдите ми се стяга стоманен обръч, но като чух гласа й, не знаех какво да кажа. Стоях така, дишах тежко, докато накрая на нея й писна да повтаря „Ало?“ и ми затвори телефона.

Кръв от тая, дето вода не става. Някой мой роднина. Илейн? Той дали знае, че тя понякога се представя за моя братовчедка? Едва ли, но все пак набрах номера. Даваше заето. Реших, че я е убил и е оставил телефона отворен. Обадих се в централата да проверят. Операторката ми каза, че говорят. Бях се представил за полицай и тя с готовност предложи да прекъсне разговора, ако е спешно. Казах й — да не се притеснява. Дори и да беше спешно, на мен ми се щеше да разговарям с Илейн също толкова, колкото и с Анита. Просто исках да се уверя, че е жива.

Синовете ми?

Тъкмо се ровех из телефонния си тефтер, когато нелепостта на тази мисъл ме спря. Дори и да е съумял да ги открие и да е прелетял половината страна, за да ги убие, това едва ли би могло да бъде отразено в днешните вестници. И защо не взема да зарежа тия глупости и не ида да си купя вестника и да прочета най-после какво пише там!

Метнах си някакви дрехи, слязох долу и купих „Нюз“ и „Поуст“. И двата бяха публикували на първа страница една и съща статия. Венецуелското семейство, както се оказало, било убито по погрешка. Не били никакви търговци на наркотици, за разлика от колумбийците, които живеели на отсрещната страна на улицата. Явно убийците са объркали къщата.

Чудничко.

Отидох във „Флейм“, седнах на бара и си поръчах кафе. Отворих единия вестник и го запрелистих, без да знам какво точно търся.

Намерих го веднага. Човек трудно можеше да не го забележи. Беше на цялата трета страница.

Млада жена, убита вчера вечерта по особено брутален начин от един или няколко души, била намерена в апартамента си. Работела като финансов експерт в инвестиционна компания на Уолстрийт. Живеела на четвъртия етаж на един блок точно до Грамърси парк на Ървинг Плейс.

Имаше и две снимки. Едната — на привлекателно момиче с продълговато лице и високо чело, със сериозно изражение и спокоен поглед. На другата — входът на къщата и полицаите, които изнасяха трупа в торбата. В статията пишеше, че в апартамента й нахлули едно или няколко лица, които я подложили на неколкократно сексуално насилие и на садистично малтретиране с неустановен характер. Както беше обичаят в такива случаи, полицията укриваше доста от подробностите, но в статията се споменаваше, че главата й била отрязана и се намекваше, че това далеч не е единствената хирургическа операция, извършена върху нея.

Бъгс Морган, жертва, спасила се от голямата касапница на Свети Валентин, веднага беше познал кой е застрелял с картечница хората му в Чикагския гараж.

— Така убива само Капоне — бе казал той.

Тук това не можеше да се каже. Хората убиват по най-разнообразни начини, а похватите на Мотли, доколкото можех да съдя, не се поддаваха на класификация.

И все пак аз тутакси разбрах, че той е убиецът. И то без да оглеждам местопрестъплението и без да разпитвам познатите и колегите на жертвата.

Достатъчно ми беше само да прочета името й. Елизабет Скъдър.