Лорънс Блок
Билет за гробищата (12)

12.

През деня петната от кръв се виждаха, но само ако знаеш къде да ги търсиш. Отидох там с Джо Дъркин, портиерът ни посочи къде е паднала. Беше в страничната уличка, петнайсетина метра западно от входа.

Портиерът беше латиноамериканче, униформата му висеше на тесните рамене, мустаците му едва бяха наболи. В неделята (когато се беше случило всичко) не бил на работа, но аз за всеки случай му показах рисунката на Мотли. Той я разгледа и поклати глава.

Дъркин взе ключа и двамата се качихме в апартамента й. Прозорецът безгрижно беше оставен отворен и вътре имаше малки локвички. Наведох се и се опитах да видя мястото, където беше паднала, но нищо не видях. За сметка на това ми се зави свят и трябваше бързо да се дръпна назад.

Дъркин отиде до леглото. Беше оправено, върху него лежаха грижливо сгънати дрехи. Тъмносиня пола, бледожълта блуза, тъмносива плетена жилетка. Бели дантелени бикини. Сутиен, също бял, с големи чашки.

Той взе сутиена, огледа го и го сложи обратно на леглото.

— Ега ти циците — изкоментира той и погледна да види реакцията ми. Аз останах почти безстрастен. Запали цигара, размаха клечката да я изгаси и се огледа за пепелник. Пепелници нямаше. Той духна клечката за всеки случай и внимателно я постави на нощното шкафче. — Значи твоят човек си признал, че я е утрепал?

— Да, така казал на Илейн.

— Илейн е мадамата, която е свидетелствала срещу него преди дванайсет години, нали така? Когато се е забъркала тая лайняна каша.

— Точно така.

— Слушай, той да не е някой фукльо като арабските терористи, дето поемат отговорността за всеки отвлечен или взривен самолет?

— Убеден съм, че не е.

Той дръпна от цигарата и издуха дима.

— Дааа, аз също съм убеден. Наистина, много е възможно да е било убийство. Когато някой скача през прозореца, е много трудно да се каже дали идеята е била лично негова. — Той се разходи до вратата. — Резето е било спуснато, но и това нищо не доказва. Резето може да се спусне от вътрешната страна с ей това тука, но може и да бъде заключено от външната страна на ключалката. Могъл е да я метне през джама, след това да й вземе ключа и спокойно да заключи след себе си. Тъй че това нищо не доказва.

— Именно.

— А и бележка не е оставила. Най̀ мразим самоубийства без бележка. В закона трябва да се предвиди наказание за това.

— И какво ще бъде то?

— Да те съживят. — Той отново затърси пепелник, после изтръска пепелта на паркета. — Навремето самоубийството се таксуваше за престъпление, обаче все не успяваха да подведат извършителите под отговорност. Ега ти тъпата алинея. Значи виж какво излиза, престъплението се състои в опит да извършиш нещо, което, ако ти се удаде, не се счита за престъпление. Ако ти дадат подобна ситуация на приемния изпит за ченгета, как ще отговориш? Примерно, да речем, тя скача и претрепва Фицрой, но при това оживява. Виновна ли е?

— Де да знам.

— Могат да я подведат или за убийство по небрежност, или за случайност без предумисъл, втора степен. А такива неща често се случват. Е, не чак ако се мяташ от двайсетия етаж, но от третия-четвъртия става. До съд не се стига де.

— Оставаше и да се стига…

— Ако се стигне, защитата би могла да поддържа версията, че обвиняемият е невменяем. Знаеш ли какво, най-добре е да докарам тук екип от лабораторията. Току-виж намерили някой и друг отпечатък по прозореца, а, какво ще кажеш?

— Или пък на някое друго място.

— Да — съгласи се той. — Само дето не ми се вярва да сме чак такива късметлии.

— На мене също.

— Ако ни провърви обаче, ще е самият връх. Тука първи пристигнаха няколко от нашите, тъй че, ако се заведе дело, то ще е към нашия участък. И трябва да ти кажа, че с най-голямо удоволствие ще го забия на твоя приятел. По всичко личи обаче, че той не е от тия, дето си оставят отпечатъците. Значи, два пъти й се е обаждал? И първия път шепнел?

— Аха.

— Значи на лентата има мъжки шепот, който не може да се подложи на идентифициране, и някакви глупости за това, че й бил пратил цветя… А, и мъглява заплаха, че нейният ред още не е дошъл. Без при това да уточнява за какво иде реч. Иди, че отваряй дело при това положение!

Той затърси с поглед къде да хвърли фаса. Очите му се спряха на пода, после се преместиха към прозореца, но накрая отиде до кухненската мивка, угаси цигарата под струята и я хвърли в кошчето.

— А пък когато наистина я заплашва и говори съвсем нормално, преди това я кара да изключи касетофона. И тя, разбира се, се съгласява. Супер! И се получава така, че единствените сведения за това, че той я заплашва и че е утрепал Клиъри и Фицрой, идват от нея. Отгоре на всичко не е използвал никакви имена и факти.

— Да, така е…

— Значи, освен ако не намерим веществени доказателства, цялата работа си е… Нали разбираш. Ще извадя едно-две копия от рисунката, може пък някой от портиерите да го е видял, че се навърта наоколо в последно време. Но не се надявай много-много де. Пък и дори и да го познаят, това още не е основание да го обвиним в убийство. Като начало трябва да се установи, че това наистина е убийство, и чак после останалото… Обаче хич не ми е ясно как ще го докажем.

— А медицинската експертиза?

— Какво медицинската експертиза?

— Ами каква е причината за смъртта?

Той ме погледна особено.

— Не сте ли правили аутопсия?

— Естествено, че сме правили, много добре ти е известно, че това е задължително. Също така ти е известно обаче на какво мяза трупът, след като е прелетял двайсет етажа. Питаш за медицинската експертиза? Клиъри е паднала с главата надолу и се е ударила в главата на Фицрой. Ега ти шанса, но все пак се случва. Само не питай как са им изглеждали главите. Експертът не е намерил куршум вътре и естествено е заключил, че смъртта е настъпила вследствие от удара. Ти смяташ, че твоят човек я е довършил преди това ли?

— Възможно е.

— Ама я иди го докажи! Освен това може просто да я е фраснал по китарата, за да загуби съзнание. Ако си мислиш, че по врата или главата може да се открият някакви следи, жестоко се лъжеш.

— А сперма? В жената от Охайо имаше.

— Да, точно така, само дето не са могли да установят чия е. Виж какво, Мат, ако намерят сперма, като нищо може и да е на Фицрой, те така се бяха размесили, че… А и да е на Мотли, какво доказва това? Някъде да пише, че е незаконно да се чукаш? Някъде да пише, че е незаконно да чукаш гаджето си отзад? А? — Той се бръкна за друга цигара, но после размисли. — Виж сега, мой човек. Тоя пич няма да можем да го гепим за смъртта на Клиъри. Даже и да има един куп веществени доказателства. Фактът, че може да е бил с нея в тази стая, още не го прави убиец.

— А какво би го направило? — Той ме изгледа. — Кажи ми, какво трябва да правим при това положение? Да чакаме да изскочи нов труп ли? С автографа на Мотли на челото!

— Спокойно, Мат. Той няма как да не се осере.

— Може и да си прав — казах аз. — Само дето на мен не ми се чака.

 

 

Дъркин е страшно кадърно ченге. Може да не вярва, че има смисъл да се отваря делото, но пак ще си направи труда да изпълни всичките процедури, и то без изобщо да се помайва. Момчетата от лабораторията пристигнаха на момента, а следобед той вече ми докладваше какво са открили.

Лошата новина беше, че никъде из апартамента нямаше отпечатъци от Мотли. Добрата новина, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше, че липсваха каквито и да било следи на стратегически места като прозоречната рамка, което идваше да покаже, че някой явно се беше постарал да не оставя отпечатъци или пък ги беше изтрил веднага след хвърлянето на тялото. Това още не беше веществено доказателство — човек не всеки пък оставя отпечатъци — но поне спомогна да затвърди вече съществуващото у нас убеждение, че Тони Клиъри не се е убила сама, а някой й е помогнал.

А аз продължих да правя това, което правех и по-рано. Чуках по разни врати, разговарях с разни хора, показвах рисунката и я разпространявах заедно с визитните си картички, чийто запас чувствително намаля.

Което ме подсети за Джим Фейбър — именно той ми ги беше направил за подарък. По събранията само това се чува — обаждайте се на отговорниците си. Не пийте, ходете на събрания, четете Библията, обаждайте се на отговорниците си. Аз не пиех и ходех на събрания, но никак не ми беше ясно какво би могло да пише в Библията относно разните му отмъстителни психопати. А и Джим не беше специалист по тая част. Но все пак набрах номера.

— Да, май нищо не можеш да направиш — мъдро заключи той накрая.

— Е, благодаря ти за ценната мисъл.

— Мисълта хич не е ценна, нито пък е окуражаваща.

— Виж, тук си съвсем прав.

— Но пък, от друга страна, може и да е! Може би това просто означава, че ти нищо повече не би могъл да направиш. Да търсиш някой, който се крие в град с размерите на Ню Йорк, е все едно да търсиш пословичната игла в не по-малко пословичната купа сено.

— Така си е.

— А ако идеш в полицията…

— Вече го направих. Само че техните възможности на този етап са нищожни.

— Значи излиза, че правиш всичко, което ти е по силите, по този въпрос и в същото време се самобичуваш, че не можеш да правиш и още. И те е яд, че ситуацията е изцяло извън контрола ти.

— Което си е вярно, вярно си е.

— Вярно е, разбира се. Единственото нещо, което е по силите ни, е да се намесваме в играта и да изменяме изхода й.

— Което става чрез налучкване, така ли?

— Да.

Аз се замислих.

— Да, ама ако аз не улуча, ще пострадат други хора.

— А, ясно защо не можеш да оставиш нещата ей така. Залогът е твърде голям.

— Аха.

— Спомняш ли си какво гласи Третата Стъпка? — Спомнях си, разбира се, но го оставих да ми я каже. — „И предадохме волята и съдбата си в ръцете на Господа Бога така, както Го разбираме.“ Това важи за дребните неща. Обаче като настъпят тежки времена, човек трябва да върне волята и съдбата си в свои ръце.

— Разбирам.

— Да ти подскажа ли какво точно иска да каже Третата Стъпка? Слушай сега. Първо: да не ти пука за дреболии. Второ: всичко на този свят е дреболия.

— Много ти мерси — казах аз.

— Добре ли се чувстваш, Мат? Нали не ти се пие?

— Не, не ми се пие.

— Значи си добре.

— Да, супер съм — рекох. — Знаеш ли, все още се надявам поне някой ден, като ти се обадя, да ми кажеш точно това, което искам да чуя.

— Може и да дойде такъв ден. Само че, като се случи, по-добре си търси нов отговорник.

 

 

Към шест часа се отбих на рецепцията. Имаше бележка да се обадя на Джо Дъркин. В участъка го нямаше и аз звъннах у тях.

— Само те осведомявам — каза ми той. — Говорих със съдебния лекар и той ме посъветва да се откажа от тая работа. Било невъзможно да се разбере къде свършва тя и къде почва той. Рече ми да те пратя на върха на Емпайър Стейт Билдинг, откъдето да хвърлиш един грейпфрут, а после да го събереш от тротоара и да установиш от коя част на Флорида е дошъл.

— Е, поне опитахме — успокоих го аз. — Това е най-важното.

Затворих с мисълта, че Джим би се гордял с мене в този момент. Нравът ми се променяше с гигантски скокове. Всеки момент щяха да ме канонизират.

Само дето това нищо нямаше да промени. Все още с нищичко не разполагах и все още не знаех накъде да вървя.

 

 

Същата вечер тръгнах на събрание.

Краката ми сами ме носеха към „Св. Павел“ и тъкмо бях на една пряка от старата църква, когато нещо ме спря.

Спря ме мисълта кого ли ще заплаши моето присъствие там.

Потръпнах така, сякаш някой беше скръцнал с тебешир по голямата черна дъска на небето. Леля ми Пег, мир на праха й, казваше в такива случаи, че я лъхва гробовен хлад и адски пламък.

Чувствах се като прокажен. Носех в себе си вирус, от който щяха да пострадат най-невинни хора. За първи път, откак бях тръгнал по събрания, над собствената ми група беше надвиснала опасност. При това опасността беше не за мен, а за другите.

Казах си, че това са глупости, но странното усещане не ме напусна. Обърнах се и закрачих към ъгъла на 58-ма и Девето, където се опитах да се взема в ръце. Беше вторник.

Къде още има събрания във вторник вечерта?

Хванах такси и слязох на Кабрини Хоспитъл на 20-а Източна. Събранието се провеждаше в заседателната зала на третия етаж. Говореше някакъв мъж с гъста чуплива бяла коса и чаровна усмивка. Навремето работел като главен счетоводител в рекламна агенция. Бил се женил шест пъти. От различните си жени имал общо четиринадесет деца. От 1973-та не бил плащал данък общ доход.

— Нещата някак излязоха от контрол — обясняваше той.

Сега имал магазин за спортни стоки на Парк авеню Саут. Живеел сам.

— Цял живот ме е било страх да не остана сам — сподели той — и чак сега открих, че ми харесва.

Блазе ти, помислих си аз.

Не видях никой познат, макар че някои от хората ги бях срещал и по други събрания. По време на дискусията си мълчах и се измъкнах преди молитвата, без да кажа нито дума на никого.

Навън беше студено. Повървях малко, после се качих на автобуса и се прибрах.

 

 

На рецепцията стоеше Джейкъб. Каза ми, че са ме търсили няколко пъти. Погледнах към кутията си. Нямаше нищо.

— Не ми остави съобщение мацката.

— Жена ли беше?

— Аха. Всичките пъти все тя, непрекъснато повтаряше, че пак ще те търси. През петнайсет минути звънеше.

Качих се горе, звъннах на Илейн, но се оказа, че не е била тя. Поговорихме си малко, след което аз затворих и в същия момент се разнесе звън.

Гласът беше дълбок и алтов. Без да го увърта много-много, тя направо започна:

— Значи в голяма беля се набутвам, да знаеш!

— В смисъл?

— Ако загрее, че аз съм ти звъннала, направо ще ме пречука. Него го бива по тая част.

— За кого става дума?

— Знаеш за кого. Името ти е Скъдър, нали? Нали ти разнасяш картинката му по улиците?

— Да, аз.

За известно време настъпи мълчание. Вече се чудех какво стана с тая жена, когато дочух шепот:

— Сега не мога да говоря. Не мърдай никъде. След десет минути пак ще ти звънна.

Минаха по-скоро петнайсет. Този път тя каза:

— Ако знаеш само колко ме е шубе… Ще ме убие като едното нищо.

— Тогава защо ми звъниш?

— Защото така и така ще ме убие.

— Кажи ми къде да го намеря, гарантирам ти, че изобщо няма да те споменавам.

— Наистина ли? — Тя се замисли. — Трябва да се видим.

— Няма проблеми.

— Трябва да поговорим, преди да ти дам адреса му.

— Добре де. Кажи къде и кога.

— Мама му стара… Сега колко е? Почти единайсет. Хайде в дванайсет. Става ли?

— Къде?

— Нали се оправяш в Лоуър Ийст Сайд?

— Щом се налага, ще се оправя.

— Значи ще те чакам във… Да си сера в устата, аз съм абсолютно побъркана, че ти се обаждам! — Изчаках я. — Ще те чакам в един бар, вика се „Гардън Грил“. Това е на Ридж Стрийт, точно под Стантън. Знаеш ли къде е?

— Ще го намеря.

— Ако вървиш към центъра, пада ти се отдясно. Слиза се по едни стълби. Няма как да не го видиш.

— Ще го намеря. В дванайсет, нали? А как ще те позная?

— Ще бъда на бара. Дълги крака, кестенява коса. Ще пия чист „Роб Рой“. — Чу се гърлен смях. — Ако искаш, ще ме черпиш още един.

 

 

Ридж Стрийт минава южно от Хюстън Стрийт, седем или осем преки източно от Първо авеню. Кварталът е доста долнопробен; такъв си е открай време. Преди около век тесните улички започнали да се изпълват с невзрачни сгради, построени набързо с цел да приютят вълната от източноевропейски емигранти. Още тогава постройките били пълни съборетини; годините са ги порутили съвсем.

Много от тях вече ги няма. Някои от сградите по Лоуър Ийст Сайд са съборени и на тяхно място са издигнати евтини жилища, които в крайна сметка се оказват май по-ужасни от предшествениците си. Ридж Стрийт обаче си запази двата реда пететажни сгради. Само тук-таме на мястото на някоя опожарена и после съборена къща се открива празно пространство. Единствено отчупляците от тухли и зидария напомнят миналото.

Таксито спря на ъгъла на Ридж и Хюстън няколко минути преди полунощ. Изчаках шофьора да обърне и да тръгне на лов за нови клиенти. Улиците бяха пусти, магазините на Хюстън, разбира се, бяха тъмни. Върху вратите на повечето от тях имаше ръждиви стоманени ролетки с изписани по тях неразбираеми графити.

Тръгнах на юг по Ридж. На отсрещната страна на улицата една жена крещеше нещо на испански на детето си. Няколко къщи по-надолу се натъкнах на трима тийнейджъри с кожени якета, които ме изгледаха от главата до петите, но явно решиха, че не си струва трудът са се занимават с мен.

Пресякох Стантън Стрийт. „Гардън Грил“ — действително не беше трудно да го намеря — се помещаваше в четвъртата сграда след ъгъла. Името му беше изписано на неонова табелка, светеща в мръсната витрина. Повървях още десетина метра, за да видя дали някой ме следи. Не забелязах никой.

Върнах се обратно, слязох пет-шест стъпала надолу и се озовах пред масивна врата с телена мрежа на прозорчето. Стъклото беше тъмно, но все пак успях да различа през него салона на бара. Отворих вратата и попаднах в най-образцовата разбойническа кръчма, в която някога съм влизал.

Помещението беше дълго и тясно. Барът се простираше покрай дългата стена. Там на столчетата с облегалки седяха към петнайсетина души; двама-трима се обърнаха и ме изгледаха без особен интерес. В салона имаше десетина маси, поне половината от тях — заети. Светлината беше слаба, а във въздуха се носеха кълба от цигарен пушек, примесен с дим от марихуана. На една от масите седяха мъж и жена, които непрекъснато си подаваха малка цигарка, поставена в специална щипка. Не личеше да се страхуват от евентуално нахълтване на полицията. То нямаше и защо де — да арестуваш на това място някого за притежаване на марихуана е все едно да глобяваш за пресичане на червено по време на расови безредици и палежи.

На бара седеше сама някаква жена, която пиеше от чаша със столче. Кестенявата й коса се спускаше до раменете. Червените й отблясъци изглеждаха в приглушената светлина като окървавени. Беше с черен мрежест чорапогащник и силно изрязани червени къси панталони.

Седнах на един стол разстояние от нея. Дойде барманът, аз се обърнах към нея и я запитах какво пие.

— „Роб Рой“ — отговори тя.

Беше същият нисък и гърлен глас, който бях чул по телефона. Казах на бармана да й донесе още едно и поръчах за себе си ко̀ла. Той донесе питиетата, аз отпих и тутакси изкривих лице от отвращение.

— Тук ко̀лата е бистричка — каза тя. — Трябваше да им кажа да ти налеят свястна.

— Няма значение.

— Значи ти си Скъдър?

— А ти?

Тя се позамисли, през което време аз я разглеждах. Беше едра, с високо чело и мъжка адамова ябълка. Носеше късо болеро, под него — сутиеноподобен парцал, червен като шортите й. Плътта от под гърдите до колана лъщеше гола. Имаше пълни устни, обилно намазани с яркочервено червило, и едри лапи с яркочервен маникюр.

Изглеждаше като стопроцентова курва; без съмнение беше точно такава. Освен това, ако изключим тембъра на гласа, едрите ръце и адамовата ябълка, приличаше на стопроцентова жена.

— Викай ми Кенди — каза тя.

— Добре.

— Ако разбере, че сме се виждали…

— От мене няма как да разбере, Кенди.

— Щото ще ме пречука на място. Хич няма да се замисли. Тутакси ще го направи.

— Други убивал ли е?

Тя стисна устни и изсвири беззвучно.

— Не казвам.

— Както искаш.

— Но бих могла да те заведа в къщата му.

— Той там ли е?

— Как ще е там бе! Шляе се някъде из центъра. Абе, готин, ами че ако беше където и да е от тая страна на 14-а улица, аз щях ли сега да седя тука с тебе! — Тя приближи ръката си до устата и започна да духа ноктите си, сякаш ги беше боядисала току-що и искаше по-скоро да изсъхнат. — Заради всичко това не заслужавам ли награда?

— Каква например?

— Не знам. Какво обикновено искат хората? Пари, нали? Само че после, като го гепиш.

— Ще си получиш възнаграждението, Кенди.

— Не го правя заради мангизите, да знаеш. Но все пак, като вършиш такива работи, трябва да има и някаква компенсация…

— Не бери грижа.

Тя кимна рязко и се изправи. Чашата й беше наполовина пълна. Тя я вдигна, обърна я и изля съдържимото в гърлото си, при което адамовата й ябълка подскочи. Беше си направо мъж. Поне по рождение.

На места из града се срещат проститутки, които всъщност са преоблечени мъже. Повечето се блъскат с хормони, някои са си присадили силиконови гърди като Кенди например, която беше прекалено плещеста в сравнение със своите съпернички от другия пол. Има и такива, които са си правили операция за смяна на пола, но по-голямата част още не са стигнали до такива върхове на медицината; нищо чудно да са станали проститутки тъкмо за да насъберат пари и да си платят операцията. Част от процедурата включва и премахване на адамовата ябълка. Виж, за смаляване на размерите на краката и ръцете не съм чувал, но сигурно някъде някой хирург си блъска главата и над това.

— Изчакай пет минути — каза ми тя, — след това ела на ъгъла на Стантън и Атърни. Аз ще вървя бавничко. На ъгъла ще се срещнем и оттам ще продължим заедно.

— Накъде?

— Няма и две преки.

Аз послушно изчаках петте минути и междувременно допих помията, наречена ко̀ла. Взех си дребните, оставих един долар на бара и тръгнах по стълбите към улицата.

След топлата мъгла на „Гардън Грил“ студеният въздух ми се стори още по-мразовит. Огледах се едно хубаво, отидох на ъгъла на Стантън и се обърнах на изток към Атърни. Тя почти беше стигнала. Имаше главозамайваща походка; бедрата й се полюшваха като на модно ревю. Аз ускорих крачка и я настигнах няколко метра преди ъгъла.

Тя дори не ме и погледна.

— Тука сме наляво — рече и сви в една пряка на Атърни. Беше досущ като Ридж Стрийт — същите съборетини, същата крещяща атмосфера на отчаяние. Под единствената светеща улична лампа стоеше сплесканият скелет на някакъв стар „Форд“, чиито колела липсваха.

Аз казах:

— Виж какво, в момента нямам много мангизи. Не повече от петдесет.

— Казах ти, че можеш да ми платиш и по-късно.

— Да ти е ясно, в случай че нещо се опитваш да ме изпързаляш.

Тя ме погледна, на лицето й се изписа искрено съжаление.

— Значи това си мислиш, а? Рожбо, ами че аз за половин час правя повече, отколкото ти за цял месец бе! И то напълно заслужено, щото поне досега от мъже оплаквания съм нямала. Само благодарности!

— Щом казваш… Къде отиваме?

— През една пряка е, ще видиш. А бе, оная, картинката, голям човек я е рисувал, а?

— Аха.

— Страшно си прилича. Очите са абсолютно същите. Само като те погледне, рожбо, и все едно че те пронизва с нож!

Усещах нещо гнило. Нещо не беше наред, откакто бях влязъл в кръчмата. Не знаех на какво точно да отдам това безпокойство — дали на инстинктите ми на ченге? Или на страха, с който ме бе заразила Кенди? Така или иначе, цялата тази история никак не ми се нравеше.

— Оттук — каза тя и се протегна към мене. Аз изтръгнах ръката си от нейната, тя се отдръпна и ме изгледа. — Ти какво, да не би да имаш страх от пипане?

— Къде отиваме?

— Ей там.

Намирахме се на края на едно празно петно, където някога се е издигала къща. Право пред нас се простираше яка ограда, покрита с бодлива тел, в която имаше издълбана дупка. Отвъд оградата се въргаляха захвърлени маси и столове, един обгорял диван и няколко изтърбушени матрака.

— От задната страна на отсрещната сграда има една къщурка — каза тя почти шепнешком. — Отпред няма как да се влезе — входът е запечатан. Единственият начин е да се мине оттук. Можеш цял живот да си прекараш в оная сграда и пак да не знаеш, че на гърба й има друга.

— Той там ли е?

— Там живее. Ела, рожбо, да ти покажа входа. Сам няма да го намериш.

Спрях се за момент и започнах да се ослушвам. Не мога да кажа какво точно очаквах да чуя. Без даже да ме погледне, Кенди се промъкна през отвора на оградата. Чак когато се бе отдалечила на няколко метра, аз се размърдах и тръгнах подире й. Бях усетил какво ме чака, но вече нямаше никакво значение. Чувствах се като Илейн, която също бе усетила какво я чака, и въпреки това беше изключила касетофона, точно както той бе наредил. Бе направила точно това, което той бе пожелал.

Вървях бавно и с мъка си проправях път през боклуците, които се въргаляха в краката ми. Улицата поначало беше тъмна, но сега с всяка измината крачка мракът ставаше все по-непрогледен. Не бях изминал и десет метра, когато дочух звук от стъпки.

Още преди да успея да се обърна, чух един глас да казва:

— Чудесно, Скъдър. Вече можеш да спреш.