Дон ДеЛило
Нула К (9)

9

Почуках на една врата и почаках. Отидох до следващата врата, почуках и почаках. След това продължих по коридора, чуках на вратите, без да чакам. Мина ми през ума, че същото го бях правил и преди два-три дни, които ми се виждаха като две-три години. Вървях, чуках и накрая погледнах назад да видя дали някоя врата се е отворила. Представях си как на нечие бюро зад някоя от вратите звъни телефон с намален звук. Почуках на следващата врата, посегнах към дръжката и осъзнах, че няма дръжка. Потърсих панел, върху който да допра диска на гривната си. Стигнах до края на коридора и завих, проверих всяка врата, първо чуках, после търсех магнитно устройство. Вратите бяха боядисани в различни пастелни тонове. Застанах до стената и огледах вратите срещу себе си, десет или единайсет — една с една нямаше еднакви. Това беше изкуство, принадлежащо на отвъдното. Изкуство, което те съпровожда в сетния час, изчистено, призрачно, делириумно. Мъртъв си, казваше то.

Върнах се в стаята си и седнах да помисля. Рос едва ли беше първият, готов да влезе в капсулата много преди тялото му да престане да функционира. Дали тези хора бяха умопобъркани или носители на ново съзнание? Изтегнах се на леглото, взрях се в тавана. Предвид естеството на откровението разговорът между бащата и сина трябваше да е по-кротък. Бях изрекъл глупави и неоправдани думи. Сутринта щях да поприказвам с Рос и след това щях да го придружа, когато дойдеха да отведат него и Артис.

Поспах малко и отидох в отделението за хранене. Беше празно и без никаква миризма. Без Монаха, без храна в отвора, може би беше късно за обяд или рано за вечеря, но нима тук спазваха тези условности?

Не ми се връщаше в стаята. Легло, стол, стена и така нататък, и така нататък, и така нататък.

Ела с нас, бе казала тя.

 

 

На екрана бушуваха пламъци, ескадрила самолети цистерни спускаха плътна завеса от химически вещества над обгорели дървета.

След това самотна фигура, вървяща по празни улици на някакъв град; къщите, рухнали от огъня и високите температури; декоративните фигурки в дворовете бяха овъглени.

После сателитна снимка с два стълба бял пушек на сив фон.

Някъде другаде, хора с маски на лицето, стотици, точат се пред камерата, някои вървят, други са на носилки, може би заразени от някаква болест, вирус, дълги колони бавно движещи се мъже и жени, нещо, разпространявано от насекоми или гризачи ли беше, разнасяно от прашния въздух, хора с мъртви очи, вече хиляди, влачат се покрусено и нямат край.

След това жена, седнала върху кола, с клюмнала глава, а по склона зад нея се спускат пламъци, отново пожар.

След това помитащ равнината прериен пожар и на фона на ярките пламъци стадо бизони, носят се в галоп успоредно на ограда от бодлива тел и излизат от кадър.

Рязък преход към огромни океански вълни, устремени към брега, водата залива крайбрежните стени, после поредица от майсторски монтирани, но трудни за възприемане кадри, олюляващи се небостъргачи, срутващ се мост, стряскащо близък план на пепел и лава, изригващи от отвор в земната кора, исках да се задържи по-дълго, беше точно тук, над мен, лава, магма, разтопена скала, но след няколко секунди се появи дъното на пресъхнало езеро със стърчащ разкривен ствол на дърво и след това пак към пожари, обхванали гори и ливади, спускащи се към някакъв град, пресичащи пътища.

После дълги кадри на гористи склонове, скрити от кълбести пушеци, и група пожарникари с каски и раници, отправят се по някаква пътека и после се появяват сред прекършени борове и гола сива земя.

След това отново близък план, екранът избухна в пламъци, които прехвърлиха едно поточе и сякаш се стрелнаха към камерата, изскочиха в коридора, където аз стоях и гледах.

 

 

Известно време обикалях напосоки, видях една жена да отваря врата и да влиза в някакво помещение, кой знае какво. Следвах група работници петдесетина метра, после се отклоних по друг коридор и се спуснах по дълга рампа към врата с дръжка. Поколебах се, в ума ми цареше пълна пустота, натиснах дръжката, бутнах вратата и излязох сред земя, въздух и небе.

Затворена градина, дървета, храсти, цветя. Стоях и гледах. Не беше такава непоносима жега, както в деня на пристигането ми. Ето от това имах нужда, да изляза от стаите, от коридорите, от отделенията, да съм на открито, където да мога да поразсъждавам на спокойствие за това, което ще видя, чуя и почувствам утре сутринта, когато дойдат да отведат Артис и Рос. Вървях близо половин минута по извита каменна алея, преди да осъзная, че това не е пустинен оазис, а истинска английска градина с добре подрязан жив плет, сенчести дървета и пълзящи по пергола рози. И нещо, което още повече ме изуми: кората на дърветата, стръкчетата трева, цветчетата бяха като гланцирани или лакирани, имаха лека лъскавина. Тук нищо не беше естествено, нищо не помръдваше от полъха на вятъра.

Дърветата и растенията бяха обозначени с табелки и аз прочетох някои от латинските наименования, които само задълбочиха мистерията, парадокса, главоблъсканицата, или каквото беше това. Творба на близнаците Стенмарк, ето това беше. Carpinus betulus fastigiata, дърво с пирамидална форма, зелена корона, тънък ствол, равен и гладък на пипане, от някаква пластмаса или фибростъкло, музеен експонат. Продължих да преглеждам табелките, не можех да се спра, отвсякъде изскачаха латински имена, замеряха ме. Helianthus decapetalus, заострени листа, яркожълти венчелистчета, след това пейка в сянката на висок дъб и на нея неподвижна фигура, очевидно човешка, мъж с широка сива риза, сив панталон и сребриста шапчица на темето. Той се обърна към мен и кимна в знак на разрешение. Приближих се бавно. Беше доста възрастен, слаб, с маслинена кожа, изпито лице и тънки ръце; жилите на врата му бяха изопнати като корабни въжета.

— Ти си синът.

— Май да. Да.

— Питам се как си успял да се изплъзнеш от обичайните охранителни мерки и да стигнеш до тук.

— Мисля, че дискът ми се е развалил. Този на гривната.

— Цяло чудо — рече той. — Тази вечер подухва ветрец. Още едно чудо.

Покани ме да седна до него на пейката, която напомняше умален модел на църковните пейки. Казвал се Бен-Езра и обичал да идва тук, да си мисли за времето след много години, когато щял да се върне в градината прероден и да седне на същата пейка, и да си мисли за времето, когато е седял тук, обикновено сам, и си е представял тъкмо този бъдещ миг.

— Същите дървета, същият бръшлян.

— Да, предполагам, че ще е така — отвърна той.

— Или нещо съвсем различно.

— Нима това тук не е съвсем различно? То е отвъдното, лунното отвъдно на планетата. Изкуствени материали, но оцеляваща градина. Напомняща за живот, преодолял преходността.

— И в същото време е имитация, може би пародийна. Или това е носталгия?

— Съвсем отскоро си тук, не можеш да се отърсиш от конвенционалните си представи.

— А Рос?

— Рос вникна в същината бързо и дълбоко.

— И сега аз съм изправен пред смъртта на жена, на която се възхищавам, и пред безразсъдната преждевременна смърт на мъжа, когото тя обича и който ми се пада баща. И какво правя? Седя на пейка в английска градина сред някаква пустош.

— Не сме го окуражавали.

— Но ще му позволите да го направи. Ще позволите на вашите хора да го направят.

— Тези, които останат тук малко по-дълго, в крайна сметка откриват кои са. Не чрез разговори с другите, а чрез вглеждане в себе си и вникване в собствените си чувства. Педя затънтена земя, усещане за пустота, което те смазва. Стаите и коридорите, тишината, очакването. Всички тук чакаме нещо да се случи, нали? Нещо някъде навън, което ще направи целта ни още по-ясна. Чакаме и друго, много по-съкровено. Да влезем в камерата, да разберем пред какво ще се изправим. Да, някои от чакащите, съвсем малка част, са сравнително здрави, но те са избрали да се откажат от остатъка от настоящия си живот, за да открият едно коренно различно ниво — нивото на самообновяването.

— Рос се интересуваше живо от удължаването на живота — отвърнах аз. — А тук за три-четири дни рухна пред очите ми.

— Напрегнат е, затова. Има на разположение остатъка от този ден и една дълга безсънна нощ, за да вземе окончателно решение. А ако се нуждае от още време, може да се уреди.

— Но казано просто и човешки, той смята, че не може да живее без нея.

— В такъв случай от теб зависи да му обясниш, че си заслужава да промени решението си заради това, което остава.

— А какво е това, което остава? Инвестиционните стратегии?

— Остава синът.

— Няма да се получи.

— Синът и онова, което той може да направи като баща в големия лош свят.

Гласът му притежаваше лека напевност, която се съпровождаше от поклащане на показалеца и средния пръст. Изпитах желание да отгатна миналото му или да си го съчиня. Името Бен-Езра беше фалшиво, така реших. То му отиваше, защото звучеше едновременно библейски и футуристично, това ми хрумна, докато седяхме в неговата постапокалиптична градина. Съжалявах, че ми го е казал, съжалявах, че си е дал име, вместо аз да му го измисля.

Той не беше приключил с темата за бащите и синовете.

— Не оспорвай достойнството на избора му. Забрави за парите. Неговият живот е извън границите на твоя опит. Постарай се да разбереш скръбта и болката му.

— Разбирам ги. Но не приемам избора му. Нито факта, че това е позволено, че е част от програмата…

— След време тази практика ще е обичайна и повсеместна.

Помълчахме известно време. По горната част на тъмните му пантофи имаше пъстри фигурки. Заразпитвах го за Конвергенцията. Отговорите му бяха уклончиви, но мимоходом отбеляза, че общността им все още расте, има вакантни места, тепърва ще започва строителство на подземната част. Самолетната писта обаче щяла да си остане същата, без разширения и осъвременяване.

— Изолацията не е недостатък за тези, които осъзнават, че тя е особено съществена.

Опитах се да си го представя в нормална обстановка, на задната седалка на кола, движеща се бавно по оживени улици, или начело на масата за вечеря у дома на върха на някой хълм над оживените улици, само че картината не беше убедителна. Не можех да си го представя никъде другаде освен тук, на тази пейка, в контекста на огромната празнота зад стените на градината. Това беше неговият дом. Изолацията беше особено съществена.

— Според нас идеята за удължаване на живота ще доведе до разработването на методи за усъвършенстване на човешките тела след замразяването. За овладяване на процеса на стареене, за преобръщане на биохимията на прогресивните заболявания. Очакваме да сме в предните редици на всяко истинско нововъведение. Изследователските ни центрове в Европа чертаят стратегии за промяна. Идеи, приложими за нашия формат. Изпреварваме себе си. Така и трябва да бъде.

Дали такъв човек можеше да има семейство? Дали си миеше зъбите, ходеше ли на зъболекар, когато го заболи зъб? Можех ли дори да се опитам да си представя живота му? Не, нито минута от него. И една минута беше невъобразима. Физически, умствено, духовно. Дори и секунда.

Казах си, че трябва да се успокоя.

— Ние сме крехки същества. Така е, нали? Всички, навсякъде по тази земя.

Слушах го да говори за стотиците милиони — а в бъдещето милиарди, — които ще се мъчат да намерят нещо за ядене. Обясняваше подробно за хранителните системи, климатичните системи, изсичането на горите, засушаването, масовото измиране на птици и морски организми, нивата на въглероден диоксид, липсата на питейна вода, вирусните вълни, помитащи цели географски пояси.

Надвисналите над планетата беди бяха неизменна част от разсъжденията му, но нямаше и следа от говорене наизуст. Той разбираше от тези неща, беше ги изучавал, беше свидетел на някои от тях, беше ги сънувал. Сподавеният му глас излъчваше убедителност, на която нямаше как да не се възхитя.

После минахме към биологичната война с различните й форми на масово изтребление. Токсини, химически вещества, възпроизвеждащи се организми. И навсякъде бежанци, огромен брой жертви на войната, живеещи в паянтови убежища, не могат да се върнат в разрушените си градове и села, загиват в морето, спасителните им лодки се преобръщат.

Той се взираше в мен, търсеше нещо.

— Сега не го ли виждаш, не го ли усещаш по-ясно? Заплахите, тревожните сигнали? Нещо се надига, колкото и сигурен да се чувстваш с твоята мобилна техника. С всевъзможните гласови команди и хипервръзки, които ти позволяват да бъдеш безтелесен.

Отговорих му, че това, което се надига, може и да е някаква психологическа пандемия. Предчувствие за нещо страшно, едва ли не копнеж. Нещо, от което хората имат нужда от време на време, настроение, носещо се във въздуха.

Това ми хареса. Настроение, носещо се във въздуха.

Сега той ме гледаше още по-изпитателно — или смяташе думите ми за твърде глупави, или ги тълкуваше като задължителен при тези обстоятелства жест към общоприетите условности.

— Настроение, носещо се във въздуха, да. Допреди миг пълно спокойствие. И изведнъж в небето проблясва светлина, звукова бомба, взривна вълна и един руски град се озовава в сгъстена реалност, която би била напълно непонятна, ако изведнъж не беше станала толкова истинска. Природата се налага, показва своето надмощие над нашите усилия, нашата предвидливост, над всяка хитрост, която можем да измислим, за да се защитим. Метеорът. Челябинск. — Старецът се усмихна. — Кажи го, хайде. Челябинск. Не е чак толкова далече от тук. Всъщност е доста близо, ако изобщо нещо може да се нарече „близо“ в тази част на света. Хората тичат от стая в стая, грабват важни документи, подготвят се да отидат на безопасно място. Прибират котките и кучетата си в преносими клетки.

Той замълча умислено.

— Тук обръщаме текста, четем новините отзад напред. От смъртта към живота. Нашите устройства навлизат активно в тялото и се превръщат в подновените органи и пътища, от които имаме нужда, за да заживеем отново.

— Чудесата се случват в пустинята, така ли? И сега сме тук, за да разиграем отново обожествяването и суеверията от древността.

Този знак, че не съм склонен да се поддам, го развесели.

— Толкова закостенял отклик на идеи, които се стремят да се противопоставят на мрачното бъдеще. Помъчи се да вникнеш в тях. Всичко това се случва в бъдещето. Но бъдещето започва в този миг. Ако не можеш да го приемеш, по-добре още сега си върви.

Зачудих се дали Рос не го е помолил да поговори с мен, да ме просветли експертно, убедително. А проявявах ли интерес към това, което можеше да ми каже? Установих, че мисля за предстоящата тежка нощ и за следващата сутрин.

— Тук се смятаме за трансрационалисти. Самото място, самата сграда, науката, която отклонява в друга посока досегашните убеждения, ни каза да се възприемаме така. Поставя се на изпитание жизнеспособността на човека.

Той замълча, извади носна кърпа от джоба на панталона си и се изсекна без никакви задръжки, с няколкократно продухване и бърсане на носа, и това ме поободри. Истински живот, телесни функции. Зачаках да довърши мисълта си.

— Тези, които сме тук, не принадлежим никъде другаде. Ние сме изпаднали от историята. Изоставили сме това, което сме били, изоставили сме мястото, където сме били, за да бъдем тук.

Бен-Езра огледа носната кърпа и внимателно я сгъна. Отне му известно време да я напъха обратно в джоба си.

— А къде е това „тук“? — продължи той. — Неразработени находища на ценни минерали и тътенът на набираща скорост лавина от натрупани от нефта богатства, репресивни държави, нарушения на човешките права и подкупни чиновници. Свели сме до минимум контактите. Откъснатост. Пречистване.

Мъчех се да разтълкувам фигурките по пантофите му. Те навярно подсказваха какъв е произходът му. Не стигнах до никъде, усетих как вятърът утихва и отново чух гласа на Бен-Езра.

— Комплексът е непоклатим. Не сме в сеизмична зона и няма опасност от земетресения и вторични трусове, но във всеки структурен детайл са заложени противоземетръсни елементи и всевъзможни защити срещу срив на системите. Артис ще е на сигурно място, както и Рос, ако реши да я придружи. Комплексът е непоклатим, ние сме непоклатими.

Бен-Езра. Трябваше да помисля за истинското му име, рожденото му име. Нуждаех се от някаква самозащита, за да се промъкна подмолно в живота му. Искаше ми се да допълня образа му с бастун, тояжка, кленова пръчка, седнал на пейката мъж, двете ръце отпуснати на извитата дръжка, правата част перпендикулярна на земята, ожуленият край между стъпалата.

— Тези, които накрая ще излязат от капсулите, ще бъдат хора извън историята. Те ще бъдат освободени от мъртвилото на миналото, от размитите минути и часове.

— И ще говорят на нов език според Рос.

— Напълно самостоятелен език, без никакви заемки от останалите езици — отвърна той. — На някои ще бъде преподаден, на други, тези, които вече са в капсулите, ще бъде присаден. Езикова система, която ще предложи нови значения, нови нива на възприятие. Тя ще разшири нашата реалност, ще позволи на разума да достига до по-големи дълбочини. Ще ни пресъздаде.

Хората щели да познават себе си както никога досега, кръвта си, мозъка, кожата. Щели да се доближат до логиката и красотата на чистата математика в ежедневната си реч. Без сравнения, метафори, аналогии. Език, който нямало да се притеснява от обективната истина, каквато и да е тя.

Той говореше, аз слушах, обсъжданите въпроси достигаха нови висоти.

Вселената, каква била, каква е сега, накъде отива.

Разширяващата се, ускоряваща се, вечно развиваща се Вселена, изпълнена с живот, със светове, безкрай от светове.

— Вселената, мегавселената, толкова много космически безкрайности, че идеята за повторяемост е неизбежна. Идеята за двама души, които седят на пейка в градина сред пустинята и водят същия разговор, който водим ние сега, ти и аз, дума по дума същия, само че те са други хора в друга градина на милиони светлинни години от тук, това е абсолютно сигурно.

Кое беше важното — че старецът започва да се развихря или че по-младият мъж се въздържа от ироничен коментар? Така или иначе, започнах да гледам на него като на изкуфял мъдрец.

— Човешко е да искаш да знаеш все повече и повече, и повече — казах аз. — Но истината е, че това, което не знаем, ни прави хора. А то е безкрайно.

— Продължавай.

— Също както е безкрайна невъзможността да живеем вечно.

— Продължавай — промърмори той.

— Ако едно нещо няма начало, бих повярвал, че няма и край. Но щом си нещо, което се е родило или се е излюпило, или е покълнало, то дните ти са преброени.

Той се замисли.

— Най-тежкият камък, който меланхолията може да окачи на врата на човека, е да му внуши, че е достигнал предела на природата си и няма друг, следващ стадий.

Чаках.

— Седемнайсети век — добави Бен-Езра. — Сър Томас Браун го е казал.

Чаках да допълни още нещо. Но това беше всичко. Седемнайсети век. Остави на мен да преценя напредъка ни от тогава насам.

Вече подухваше истински вятър, но градината не помръдваше, цветята, тревата и листата устояваха на полъха, зловещо неподвижни. Но картината не беше скучна и статична. Имаше цветове, оттенъци и трептящи отблясъци, докато залязващото слънце подпалваше дърветата в гаснещия ден.

— Седиш сам у дома и се вслушваш внимателно. Какво чуваш? Не колите на улицата, нито гласове, нито дъжда, нито нечие радио — каза той. — Чуваш нещо, но какво? Не шумовете в стаята, нито заобикалящата среда. Заслушаш ли се още повече, звукът се променя, с всяка секунда става по-мощен. Не, не по-силен, а по-широк, по-дълбок и устойчив. Какво е това? Съзнанието, самият живот, твоят живот? Или светът? Не материалната маса, земята и морето, а обитаващото света, буйният поток на човешкото съществуване. Жуженето на света. Чувал ли си го със собствените си уши поне веднъж?

Не можех да му измисля име. Не можех да си го представя като млад. Родил се бе стар. Беше прекарал живота си на тази пейка, сраствайки се с нея. Той, Бен-Езра с пантофите и шапчицата на темето, с пръсти като пипала на паяк, неподвижно тяло в градина от фибростъкло.

 

 

Оставих го там и се отдалечих покрай цветните лехи, този път по пътека от отъпкана пръст, минах през портичка в зида и навлязох в гора от изкуствени дървета. В един момент нещо ме сепна, фигура, застинала в здрача, почти неразличима от дърветата, лицето и тялото тъмнокафяви, ръцете скръстени на гърдите със стиснати юмруци, и макар да знаех, че се взирам в манекен, замръзнах, вкамених се също като него.

Стреснах се от това голо и безполово нещо, което ми заприлича по-скоро на часовой, отколкото на голяма пластмасова кукла. Не беше като манекените, които видях в празния коридор. Това преживяване изопна нервите ми и продължих по-предпазливо. Видях още няколко такива, полускрити сред дърветата. Спирах и ги гледах, наблюдавах ги, нервно се взирах в тях. Застиналостта им беше търсен ефект. Ръцете им бяха скръстени или увиснали отстрани, или протегнати напред, имаше един без ръце, друг без глава, стряскащи предмети, боядисани в тъмни цветове, безспорно изработени за тук.

На една малка поляна от земята стърчеше нещо като наклонена козирка, навес над вход. Спуснах се по осем-девет стъпала и се озовах в пещера, в сумрачна влажна крипта с грапави скални стени, в които имаше ниши с тела, половин тела, манекени като балсамирани трупове, само глава и торс в дрипави дрехи с качулки.

Стоях и се мъчех да осмисля картината пред очите ми. Търсех думата. Имаше си дума за това, не беше крипта, не беше пещера, но не се сещах коя е. Междувременно нямаше какво друго да правя, освен да се опитам да вникна в детайлите. Тези манекени не бяха без лица, но те бяха пепелявосиви и ерозирали, с липсващи очи или носове, с изподрани сбръчкани ръце. Имаше двайсетина такива фигури до кръста и няколко с цяло тяло, в сиви парцаливи роби, с наведени глави. Тръгнах напред, от двете ми страни тела, смазваща гледка, смазващо място, самата дума беше смазваща: катакомби.

Мумифицирани пустинници в подземни погребални камери, клаустрофобична обстановка, лек мирис на гнило. Дъхът ми секна. Можеше ли да не изтълкувам тези фигури като прародители на изправените в криокапсули мъже и жени, истинските хора на прага на безсмъртието? Не желаех да тълкувам. Исках да видя и да почувствам това тук, дори и да не бях в състояние да проумея стоварващото се отгоре ми преживяване.

Как беше възможно манекените да оказват такова въздействие, по-силно и от гледката на балсамирани от столетия човешки същества в някоя църква или манастир? Не бях стъпвал на такова място, не бях попадал в костница в Италия или Франция, но не можех да си представя по-поразяващо нещо. Какво виждах в тази пещера? Не полиран мрамор или чамова дъска, резбована с тънко длето и покрита със златен варак. Това бяха парчета пластмаса, синтетични съединения, облечени във власеници, които придаваха на сцената някакъв копнеж, илюзия за човешки стремежи. Отново тълкувах, нали? Бях гладен и омаломощен, и толкова разтърсен от случилото се през деня, че очаквах статуите да проговорят.

В дъното, зад двете редици от тела, грееше бяла светлина и когато се приближих, се наложи да вдигна ръка, за да предпазя очите си от ослепителния лъч. Тук фигурите бяха потопени в яма: камара от стърчащи ръце, ужасяващо извъртени глави, голи черепи, голи тела с преплетени крайници, безполови хора, мъже и жени без самоличност, без изражение на лицето, като се изключеше един албинос, който се взираше в мен със святкащи розови очи.

 

 

Сдъвках и последните залъци от вечерята си в отделението за хранене, забил нос в чинията. Представях си всички отделения за хранене в комплекса и във всяко от тях по един човек. Отидох в стаята си, включих лампата и седнах да помисля. Струваше ми се, че съм го правил хиляди пъти — същата стая, същият човек на стола. Помъчих се да изпразня съзнанието си и само да се вслушвам. Исках да чуя онова, което беше описал Бен-Езра, ехтящия звук на човечеството, живеещо, мислещо и говорещо, милиарди хора навсякъде, чакат влак, сражават се във война, облизват трохите от пръстите си. Или просто са самите себе си.

Жуженето на света.