Дон ДеЛило
Нула К (8)

8

Рос го нямаше в кабинета, който използваше. Там нямаше нищо. Бюрото и столовете, компютрите, диаграмите по стените, подносът с чашите и бутилката уиски бяха изчезнали. За миг това ме притесни, но после реших, че не е толкова странно. Наближаваше времето да отведат Артис и Рос да се върне в света, който си беше създал.

Отправих се към апартамента, като очаквах да заваря Артис във фотьойла, по халат и пантофи, със скръстени в скута ръце. Какво да й кажа, как ли ще изглежда? Още по-слаба, още по-бледа, дали ще е способна да говори, да ме види дори, когато седна срещу нея?

Във фотьойла обаче седеше баща ми. Спрях се да подредя в главата си информацията — Рос по тениска и маркови джинси, бос. Той не ме погледна, когато влязох, но явно забеляза появилата се в полезрението му фигура, чуждо присъствие в стаята. Седнах на канапето срещу него, както бях седял срещу нея, но сега натъжен, че не успях да я видя още един последен път.

— Мислех, че ще ме извикаш.

— Не се е случило още.

— Пак. Пак са я отложили. Къде е?

— В спалнята.

— Утре. Това ли ще ми кажеш?

Станах и се отправих към спалнята, отворих вратата и Артис беше там, в леглото, под завивките, с отворени очи, отпуснала ръце върху одеялото. Приближих се бавно и хванах едната й ръка, стиснах я леко и зачаках.

— Джефри — каза тя.

— Да, той е… аз съм.

— Вземи решение най-после — прошепна тя. Усмихнах се и отговорих, че в нейно присъствие съм по-скоро той, отколкото аз. Нямаше какво друго да кажа. Очите й се затвориха, почаках още малко, пуснах ръката й и излязох от спалнята.

Рос крачеше от стена до стена и обратно с ръце в джобовете; не изглеждаше толкова вглъбен в мислите си, колкото потънал в рутината на нова фитнес система.

— Да, отложена е за утре — каза безучастно той.

— Лекарите не си играят с Артис, нали?

— Нито аз с теб.

— Утре значи.

— Ще те събудят рано сутринта. Веднага щом станеш, ела тук, в тази стая.

Той продължаваше да крачи от едната стена до другата, а аз седях и го наблюдавах.

— Наистина ли състоянието й е такова, че трябва да се действа незабавно? Знам, че е готова и няма търпение да изпробва бъдещето. Но все още е способна да мисли, да говори…

— Тремор, спазми, пристъпи на мигрена, мозъчни лезии, срив на нервната система.

— И непокътнато чувство за хумор.

— Тук, на това ниво, за нея не е останало нищо повече. И тя, и аз сме убедени в това.

Наблюдавах го. Нова фитнес система, наблягаща на босите крака и ръцете в джобовете. Попитах го само колко пъти е идвал тук, в комплекса, да гледа и да слуша.

— С този стават пет. На два пъти с Артис. След тези посещения гледам по друг начин на живота си. Отърсих се от обсебващите мисли и грижи. Освободих съзнанието си от тях. Започнах да се вглеждам в себе си.

— А Артис?

— Артис ме накара да проумея мащаба и размаха на това начинание, тя е причината то да се превърне в неразделна част от ежедневието ми, от всяка минута. Където и да бях, където и да отидех, докато се хранех или се мъчех да заспя, то беше в мислите ми, под кожата ми. Хората се отнасят с недоверие към уникалните неща, смятат ги за невъзможни и казват, че никой не може да ги измисли. Само че някой ги е измислил, от начало до край, и ето ни тук.

— Явно съм твърде ограничен. Не съм дорасъл за това изживяване. Единственото, което върша тук, е да сравнявам видяното и чутото през тези няколко дни с познатите ми неща. Постоянно правя асоциации. Криогенна камера, тръба, капсула, телефонна кабина, будка за билети, душкабина, караулка.

— Пропускаш външната тоалетна — обади се той.

Рос извади ръце от джобовете си и закрачи по-устремено, после спря и застана до стената в дъното, поемайки си дъх шумно, дълбоко. Върна се до фотьойла и каза тихо:

— Знаеш ли кое е притеснителното?

— Слушам те.

— Мъжете обикновено умират първи. Мъжът трябва да умре пръв, не е ли така? Не ти ли го подсказва шестото чувство? Усещаме го вътре в нас. Ние умираме, те живеят. Нали такъв е естественият ред?

— Може да се погледне и по друг начин — отвърнах аз. — Жените умират и оставят мъжете да се избиват.

Забележката ми като че ли му допадна.

— Грижовните жени. Откликващи на нуждите на мъжете си. Отстъпчиви, саможертвени, любящи, подкрепящи. Маделин. Така се казваше тя, нали? Майка ти.

Чаках смутено.

— Знаеш ли, че веднъж ме намушка с нож? Не, не знаеш. Не ти е разказала. За какво да ти го разказва? Намушка ме в рамото с ножа за месо. Аз седях на масата и ядях пържола, а тя се приближи зад гърба ми и ме прободе в рамото. Не беше някакъв наточен професионален нож от кухнята на четиризвезден ресторант, но пак болеше ужасно. Освен това кръвта съсипа новата ми риза. Ами това е. Нищо повече. Не отидох в спешното, отидох в банята, нашата баня, и си направих съвсем прилична превръзка. Не повиках полиция. Обикновен семеен спор, макар че вече не помня за какво. Една хубава нова риза отиде по дяволите, това си спомням. Може да не я е харесвала и затова да ме е пробола. Може да си го е изкарала на мен заради ризата. Ето това е да си женен. Никой не знае как върви бракът на съседите. То човек в своя брак не може да се оправи. Къде беше ти тогава? Не знам, сигурно си спял вече или си бил на летен лагер, или си разхождал кучето. Нямахме ли куче за около две седмици? Както и да е, погрижих се да изхвърля ножа, не ми се виждаше редно да го използваме отново, дори да бяхме се споразумели да го почистим, да изличим кръвта, микробите и спомена. Дори и тримата да постигнехме съгласие кой е най-добрият начин да го направим. Ти, аз и Маделин.

Чак сега си дадох сметка за промяната във вида му. Рос си беше обръснал брадата.

— Вечерта двамата с нея си легнахме на спалнята един до друг както винаги и не си казахме кой знае какво, също както винаги.

Последните думи бяха изречени с по-мек и сдържан тон. Искаше ми се да вярвам, че е достигнал до нов етап в припомнянето на миналото си, по-проникновен и не толкова мрачен, съдържащ намек за съжаление и загуба, а може би и за споделена вина.

Той се върна до стената и закрачи отново, размахваше ръце по-бързо и по-високо, а дъхът му излизаше на отмерени интервали. Не знаех какво да направя, какво да кажа, къде да отида. Това бяха неговите четири стени, не моите, и аз се замислих за безкрайните часове в самолетите, за часовата зона у дома, за непрестанния шум на завръщането.

 

 

Когато бях на четиринайсет, реших да започна да куцам. Не ме интересуваше дали ще си личи, че се преструвам. Упражнявах се вкъщи, влачех крак от стая в стая, стараех се да избегна несъзнателното връщане към нормалната походка при ставането от стола или от леглото. Това беше накуцване в кавички и не бях сигурен дали целта му е да ме направи видим за другите или само за мен самия.

Навремето често гледах една снимка на майка ми, петнайсетгодишната Маделин в плисирана рокля, и се натъжавах. Но тя не беше болна, не беше умряла.

Докато беше на работа, аз вдигах телефона, записвах си кой я е търсил и й предавах, щом се прибереше. След това я чаках да се обади на човека, който беше звънял. Наблюдавах я зорко и чаках. Напомнях й веднъж, после втори път за обаждането на жената от химическото и тя ме поглеждаше с едно определено изражение, което означаваше: гледам те по този начин, защото няма смисъл да си хабя думите, тъй като познаваш този поглед и знаеш, че той казва това, което няма нужда да бъде казвано. Седях като на тръни, но не заради погледа, а заради обаждането, което още я чакаше. Защо не се обажда? Толкова ли е важно това, което прави, че не може да го остави и да позвъни? Времето минава, слънцето залязва, човекът чака, аз чакам.

Исках да съм книжен човек, но не успях да стана. Исках да се потопя в европейската литература. Седях в скромния ни апартамент в невзрачен район на Куинс с тази мисъл в главата. Цялата работа беше в думата потапяне. След като бях решил да го направя, вече нямаше нужда да чета произведението. Понякога се опитвах, полагах усилие и не стигах до никъде. На практика си оставах непотопен, но намерението не ме напускаше, виждах се как седя във фотьойла и чета книга дори когато седях в него и гледах по телевизията френски или немски филм със субтитри.

По-късно, когато се изнесох от къщи, сравнително често посещавах Маделин и започна да ми прави впечатление, че когато се храним, тя не слага платнени, а хартиени салфетки, и това беше напълно естествено — обикновено беше сама, поредната самотна вечеря, най-много и аз да съм там, което си беше същото. Само че, след като поставеше чинията, вилицата и ножа до салфетката, майка ми не я използваше, нищо че беше хартиена; бършеше устата и пръстите си с кърпички от кутията на масата или отиваше до кухненската ролка на пречката над мивката и откъсваше едно парче. Обърсваше устните си, прегъваше домакинската хартия, за да скрие петното, и я донасяше на масата, за да я използва отново, да не цапа салфетката.

Накуцването стана моята религия, моят метод за показване на мускули, за прескачане на препятствия. След първите няколко дни на несвойственост тази походка започна да ми се струва естествена. В училище съучениците ми главно се подхилкваха или ме имитираха. Едно момиче ме замери със снежна топка, но аз го приех като игрива закачка и отвърнах подобаващо — хванах се за топките и изплезих език. Накуцването ми даваше опора, то беше обиколен начин да се почувствам, стъпка по стъпка, като личност, която прави такива неща. Дефинирай личност, казвам си. Дефинирай човек, дефинирай животно.

От време на време Маделин ходеше на кино с един мъж, Рик Линвил, нисък, пълен и дружелюбен човек. Ясно ми беше, че това не е любовна връзка. Винаги сядаха до пътеката. Майка ми не обичаше да се чувства като в капан и настояваше за място в края на реда. Не се издокарваше специално за киното. Оставаше си винаги обикновена, нищо по лицето, ръцете, косата, а аз се мъчех да намеря на приятеля й име, което да съответства на височината, теглото и характера му. Рик Линвил беше слабо, направо кльощаво име. Тя слушаше моите предложения. Първо малките имена. Лестър, Честър, Карл-Хайнц. Тоби, Моби. Четях от списъка, който бях направил в училище. Мортън, Нортън, Рори, Роланд. Майка ми ме гледаше и слушаше.

Имена. Измислени имена. Когато разбрах истината за името на баща ми, бях във ваканция. Учех в голям колеж в Средния запад, където в слънчевите футболни съботи всички ризи, пуловери, джинси, шорти и поли на тълпите студенти се сливаха в ярко лилаво-златисто петно, щом изпълнехме стадиона; подскачахме по скамейките, ръкомахахме и крещяхме и след двайсет минути започвах да си мисля, че изкуствената усмивка на лицето ми е рана, която сам съм си причинил.

Не смятам, че недокоснатата хартиена салфетка е маловажен въпрос. Това беше невидимата тъкан на един живот, само че аз я виждах. Това представляваше майка ми. И колкото повече разбирах коя е при всяко мое посещение, толкова повече се изостряше наблюдателността ми. Да, имах склонност прекалено да интерпретирам нещата, но ги виждах често и нямаше как да не си мисля, че тези дребни моменти са много по-показателни, отколкото изглеждат, макар да не бях сигурен какво ми казват хартиената салфетка, приборите в чекмеджето, начинът, по който майка ми вземаше чиста лъжица от сушилката и внимателно я поставяше под останалите чисти лъжици със същата големина в чекмеджето, за да спазва хронологията, последователността. Най-скоро употребяваните лъжици, вилици и ножове отдолу, следващите върху тях по реда на използване. Приборите в средата постепенно щяха да излязат отгоре, тъй като онези над тях щяха да бъдат използвани, измити, подсушени и поставени най-долу.

Исках да прочета Гомбрович на полски. Не знаех нито дума на полски. Знаех само името на писателя и постоянно го повтарях, наум и на глас. Витолд Гомбрович. Исках да го прочета в оригинал. Изразът ми харесваше. Да го прочета в оригинал. Маделин и аз на масата за вечеря, ето ни, някаква рядка яхния в купи за мюсли, аз съм на четиринайсет или петнайсет и не спирам да повтарям името тихо, Гомбрович, Витолд Гомбрович, виждам го изписано в ума си и го произнасям, малкото име, фамилията — как да не го харесаш, — накрая майка ми вдига поглед от купата и прошепва строго: „Престани!“.

Тя винаги знаеше колко е часът. Без ръчен часовник, без друг часовник наоколо. Изпитвах я без предупреждение, както се разхождахме, само ние двамата, улица след улица, и тя винаги успяваше да посочи точния час с отклонение от три-четири минути. Ето такава беше Маделин. Гледаше канала за пътна информация, който излъчваше и прогноза за времето. Взираше се във вестника, но не и в самите новини. Гледаше как на балкончето на всекидневната каца птичка, наблюдаваше я, без да мърда, а птичката също гледаше каквото гледаше, застинала на парапета, огряна от слънцето, нащрек, готова да литне. Майка ми мразеше малките крещящооранжеви етикетчета с цените върху хранителните стоки, върху шишенцата с лекарства и лосиона за тяло. Етикетче върху праскова, непростимо! Гледах я как забива нокът отдолу, за да го свали, да го махне от очите си, но не само защото я дразнеше, а заради принципа. Понякога й отнемаше минути да го изчегърта, търпеливо, парченце по парченце, след което го въртеше между пръстите си да стане на топче, което хвърляше в кофата за боклук под кухненската мивка. Тя и птичката, стоях и ги наблюдавах, понякога беше врабче, понякога щиглец, и знаех, че ако размахам ръка, птичката ще хвръкне от парапета, и фактът, че осъзнавах възможността си за намеса, ме караше да се питам дали майка ми изобщо ще забележи, ако птичката отлети, но не помръдвах, стоях неподвижно и чаках нещо да се случи.

Съобщавах й, че я е търсил Рик Линвил, и започвах да чакам да му се обади. Твоят приятел Рик, с когото ходите на кино, казвах й и изрецитирвах телефонния му номер, веднъж, два пъти, три пъти, напук, докато я гледах как прибира покупките методично, както се прибират парчета от разкъсано при бойни действия тяло.

Майка ми готвеше непретенциозни ястия, рядко пиеше вино и никога, поне доколкото знам, твърд алкохол. От време на време ме оставяше аз да приготвям вечерята, а тя нехайно даваше указания от кухненската маса, където преглеждаше донесени от работата документи. Това бяха обикновените случки, които извайваха деня и усилваха присъствието й. Искаше ми се да вярвам, че за мен е много по-важно тя да ми е майка, отколкото Рос мой баща. Само че него го нямаше, така че беше безсмислено да ги сравнявам.

Маделин държеше хартиената салфетка да остане недокосната. Беше заменила плата с хартия, а след това беше започнала да възприема хартията като неразличима от плата. Казах си, че накрая ще стигне до амбалажната — платнена салфетка, хартиена салфетка, кухненска ролка, кърпички в кутия, носни кърпички, тоалетна хартия, след това ровене в боклука за повторна употреба на изхвърлени опаковки без етикетчета с цената, които е отлепила и смачкала на топче.

Имаше и един друг мъж, чието име тя отказваше да ми съобщи. Виждаше се с него само в петъците, два пъти в месеца или само веднъж, и никога в мое присъствие. Представях си женен мъж, издирван престъпник, мъж с тъмно минало, чужденец в дълъг шлифер с колан и пагони. Така прикривах смущението, което изпитвах. Престанах да разпитвам за него, но след като тези петъци приключиха, се почувствах по-добре и започнах отново да задавам въпроси. Попитах дали е носел шлифер с колан и пагони на раменете. Нарича се тренчкот, отвърна майка ми и в гласа й имаше нещо окончателно, така че реших да сложа край на мъжа с една катастрофа на малък самолет край бреговете на Шри Ланка, бивш Цейлон, при която не бяха намерени тленни останки.

Във въздуха витаеха определени думи. Бесарабски, светилище, прозирен, фалафел. Виждах себе си в тях. Виждах себе си в накуцването, в начина, по който го доусъвършенствах и поддържах. Но винаги го изоставях, когато баща ми се появеше да ме заведе в Природонаучния музей. Това беше домашният терен на отсъстващите бащи и там те обикаляха със синовете си сред динозаври и кости на праисторически хора.

Майка ми подари ръчен часовник и на връщане от училище не отделях поглед от малката стрелка, възприемах го като компас или някакъв уред за околосветско пътешествие, показващ към кои места се приближавам в северното или южното полукълбо в зависимост от началната точка, да речем от Кейптаун към Огнена земя, после към Великденския остров и от там може би към Тонга. Не бях сигурен къде се намира Тонга в полукръглия ми маршрут, но името й беше достатъчно, за да я включа наред с името на капитан Кук, който я беше открил или я беше посетил, или беше отплавал за Великобритания с жител на Тонга на борда.

Когато бракът им умря, майка ми започна работа на пълен работен ден. Същото място, същият шеф, адвокат по недвижими имоти. Тя беше учила португалски през двете си години в колежа и това й беше от полза, тъй като част от клиентите на кантората бяха бразилци, търсещи да закупят апартамент в Манхатън, нерядко като инвестиция. Накрая Маделин съгласуваше всички подробности по сделките с адвокатите на продавачите, ипотечните фирми и агентите. Хора, които купуват, продават, инвестират. Баща, майка, пари.

Години по-късно разбрах, че нишките на привързаността могат да се изразяват с думи. Майка ми беше изворът на любовта, сигурното присъствие, непоклатимата равновесна точка между мен и дребните отклонения в представата ми за себе си. Тя не ме притискаше да бъда по-общителен или да залягам повече над учебниците. Не ми забраняваше да гледам порно. Каза, че е време да започна да ходя нормално. Че моето куцане е безсърдечно изопачаване на истински недъг. Също така ми каза, че бледият полумесец в основата на нокътя се нарича лунула, лу-ну-ла. Че вдлъбнатината между носа и горната устна се нарича филтрум. В древното китайско изкуство на гадаене по лицето филтрумът символизирал нещо, но не помнеше какво.

Реших, че мъжът, с когото се вижда в петъците, сигурно е бразилец. Той ми беше по-интересен от Рик Линвил, който имаше име и облик. Глождеше ме логичният въпрос как приключват петъчните вечери, какво си говорят двамата, на английски и на португалски, какво правят, макар че държах това да си остане неназовано и безформено, а и тя продължаваше да мълчи за този мъж, ако изобщо беше мъж. Ето с това се сблъсках. Може би не беше мъж. На човек му хрумват какви ли не работи, изникнали от бог знае къде. Излязох да се разходя и погледах пенсионерите, които играеха тенис на асфалтовия корт.

След това дойдоха годината и денят, в който на едно летище мярнах на вестникарския павилион Рос Локхарт на корицата на „Нюзуик“ с още двама царе на световните финанси. Той беше с нова прическа и костюм на тънко райе, така че се обадих на Маделин да споделя за бакенбардите му на сериен убиец. Вдигна съседката, жената с металната проходилка, която ми каза, че майка ми е получила удар и трябва веднага да се прибера.

В спомените ми действащите лица са застинали по местата си, сякаш не са живи. Аз седя с книга или списание в ръка, майка ми гледа телевизия с изключен звук.

Животът е изтъкан от обикновени моменти. Тя беше разбрала, че те са най-истински, и в крайна сметка точно това научих от годините, прекарани с нея. Не победите и провалите. Вдъхвам малките детайли от миналото, дребни като капчици водна мъгла, и знам кой съм. Това, което преди ми се губеше, сега е по-ясно, избистрено от времето. Тези преживявания не принадлежат на никой друг в никаква степен, на който и да било в цялата човешка история. Виждам я как обира власинките от палтото с ролката. Дефинирай палто, казвам си. Дефинирай време, дефинирай пространство.

 

 

— Обръснал си се. В първия момент не забелязах. Тъкмо бях започнал да свиквам с брадата.

— Обмислям някои неща от доста време.

— Аха.

— Неща, които не ми даваха мира — продължи той. — И накрая ми стана ясно. Разбрах какво трябва да направя. Това е единственият отговор.

— Аха.

Рос във фотьойла, Джеф на канапето, двама напрегнати мъже разговарят, а в спалнята Артис чака смъртта.

— Отивам с нея — каза той.

Веднага ли осъзнах какво има предвид, бях ли го прочел по лицето му, преструвка ли беше обърканото ми изражение?

— Отиваш с нея.

Струваше ми се необходимо да повторя думите му. Отиваше с нея. Давах си донякъде сметка, че ролята ми е да мисля и да говоря конвенционални неща.

— Имаш предвид, че ще бъдеш с нея, когато я отведат и направят каквото там ще й правят. Искаш да наблюдаваш процедурата.

— Не, тръгвам с нея, ще споделя съдбата й, ще бъдем заедно във всичко това.

Настъпи дълго чакане някой да проговори. Простотата на тези думи, невероятната сила зад тях ме порази.

— Разбрах те. Но въпросите, които би следвало да ти задам, ми се изплъзват в момента.

— Обмислям го от доста време.

— Вече го каза.

— Не желая живота, който ще трябва да живея без нея.

— Всеки се чувства по този начин, когато най-близкият му човек е на прага на смъртта, нали?

— Мога да бъда само този, който съм.

Това прозвуча добре, с нотка на безпомощност.

Още едно дълго мълчание, през което Рос се взираше в празното пространство. Отиваше с нея. Това противоречеше на всичко, което беше говорил и правил досега. Превръщаше живота му в комикс, а може би и моя. Дали не беше някакъв опит за изкупление и спасение на душата след всичкото печелене, след всичкото управление на чуждо богатство и натрупване на свое? Великият пазарен стратег, собственик на колекции от произведения на изкуството, островни имения и реактивни самолети. А може би беше обзет от моментно умопомрачение с дългосрочни последици?

Какво друго?

Възможно ли беше да е просто любов! Тези безусловни думи. Беше ли ги заслужил този мъж с фалшиво име, половинчат съпруг, липсващ баща? Заповядах си да спра тирадата, набиращото сила недоволство. Човек с неговите способности да предпочете да стане замразен опитен екземпляр в капсула двайсет години преди да му е дошло времето.

— Нали ти ми чете лекция за краткостта на човешкия живот? Животът ни, измерен в секунди. А сега го съкращаваш още повече по свой избор.

— Слагам край на един вариант на живота и навлизам в друг, много по-дълготраен.

— В настоящия вариант ходиш редовно на прегледи, нали? Ходиш, разбира се. И какво казват лекарите? Нямаше ли един дребен накуцващ мъж с лош дъх, твоят личен лекар? Той ти е казал, че вътре в теб, в организма ти, става нещо сериозно, така ли?

Рос отрече с махване на ръка.

— Изпратил те е на изследвания, после на още, най-различни. Дробове, мозък, панкреас.

Той ме погледна и каза:

— Умре ли единият, умира и другият. Случва се, нали?

— Здрав си.

— Да.

— И отиваш с нея.

— Да.

Не бях приключил с търсенето на скрити, срамни мотиви.

— Кажи ми тогава… Да не би да си извършил някакво престъпление?

— Престъпление?

— Финансова измама. Това се случва всеки ден в твоята работа, нали? Измамени инвеститори. Какво друго? Незаконни трансфери на огромни суми. Какво друго? Не знам. Но това са основателни причини човек да иска да изчезне, нали?

— Престани с тези идиотщини.

— Преставам, добре. Само един последен идиотски въпрос. Не трябва ли да си мъртъв, за да те замразят?

— Има специално отделение. Нула К. Създадено да удовлетвори желанието на лицата, които са готови да предприемат прехода към следващото ниво.

— С други думи, помагат ти да умреш. Но в твоя случай краят е далече.

— Умре ли единият, умира и другият.

Отново мълчание.

— Това е абсолютно нереално. Гледам те и се мъча да осъзная, че ти си моят баща. Нали така? Човекът, когото гледам, е моят баща.

— И това ти се струва нереално?

— Човекът, който ми говори тези неща, е моят баща. Нали така? И той ми казва, че отива с нея. „Отивам с нея.“ Нали така?

— Баща ти, да. А ти си мой син.

— Не, не. Още не съм готов за това. Много бързаш. Правя всичко по силите си да приема факта, че ти си ми баща. Не съм готов да бъда твой син.

— Не е зле да помислиш за това.

— Дай ми малко време. По-нататък може и да мога да помисля.

Имах чувството, че съм извън себе си, съзнавах какво говоря, но сякаш не говорех аз, а само чувах думите си.

— Стегни се — каза той. — И ме изслушай.

— Промили са ти мозъка. Ти си жертва на тази среда. Членуваш в секта. Не го ли виждаш? Елементарен старомоден фанатизъм. Един въпрос. Къде е харизматичният водач?

— Погрижил съм се за теб.

— Даваш ли си сметка колко незначителен се чувствам?

— Бъдещето ти е осигурено. Ти избираш дали да приемеш или не. Утре ще си тръгнеш с тази мисъл. Колата ще те вземе по обед. Полетите са уредени.

— Срам ме е, това е унизително.

— По пътя към теб ще се присъедини един мой колега, който ще те запознае с подробностите, кодиран файл с всички документи, от които ще имаш нужда, за да решиш какво искаш да правиш оттук нататък.

— Изборът е мой.

— Приемаш или отхвърляш.

Опитах се да се засмея.

— Колко време ми се дава да реша?

— Колкото ти трябва. Седмици, месеци, години.

Той продължаваше да ме гледа. Мъжът, който преди десет минути беше обикалял бос от едната стена до другата, размахвайки ръце. Сега ми ставаше ясно. Затворник, крачещ в килията си, последни мисли, последни колебания, чуди се дали в специалното отделение има тоалетна.

— Артис откога знае за това?

— В мига, в който аз знаех, и тя знаеше. Говорих с нея веднага щом реших твърдо.

— И тя какво ти каза?

— Помъчи се да го разбереш, с нея споделяме един живот. Решението ми още повече укрепва връзката ни. Нищо не каза. Само ме погледна по начин, който дори не мога да се опитам да опиша. Искаме да бъдем заедно.

Нямаше какво да отговоря на това. Не се сещах и какво друго да кажа, като се изключеше една подробност.

— Тези, които управляват това място, те съгласни ли са да изпълнят желанието ти?

— Няма нужда да навлизаме в това.

— Значи ще го направят заради теб. Само защото става дума за теб. Една проста инжекция, тежко углавно престъпление.

— Недей — рече той.

— И в замяна какво? Оставил си указания, заверено завещание, попечителски фондове, така че да получат ресурси и авоари, многократно надхвърлящи това, което си им дал досега.

— Свърши ли?

— Какво е това? Откровено убийство? Ужасно преждевременно асистирано самоубийство? Или метафизическо престъпление, което трябва да бъде анализирано от философи?

— Стига!

— Умри за малко, живей вечно.

Не знаех какво друго да кажа, какво да направя, къде да отида. Нямах представа от колко време съм тук, сбито, разтеглено, препокриващо се време, без дни, без нощи, с много врати и никакви прозорци. Давах си сметка, разбира се, че това място се намира на границата на правдоподобното. И той самият го беше потвърдил. Никой не би могъл да го измисли, така беше казал. Това беше смисълът, техният смисъл, въплътен в този комплекс. Същински граничен знак на неправдоподобното.

— Трябва ми прозорец да погледна навън. Искам да знам какво има навън, отвъд тези врати и стени.

— В стаята до спалнята има прозорец.

— Няма значение — измърморих аз, без да ставам от канапето.

Бях отворил дума за прозореца само защото смятах, че няма да има. Може би исках още едно нещо да е против мен. Съжалете хванатия в капан.

— Смятал си, че познаваш баща си. Това ли имаше предвид, когато заяви, че се чувстваш незначителен от решението ми?

— Не знам какво съм имал предвид.

Каза ми, че още нищо не съм бил направил. Не съм започнал да живея. Прахосваш си времето, отсече той. Харесва ти да се носиш по течението, седмица тук, година там. Попита дали това, което ми е съобщил току-що, заплашва да сложи край на моя начин на живот. От работа на работа, от град на град.

— Приписваш си твърде голяма важност — отвърнах аз.

Той се взираше в лицето ми.

— Контракариера — каза накрая. — Антикариера. Дали сега това няма да се промени?

Изповядвал съм бил религия на необвързването.

Гневът му се разгаряше. Нямаше значение какво казва. Изговарянето на думите, набралият инерция глас извайваха момента.

— А жените, с които си бил? По критерии, записани в смартфона ти, ли ги избираш? Така никога няма да имаш дълготрайна връзка. Никога.

Тя го е намушкала. Майка ми е намушкала този мъж с нож за месо. Сега беше мой ред.

— Отиваш с нея. И така превръщаш Артис в мираж. Влизаш право в зоната на пречупената светлина.

Рос изглеждаше готов да скочи.

Продължих по-тихо:

— Ще можеш ли да се разпореждаш от хладилната камера? Да изследваш връзката между икономическия растеж и приходите от ценни книжа? Да заздравяваш портфейла на клиента? Дали Китай все още изпреварва Индия?

Той ме удари, долната месеста част на дланта му се заби в гърдите ми, заболя ме. Канапето се разклати при изместването на тежестта. Станах и отидох в съседната стая, където се насочих право към прозореца. Стоях и гледах. Гола изпосталяла земя, а в далечината хълмове, чиято височина не можех да преценя без сигурен репер. Бледо и пусто небе, гаснещ ден на запад, ако това беше запад, ако това беше небето.

Заотстъпвах бавно, наблюдавах как гледката в очертанията на прозореца се смалява. След това се взрях в самия прозорец, висок и тесен, увенчан с арка. Стреловиден прозорец, помислих си, припомних си точното название и това ме върна към мен, към една отдалечаваща се перспектива, нещо устойчиво, дума със смисъл.

Леглото не беше оправено, въргаляха се разхвърляни дрехи, баща ми беше спал тук и пак щеше да спи тук още една нощ, тази нощ, но всъщност нямаше да спи. Артис беше в съседната стая, спрях се на прага, след това се приближих към леглото. Видях, че е будна. Не казах нищо, просто се приведох над нея. Зачаках да ме познае.

Мърдащи устни, три безмълвни думи.

Ела с нас.

Беше шега, последна шега, изречена с любов, но на лицето нямаше и помен от усмивка.

Рос отново сновеше от едната стена до другата, малко по-бавно. Беше си сложил тъмните очила, което означаваше, че сега е невидим, поне за мен. Насочих се към вратата. Той не ми напомни да бъда тук, в тази стая, утре сутринта, веднага щом стана.

Любов към жена, да. Само че аз помнех какво бяха казали близнаците Стенмарк в каменната зала, когато говореха директно на богатите спонсори. Скочете, бяха ги призовали те. Изживейте милиардерския мит за безсмъртието. Защо не сега, помислих си. Какво друго можеше да придобие Рос? Дай на футуролозите техните кървави пари, и те ще направят така, че да живееш вечно.

Капсулата щеше да е последният олтар на привилегироваността му.