Дон ДеЛило
Нула К (7)

7

Рос Локхарт е фалшиво име. Майка ми спомена този факт един ден, когато бях на деветнайсет или двайсет. Рос й казал, че е предприел тази стъпка веднага след завършването на колежа. От години обмислял идеята, първоначално на шега, после сериозно, направил списък с имена, оглеждал ги критично, преценявал ги безпристрастно и всяко зачертаване го приближавало към себеосъществяването.

Точно тази дума използва Маделин, себеосъществяване, изговори я с мекия си документален глас, гледайки телевизора с изключен звук.

Било предизвикателство, така й казал. Стимул, вдъхновение. Новото име щяло да го мотивира да работи повече, да мисли по-ясно, да се възприема по различен начин. След време щял да се превърне в мъжа, който само му се мержелеел пред очите, докато „Рос Локхарт“ все още бил низ от букви върху лист хартия.

Бях застанал зад майка ми, докато тя говореше. В едната си ръка държах сандвич с пуешко, в другата чаша джинджифилова бира и споменът ми е неотделим от начина, по който стоях там, мислех и дъвчех — с всеки залък все по-усърдно, — докато се съсредоточавах върху разказа на Маделин.

Започвах да опознавам този човек по-добре с всяка следваща секунда, с всяка следваща дума на майка ми, а покрай него и себе си. Ето тук се криеше обяснението за начина, по който ходех, говорех и си връзвах обувките. И колко интересно, че от дребните детайли в краткия разказ на Маделин ми се изясниха толкова много неща. Сега си давах сметка защо съм бил толкова нерешителен и объркан. Бях някой, който всъщност не бях.

Защо не ми го беше казала по-рано? Очаквах, че в отговор ще вдигне рамене, но тя като че ли изобщо не ме чу. Отклони поглед от телевизора само колкото да ми каже през рамо истинското му име.

В акта му за раждане пишело Никълъс Сатърсуейт. Взирах се в стената отсреща и размишлявах. Няколко пъти изговорих името безмълвно, мърдайки устни. Ето го същинския човек, в цял ръст, разголен. Това беше автентичният ми баща, мъжът, решил да захвърли родовата си история, всички, които бяха живели преди мен и бяха останали скрити в буквите на фамилното име.

Когато се погледне в огледалото, вижда една имитация на себе си.

Маделин отново се загледа в телевизора, а аз се заех да броя буквите. Седемнайсет в пълното име, десет във фамилията. Тези числа не ми казваха нищо, а и какво можеха да ми кажат? Само че аз исках да надникна в името, да го разгадая, да се вмъкна в него. Какъв щях да съм и какъв щях да стана, ако се наричах Сатърсуейт? Тогава бях на деветнайсет-двайсет, възраст, когато все още ставаш някакъв.

Разбирах колко е съблазнително да си съчиниш име, да скочиш от невзрачността в бляскавата измислица. Но това беше творение на баща ми, не мое. На мен фамилията Локхарт не ми беше по мярка. Убиваше ми, стискаше ми. Непоклатимостта и решителността на Локхарт, здравата хватка на Локхарт. Името не ме приемаше. Можех само да надзъртам в него отвън. Ето така схващах нещата, докато стоях зад майка ми и си напомнях, че тя не е взела фамилията Локхарт, като се е омъжила за баща ми.

Запитах се какво ли щеше да се случи, ако бях научил истината по-рано. Джефри Сатърсуейт. Може би щях да престана да завалям думите, да понапълнея, да натрупам мускули, да ям сурови миди и да накарам момичетата да гледат на мен по-сериозно.

Но наистина ли ме интересуваха корените ми? Трудно ми беше да повярвам, че някога ще се опитам да проследя родословното дърво на Сатърсуейт, да намеря хората и местата, запечатани в името. Исках ли да бъда част от голям род, нечий внук, племенник, братовчед?

С Маделин бяхме един за друг това, от което имахме нужда. Бяхме свикнали да живеем сами. Погледнах към телевизора и я попитах какво в името Никълъс Сатърсуейт го е накарало да го изостави. Мъчно се запомняло, лесно се забравяло, трудно се произнасяло, сложно се изписвало. На един американец то не говорело нищо. От друга страна обаче, имало англосаксонски произход. Което било задължаващо. Вбесявал го начинът, по който баща му използвал фамилното име като еталон, по който мерел сина си.

А името Локхарт? Какъв е произходът му? С какво задължава? Тя не знаеше и аз не знаех. Дали Рос знаеше?

По телевизията излъчваха картина на живо от една магистрала, коли, снимани отгоре. Това беше каналът за пътна информация, двайсет и четири часа в денонощието, и не след дълго, заради изключения звук и непрестанното появяване и изчезване на колите, картината придоби сюрреалистичен вид. Майка ми не откъсваше очи от екрана, аз също и все едно гледахме видение. Взирах се в движението, преброих седем коли, после още десет, буквите в истинското име, малкото и фамилията, общо седемнайсет. Продължих така, седем коли, после десет. Произнесох името на глас буква по буква, може би очаквах Маделин да ме поправи. Но какво й пукаше?

Ето това се е запазило в паметта ми от онзи ден, а може би от цялата година: как гледам колите, броя буквите и дъвча сандвич, пуешки гърди с кленов сироп върху ръжено хлебче от магазина на нашата улица, винаги с недостатъчно горчица.

 

 

Спах добре в затопленото от телата ни легло. Не бях сигурен дали храната пред мен е закуска или обяд. Самата тя не подсказваше какво е. Защо това беше логично? Защото отделението за хранене беше творение на близнаците Стенмарк. Представих си техния замисъл. Стотици отделения с прогресивно увеличаващи се размери, четири маси, шестнайсет маси, двеста петдесет и шест маси, всяко отделение абсолютно утилитарно — чиниите и приборите, масите и столовете, самата храна, всичко в духа на дисциплиниран сън.

Дъвчех бавно, опитвах се да усетя вкуса на храната. Мислех за Артис. Днес ще дойдат да я отведат. Какво смятам за това, което ще стане, след като сърцето й спре да бие? Какво смята Рос? Не бях сигурен кое предпочитам да приема — че вярата му в технологията е искрена или че демонстрира силна убеденост, за да заглуши съмненията си. В крайна сметка приближаването на смъртта подхранва най-дълбоките самозаблуди, нали? Артис във фотьойла, отпива от чая, треперещ глас и треперещи ръце, стопена, сянка на самата себе си.

В този момент влезе Монаха и почти ме стресна. Малкото помещение като че ли се събра около него. Под расото носеше суитшърт, чиято качулка висеше отвън. В отвора се появиха чиния, чаша и прибори и той ги донесе на моята маса. Изчаках го да седне и да намести чинията пред себе си.

— Надявах се да ви видя пак. Имам въпрос.

Той остана неподвижен, но не защото изчакваше въпроса, а защото се чудеше дали този натрапчив шум е човешки глас, който говори на него.

Помълчах, докато не започна да се храни.

— Екраните — казах най-после. — Онези, които се спускат в коридорите и се скриват в тавана. Последния път, последният филм, самозапалването. Гледали ли сте го? На мен ми заприличаха на монаси. Монаси ли са? Стори ми се, че седят на молитвени рогозки. Трима мъже. Ужасно беше. Гледали ли сте го?

— Не се спирам пред екраните. Те само разсейват. Но наистина има монаси, които се самозапалват в Тибет, в Китай, в Индия.

— В знак на протест, нали?

Забележката ми беше твърде очевидна, за да предизвика отговор. Аз обаче като че ли очаквах някаква похвала, че съм повдигнал въпроса, че съм станал свидетел на ужасния миг с умиращите за каузата си мъже.

— Монаси и бивши монаси, монахини, всякакви…

— Единият пи керосин или бензин.

— Седят в поза лотос или тичат по улиците. Горящ човек, тичащ по улиците. Ако видя нещо такова с очите си, ще хукна и аз. И ако той тича и крещи, и аз ще крещя с него. И когато се строполи на земята, и аз ще се строполя.

Суитшъртът беше черен и ръкавите му се подаваха от расото. Монаха остави вилицата в чинията и се облегна назад. Престанах да се храня и зачаках. Такъв като него можеше да видиш в западнало кафене на краен квартал в голям град, странен тип, от онези, които никой не закача, никой не заговаря, макар той вечно да виси там. Как се казва? Има ли си име? Защо се облича по този начин? Къде живее? Малкото хора, чували го да произнася монолога си по един или друг въпрос, се отнасят към него предпазливо. Дълбок глас, не завален, но отнесен, разпилени реплики, които не допускат смислен отговор.

Само че Монаха не беше такъв, нали? Той имаше роля тук. Срещаше се с мъжете и жените в хосписа, в това убежище, разговаряше с хора, на които им оставаха само няколко дни или дори часове от единствения им познат живот, но самият той не хранеше никакви илюзии относно необоснованото обещание за втори живот.

Погледна ме и аз много добре знаех какво вижда. Виждаше мъж с прегърбени рамене, седнал странично на стола си. Погледът му не подсказваше нищо друго. Храната в устата ми подсказваше, че може би дъвча месо.

— Имах нужда да направя нещо повече от това да обещавам, че ще тичам заедно с горящите, повече от това да говоря някакви работи или да нося расо. Как да застанем рамо до рамо с другите, след като от раждането ни се налагат неща, които ни разделят, и разделението ни преследва денем и нощем?

В гласа му зазвуча разказваческа нотка, намек за декламация, възпоменание.

— Реших да направя поклонението до свещения връх в Тибетските Хималаи. Величествена бяла пирамида от лед. Запаметих името на върха на различни езици. Изучих свързаните с него митове и легенди. Няколкодневно тежко пътуване само за да стигна до този район, повече от седмица, и накрая последният етап, пеша. В подножието на върха се тълпеше огромно множество. Хора, натъпкани в каросериите на камиони, вързопите им висят отстрани, други обикалят и се суетят, гледат нагоре. Към върха, покрит със сняг и лед. Центърът на Вселената. Якове, натоварени с провизии и палатки. Палатки, опънати навсякъде. Молитвени знаменца. Мъже с молитвени барабани, с вълнени скиорски шапки и стари наметала. Всички сме дошли тук, на пет хиляди метра височина, за да обиколим подножието на върха. Бях решил да измина разстоянието по най-трудния начин. Правиш крачка напред и се просваш на земята по очи. Изправяш се, правиш крачка напред и се просваш на земята по очи. Щеше да ми отнеме дни, седмици, така ми казаха, понеже не съм израснал и привикнал с установения от векове ред. От две хилядолетия насам всяка година хиляди поклонници обикалят под върха, вървят, пълзят. Виелици през юни. Смърт, причинена от природните стихии. Правиш крачка напред и се просваш на земята по очи.

Той заговори за нивата на покой, състоянията на медитация и просветление, крехката природа на тамошните ритуали. Будисти, индуисти, джайнисти. Сега не гледаше към мен. Гледаше в стената, говореше на нея. Вилицата в ръката ми беше застинала между чинията и устата. Монаха говореше за въздържание, умереност и тантрическо блаженство, а аз се взирах в месоподобната хапка, забучена на вилицата ми. Това, което се канех да сдъвча и глътна, беше животинска плът.

— Нямах водач. Имах як да носи палатката. Едро, кафяво, космато животно. Погледът ми все теглеше към него. Кафяв и рунтав як на хиляда години. Потърсих съвет дали да направя прехода по посока на часовниковата стрелка или обратно. Има си правила. Разстоянието беше петдесет и два километра. Неравен терен, височинна болест, сняг и бурен вятър. Правиш крачка напред и се просваш на земята по очи. Носех си хляб, сирене и вода. Поех нагоре по главната пътека. Не видях западняци, нямаше западняци. Мъже, увити в чулове, с дълги дрехи, с малки дървени обувки, прикрепени към ръцете, или налъми, за да се предпазят от камъчетата и скалите при пълзенето. Стигат до мястото, откъдето започва обиколката. Поемат по каменистата пътека. Правят една крачка и се просват на земята. С цяло тяло, по очи. Стоях пред палатката и ги гледах как вървят и пълзят. Методично. Без религиозен плам и емоции. Решителни лица и тела, правеха това, заради което бяха дошли, а аз ги гледах. Други стояха и си почиваха, трети разговаряха, а аз гледах. Възнамерявах да го направя, да падна на колене, да се просна по очи на земята, да притисна пръсти в снега, да прошепна няколко безсмислени слова, да припълзя към отпечатъка от пръстите си, да се изправя, да си поема дъх, да направя крачка напред и пак да падна на колене. Някои части от тялото ми щяха да станат напълно безчувствени от снега и бръснещия вятър. Тези, които се стремят към пълна празнота. Тези с издрани и посинени лица от просване, коленичене, кланяне и биене на чела в камънака. Възнамерявах да го направя, да пристъпя, да коленича, да се поклоня на земята, да припълзя до отпечатъка от пръстите си, при всяка стъпка да изговарям няколко несъществуващи думи.

Той не спираше да си напомня какво се е надявал да направи и повторението започваше да звучи угнетяващо. Дали думите променят перспективата на спомените? Монаха замълча, но продължи да си припомня. Представях си го пред палатката му, висок мъж, брадат, навлякъл една върху друга стари дрехи. Знаех, че не бива да питам колко е издържал да пълзи, час или седмица. Но откликвах на самото действие, на принципа, на намеренията му, които ми бяха далечни и неразбираеми. Тези безкомпромисни и мъчителни ритуали, подчинени на ревностни традиции и чисто преклонение, не бяха за мен.

След малко той пак започна да се храни и аз последвах примера му. Мина ми през ума, че реакцията ми към забученото на вилицата парче месо е напълно фалшива. Не бих изпитвал угризения дори да беше месо от як. Дъвчех и преглъщах. Започвах да осъзнавам, че всяко действие, което предприемам, трябва да бъде изразено по някакъв начин, да бъде изиграно с думи. Не можех да дъвча и преглъщам, без да си мисля дъвчи и преглътни. Дали вината за това не беше на близнаците Стенмарк? Може би вината беше на стаята, моята стая, тази интроспективна кутийка.

Монаха отново ме погледна.

— Днешният живот е толкова рехав. Мога да пъхна пръст през него.

След това насочи поглед някъде зад мен с чаша в ръка, допи каквото имаше да допива, остави чашата на масата и се отправи към вратата. Озърнах се през рамо и видях на прага мъж по клин и футболна фланелка. Монаха го последва в коридора, аз скочих и тръгнах след тях. Внезапният импулс оставя мисленето на тялото.

Монаха знаеше, че ги следвам, но си замълча. В края на втория дълъг коридор придружителят се обърна и ме видя, размени с Монаха няколко неразбираеми за мен думи, навярно на един от многото тюркски езици в региона. След това придружителят ми даде знак да вдигна ръка на височината на кръста, извади малък остър инструмент от тясно джобче в клина си и го опря в диска на гривната ми. Това явно означаваше, че сега имам достъп до места, които преди са ми били забранени.

Тримата влязохме в малък отсек, зад гърба ни се плъзна врата и усетих движение, като че ли хоризонтално, едва доловимо плъзгане с неустановима скорост. Времето също не се поддаваше на измерване. То беше някак си замъглено и не знам дали изминаха секунди или минути, преди да навлезем във вертикална шахта и да продължим надолу към номерираните нива. Поне аз така си го представях. Имах чувството, че се нося в безвъздушно пространство, едва ли не извън тялото си. Дори другите двама да са си говорили, аз не чух нищо.

Вратата се отвори, поехме по коридор и се озовахме в голямо мрачно помещение с нисък таван. Беше като лабиринт от редици кабинки, напомнящи самостоятелните кътове в библиотеките. Тук Монаха се спря, пресегна се през рамо към черната качулка на суитшърта и я придърпа на главата си. Реших да го приема като ритуален жест.

Последвах го надолу по няколкото стъпала към редиците кабинки и видях, че в тях има не читатели, а пациенти. Някои седяха или бяха подпрени с възглавници, други лежаха по гръб напълно неподвижно, с отворени очи, със затворени очи, имаше и празни кабинки, доста на брой. Това беше хосписът, работното място на Монаха, и аз вървях след него по разклоняващата се пътека между преградите. Оглеждах най-близката стена, зърниста, в неутрални цветове, пресичащи се ивици черно и сиво, нанесени с валяк, приглушеното осветление, ниския таван, притихналите мъже и жени, размера на помещението и не можех да намеря название, дума в стила на братята Стенмарк, която да окачестви това място.

Взирах се в пациентите на техните столове или легла, които не бяха нито столове, нито легла. Бяха нещо като тапицирани табуретки и меки пейки и не можеше да се прецени кои хора спят, кои са под въздействието на успокоителни и кои са под пълна или частична упойка. Понякога, тук-там, някой изглеждаше съвсем буден.

В края на пътеката Монаха се спря и се обърна към мен точно в мига, в който аз се бях завъртял назад да потърся придружителя ни, но него го нямаше.

— Чакаме — каза той.

— Разбирам — отвърнах аз.

Какво разбирах? Че се чувствам обграден от всички страни, хванат в капан; попитах Монаха с каква нагласа слиза тук.

— Нямам нагласа.

Попитах го за кабинките.

— Аз ги наричам кошарки.

Попитах го какво чакаме.

— Ето ги, идват — отвърна той.

Към нас вървяха петима души в тъмни престилки, двама от които с бръснати глави. Болногледачи или санитари, или медицински сестри, или придружители. Спряха се край една кошарка недалече от нас, двама прегледаха показанията на закачените на таблата апарати, а един размени няколко думи с пациента. След това трима поеха напред, един след друг, а двамата с бръснатите глави забутаха кошарката след тях. Замислих се за другите пациенти, опитвах се да си представя напрегнатото очакване на техния ред и какво изпитват, докато гледат как тази странна процесия преминава и изчезва в сенките.

Обърнах се към Монаха, който вече се беше приближил към пациентката в кошарката до нас. Жената беше седнала и той й говореше тихо на хаотичен английско-руски, приведен ниско, покрил ръцете й с дланите си. Трудно намираше думите, но главата на жената се поклащаше в отговор и аз знаех, че е време да го оставя да си върши работата.

Монаха в старото си измачкано расо, неговия скапуларий.

Помотах се по пътеките, но се боях, че всеки момент ще ме спрат. Исках да поговоря с някой от тези пътници. Нямаше и помен от болногледачи, правещи масажи или измерващи кръвното налягане, нито звук терапевтична музика. Започвах да си мисля, че съм се озовал погрешка в полупразен склад за трупове.

Осъзнах, че треперя. Съвсем леко, но това ме накара да се размърдам, да пообикалям сковано, първо наоколо и после по-нататък, нагоре и надолу, навсякъде едни и същи неутрални тонове, нюанси на сивото, сдържани и строги, преливащи един в друг. Таванът беше нисък, а осветлението слабо. Може би близнаците Стенмарк си бяха представяли бомбоубежище.

Продължих, оглеждайки пациентите. Мислех си, че думата „пациенти“ изобщо не е на място. Но ако не бяха такива, какви бяха? Сетих се какво беше казал Рос за преобладаващата атмосфера тук. Благоговение и страхопочитание. Това ли виждах? Виждах очи, ръце, коса, цвят на кожата, черти на лицата. Раси и народности. И не пациенти, а покорни, непомръдващи тела. Спрях пред една упоена жена с гримирани очи. Не виждах спокойствие, умиротворение и достойнство, а човек под чужда власт.

Стигнах до един едър мъж, седнал в своята кошарка. Беше облечен в памучна фланелка и приличаше на отпуснал се в количката си играч на голф. Минах пред него и го попитах как е.

— Кой сте вие? — попита той.

Отговорих, че съм посетител и имам желание да разширя познанията си за това място. Отбелязах, че изглежда здрав. Казах, че ми е интересно откога е тук и след колко време ще го отведат там, където ги отвеждат.

— Кой сте вие? — повтори едрият мъж.

— Не усещате ли студа, влагата, теснотията?

— Ясен сте ми — заяви той.

След това видях момчето. Веднага го познах, същото момче, което бях срещнал в моторизирана количка в коридора заедно с двама напомпани придружители. Тук то седеше в кошарка, лъщящо и съвсем неподвижно, нагласено почти като статуя, в контрапост, главата и раменете извъртени на едната страна, тазът и краката на другата.

Не знаех какво да кажа. Казах му името си. Говорех му тихо, не исках да го стресна. Попитах го на колко години е и откъде е.

Главата извита наляво, очите завъртени нагоре и надясно към мен. Момчето като че ли разсъждаваше над появата ми тук, може би дори си спомняше мимолетната ни среща. След това заговори, по-точно забърбори нечленоразделно, не заваляше, не заекваше, просто бълваше безкрайна поредица от произволно накъсани звуци. То изразяваше мислите си, но аз не можех да доловя и следа от познатите ми езици, нито пък помен от смисъл, а момчето като че ли изобщо не съзнаваше, че не може да бъде разбрано.

С изключение на устата и очите то беше напълно парализирано и аз се преместих така, че да не се налага да се напряга, за да ме вкара в полезрението си. Не проговорих отново, стоях и слушах. Не се опитах да отгатна родината му, нито кой го е докарал тук, нито кога ще го отведат в камерата.

Единственото, което направих, беше да хвана ръката му. Чудех се колко време му остава. Заради неговия недъг, разнопосочността на горната и долната част на тялото му, тази ужасна извъртяност, нямаше как да не се замисля за новите технологии, които някой ден щяха да бъдат приложени върху тялото и мозъка му, да му позволят да се завърне в света като бегач, скачач, оратор.

Можех ли, дори с моя дълбок скептицизъм, да отхвърля тази идея?

Не знам колко дълго останах там. В един момент момчето млъкна внезапно и веднага се унесе в сън, а аз пуснах ръката му и отидох да потърся Монаха.

Прекосих отделението и с облекчение го зърнах да ръкомаха над нечия кошарка. Мина ми през ума, че мога да му дам име, както бях направил с ораторите в каменната зала. Само че измислянето на име, в неговия случай собствено име, щеше да е излишен труд. Той беше Монаха и това беше достатъчно.

Замислих се за момчето. На него трябваше да му дам име. Това нямаше да ми помогне да разтълкувам речта му, ромолящите му звуци, но щях да доловя частица от личността му, докато го слушам, малък формиращ елемент, който да потуши вихъра от въпроси относно него.

Тръгнах след Монаха, мъчех се да чуя какво говори на тези, край които се спира. На една възрастна жена той каза на испански, че е благословена, задето лежи тук в покой и мисли за майка си, която се е превивала от болки при раждането й. Това успях да го разбера, но далеч не схващах всичко, което обясняваше на другите, докато не увери на английски мъж на средна възраст, че мястото, което ще обитава в консервирано състояние, е дълбоко в земята, много по-дълбоко от тази уединена зала. И там ще е в безопасност, дори да настъпи краят на света. Монаха говореше ентусиазирано за края на света.

Монаха с качулката на суитшърта, неговия капишон.

Заедно се отправихме към коридора, по който бяхме дошли, и аз му зададох няколко въпроса за реда тук.

— Това е убежището, мястото, където чакат. Чакат да умрат. Хората, които са тук, умират тук — отвърна той. — Няма разработени механизми за докарване на мъртъвци в контейнери от различни краища на Земята и прехвърлянето им в капсули. Мъртвите не се записват предварително, така че след смъртта си да бъдат изпратени тук, като бъдат взети всички мерки телата да бъдат запазени непокътнати. Те умират тук. Идват тук да умрат. Това е тяхната роля.

Нямаше какво друго да допълни. Когато влязохме в шахтата, от която щяхме да се издигнем на нашето ниво, придружителя ни го нямаше и Монаха като че ли не беше склонен да го чака. Докато се изкачвахме бавно, започнах да си давам сметка какво означава това: поне засега нямаше кой да върне ограниченията в диска на гривната ми.

Не казах нищо, Монаха също си замълча.

Влязох в стаята си, огледах каквото имаше за гледане и пипане и назовах всяко нещо. В миниатюрната баня се беше появило шишенце с дезинфектант за ръце и това ми обърка потапянето в простите думи за познатите предмети. Погледнах в огледалото над мивката и изрекох името си на глас. След това отидох да потърся баща ми.