Дон ДеЛило
Нула К (6)

6

Трима мъже седяха на рогозки с кръстосани крака, а зад тях се виждаше само небе. Бяха облечени в широки дрехи. Двама седяха с наведени глави, а третият гледаше право напред. До всеки имаше някакъв съд, тумбесто шише или може би буркан. Пред двама от тях горяха свещи в примитивни свещници. След малко те хванаха шишетата един след друг, без да се наговарят, и започнаха да ги изсипват върху гърдите, ръцете и краката си. Двама ги вдигнаха над главите си и бавно се обляха, затворили очи. Третият, който седеше в средата, допря шишето до устните си и отпи. Видях как лицето му се сгърчи, а устата му се отвори инстинктивно да изкара парите. Керосин, бензин или нафта. Накрая и той изля остатъка върху главата си и остави шишето. И другите направиха същото. Първите двама поднесоха запалените свещи към ризите и крачолите си, а третият извади кутийка кибрит от джоба на гърдите си и след няколко неуспешни опита една клечка най-сетне пламна.

Отстъпих от екрана. Лицето ми все още беше разкривено в отговор на реакцията на мъжа, когато погълна течността. Горящите мъже се полюшваха над мен с отворени усти. Дръпнах се още по-назад. Три безформени купчини сред пламъците, надаващи писъци, които не чувах.

Обърнах се и поех по коридора. Образите ме преследваха, не можех да се отърся от мъчителните секунди, от притеснението, с което гледах как мъжът драска клечките една след друга и не успява да ги запали. Исках някоя да пламне час по-скоро. За него сигурно беше непоносимо да седи между горящите си другари с поредната обгоряла главичка на кибритена клечка в ръка.

В дъното на коридора стоеше жена, която ме наблюдаваше. Ето ме, загубил се турист, незабелязан до този момент, мъчещ се да избяга от един екран. Той беше наблизо, извисяващ се зад гърба ми, но жената не гледаше към него. Все едно видеото беше свършило или застинало на кадър с голо поле в сив ден. Когато се приближих, тя кимна наляво в знак да я последвам и двамата завихме по тесен проход, който излизаше под прав ъгъл в друг дълъг коридор.

Беше дребна жена, по-възрастна от мен, може би над четирийсет, с дълга рокля и розови пантофи. Не й казах за запалилите се мъже. Щях да проявя уважение към правилата, нямаше да коментирам нищо и щях да приемам всичко. Докато вървяхме по коридора, огледах крадешком прилепналата рокля на цветя и тъмната коса, вързана с панделка на висока конска опашка. Жената не беше манекен и това не беше филм, но въпреки това аз се питах дали този промеждутък от време има по-голяма широчина и дълбочина от другите моменти, ограничени между затворените врати.

Излязохме в друг коридор, в чийто край се озовахме пред сляпа стена. Придружителката ми изрече няколко кратки думи и това активира отвор за наблюдение в плътната преграда пред нас. Направих голяма крачка напред и надникнах през отвора, зад който се виждаше дълго тясно помещение.

На пиедестал, закрепен на стената в дъното, беше поставен огромен човешки череп, напукан и белязан от времето, на места лъщящ в меднобронзово, на места пепелявосив. Дупките за очите бяха обточени със скъпоценни камъни, а нащърбените зъби бяха боядисани в сребристо.

Пред него беше самата зала, аскетична, с изсечени в скалата стени и под. Мъж и жена седяха на грубо скована дъбова маса. Без табелки с имена, без разпилени пред тях документи. Те говореха на седящите срещу тях девет души, насядали на дървени пейки с гръб към мен.

Знаех, че придружителката ми си е заминала, но развалих мига и погледнах назад да се уверя. Да, нея я нямаше, а на около пет крачки зад мен се затваряше плъзгаща се врата.

Жената на масата говореше за големите човешки спектакли, за облечените в бяло поклонници в Мека, за хаджа, религиозно преклонение на милиони хора година след година, и за стълпотворението край бреговете на Ганг, където милиони, десетки милиони индуси се стичат на празника на безсмъртието.

Тя изглеждаше крехка и слаба; беше с дълга свободна туника и забрадка, говореше английски меко и изразително и аз се помъчих да определя географията на приятния й акцент, на канелената й кожа.

— Представете си излизането на папата на балкона над площад „Свети Петър“. Огромни маси хора, дошли да бъдат благословени — нареждаше тя, — да бъдат успокоени. Папата ще благослови бъдещето им, ще им вдъхне вяра, че душите им ще продължат да живеят и след смъртта им.

Опитах се да видя себе си сред безбройните наблъскани тела, сред тълпите, изпаднали в захлас, но не успях да задържа усещането.

— Това при нас е малко по мащаб, внимателно подготвено и уединено. Един по един, от време на време, хората влизат в камерите. По колко на ден, един обикновен ден? Няма обикновени дни. Няма и позиране. Няма ги превиването на тялото от разкаяние, покорството, подчинението, преклонението. Ние не целуваме пръстени и пантофки. Тук няма молитвени килимчета.

Тя седеше леко прегърбена, с отпуснати ръце и кръстосани пръсти и всяка обмислена фраза бе знак за нейната посветеност, или поне така реших да го приема.

— Но дали все пак нашето начинание няма връзка със стари вярвания и обичаи? Дали не сме радикална технология, която просто подновява и разширява роящите се традиции на вечния живот?

Някой на пейките се обърна и погледна към мен. Баща ми, който ми кимна бавно и многозначително. Ето ги, като че ли казваше той, двама от тези, чиито идеи и теории са в основата на това начинание. Най-великите умове, както ги беше нарекъл по-рано. А другите сигурно бяха спонсори като него, подкрепящият механизъм, хората с парите, седнали в каменна зала на пейки без облегалки, очакващи да научат нещо за философската същност на Конвергенцията.

Заговори мъжът. Чуха се някакво прещракване и шумолене и речта му, която бе на някакъв централноевропейски език, зазвуча на гладък дигитален и безполов английски.

— Това е бъдещето, тази усамотеност, това потънало измерение. То е нещо солидно, но също така и изплъзващо се от вниманието. Координати, измерени от Космоса. И една от нашите цели е да създадем съзнание, вписващо се в тази среда.

Той беше нисък и закръглен, с високо чело и къдрава коса и мигаше начесто. Очевидно говоренето пред хора го притесняваше и докато приказваше, не спираше да кърши пръсти.

— Виждаме ли се да живеем извън времето, извън историята?

Жената ни върна на Земята.

— Надеждите и мечтите за бъдещето често не вземат под внимание сложността на живота във вида, в който той съществува на тази планета. Ние си даваме сметка за това, за гладните, бездомните и живеещите под обсада, за воюващите групи, религии, секти и държави. За икономическите сътресения и неконтролируемите капризи на времето. Можем ли да бъдем неподвластни на тероризма? Можем ли да устоим на кибератаките? Ще бъдем ли способни наистина да гарантираме самозадоволяването си?

Двамата като че ли отправяха думите си не към публиката, а някъде над нея. Предположих, че там, извън полезрението ми, има записващо устройство и че това обсъждане е предназначено главно за архивите.

Също така предположих, че моето присъствие е известно само на баща ми и на придружителката с конската опашка.

Говореха за края, всеобщия край. Жената беше свела поглед и приказваше на незагладеното дърво на масата. Представях си я като човек, който редовно пости, дни наред издържа без храна, само на вода. Представях си, че на младини е прекарала известно време във Великобритания и САЩ, потънала в изследванията си, учейки се да се усамотява, да се прикрива.

— Ние сме оставени на милостта на нашата звезда — каза тя.

Слънцето е непредсказуемо. Говореха за слънчеви бури, изригвания и суперизригвания, изхвърляне на коронална маса. Мъжът се мъчеше да намери точната метафора. Въртеше ръка в изненадващ синхрон с обясненията си за земната орбита. Наблюдавах жената, навела глава, смълчана за миг сред мизансцена на милиарди години, нашата уязвима Земя, кометите, астероидите, метеоритните взривове, изчезналите животински видове и непрестанното намаляване на биоразнообразието.

— Катастрофите са нашите приспивни приказки.

На примигващия започва да му става приятно да говори, помислих си.

— В известна степен ние сме тук, на това място, за да намерим отговор за всяко бедствие, което може да се стовари върху планетата. Симулираме края, за да го изучаваме и да оцелеем. Променяме бъдещето, придърпваме го в нашата непосредствена времева рамка. В някакъв момент смъртта ще стане неприемлива, въпреки че животът на планетата ще е по-уязвим.

Представих си го у дома, начело на масата, семейна вечеря, претрупана с мебели трапезария от стар филм. Той е професор, помислих си, напуснал университета си, за да преследва предизвикателството на идеите в това потънало измерение, както го беше нарекъл.

— Катастрофата е заложена още в ранното развитие на мозъка.

Реших да му дам име. Щях да им дам имена и на двамата, просто ей така, а и за да се приобщя, да разширя незначителната си роля на скрития, на тайния свидетел.

— Тя е бягство от индивидуалната ни смъртност. Катастрофата. Поразява слабостта и страха в телата и умовете ни. Виждаме края, но не сме сами. Изгубваме себе си във вихъра на бурята.

Слушах го внимателно. Преводът беше добър, но не вярвах на нито една дума. Това беше пожелателна поезия. Нямаше нищо общо с истинските хора, с истинския страх. Дали пък аз не бях твърде тясно скроен и ограничен?

— Тук сме да овладеем силата на самотата. Тук сме да преосмислим всичко, което знаем за края на живота. Ще излезем отново на повърхността в киберчовешка форма и Вселената ще ни говори по съвсем друг начин.

Измислих няколко имена и ги отхвърлих. След това ми хрумна Сабо. Не знаех дали това име е популярно в родната му страна, но какво значение имаше? Тук нямаше родни страни. Името ми харесваше. Отиваше на наедрялото му тяло. Миклош Сабо. В него имаше някаква първична недодяланост, която приятно контрастираше с програмирания глас на превода.

Наблюдавах жената, която отново взе думата. Тя не се обръщаше към никого. Говореше на празното пространство. На нея й трябваше само едно име. Без фамилия, без семейство, никакви сериозни връзки, никакви хобита, нито конкретно място, към което да трябва да се връща; нямаше причина да не бъде тук.

Забрадката на главата й беше знамето на нейната независимост.

— Да, самотата. Представете си какво е да си сам, замразен в криптата, в капсулата. Дали новите технологии ще позволят мозъкът да функционира на нивото на идентичността? Ето с това може да се сблъскате. Будното съзнание. Пълната самота. Сами сте. Абсолютно сами. Захвърляте личността. Личността е маска, тя е измисленият герой, ролята, която играете във всевъзможните драми, съставляващи живота. Маската пада и оставате вие в истинския смисъл на думата. Аз-ът. Какво е Аз-ът? Всичко, което представлявате без другите, без приятелите, непознатите, любовниците, децата, улиците, по които вървите, храната, която ядете, огледалата, в които се оглеждате. Но дали сте някой без другите?

Артис беше споменала, че се чувства изкуствена. Дали след замразяването щеше да се трансформира и да се превърне в чистия Аз? Не исках да мисля за това. Исках да мисля какво име да дам на жената.

Тя говореше за природата на времето, правейки чести паузи. Какво се случва с идеята за континуума — минало, настояще, бъдеще — в криокамера? Ще си дава ли там човек сметка за дните, годините, минутите? Дали тази способност ще отслабне и отмре? Доколко си човек, ако нямаш усещане за време? Повече от преди ли? Или се превръщаш в зародиш, в неродено същество?

Тя погледна Миклош Сабо, професора от Стария свят, и аз си го представих в костюм с жилетка, известен философ от трийсетте години на миналия век, който има тайна любовна връзка с жена на име Магда.

— Времето е сложно нещо — каза той.

Това ме накара да се усмихна. Стоях, приведен над отвора, разположен малко под нивото на очите, и погледът ми се върна към черепа в другия край на залата, артефакт от региона, навярно плячкосан, последното, което бих очаквал да видя в тази среда, подхождаща научно към смъртта. Той беше пет пъти по-голям от обикновен човешки череп и беше увенчан с диадема, на която до този момент не бях обърнал внимание. Внушително украшение във формата на множество малки птички, златисто ято с опрени едно в друго крила.

Този череп на гигант изглеждаше като истински, невъзмутим в своята безжизненост, смущаващ с вида си, със сребристата си усмивка — едно произведение на занаятчийско изкуство, което бе твърде сардонично, за да въздейства на някого. Представих си залата празна, без хора и мебели, само хлад и каменни стени, и си помислих, че черепът си е на мястото.

В този момент влязоха двама високи светли мъже близнаци със стари работни панталони и еднакви сиви тениски. Застанаха от двете страни на масата и заговориха, без да се представят, отстъпвайки си думата един на друг в гладък преход.

— Това е първата частица от първата секунда на първата космическа година. Превръщаме се в граждани на Вселената.

— Има и немалко въпроси, разбира се.

— След като постигнем удължаването на живота и се насочим към възможността да бъдем вечно обновявани, какво ще стане с това, което ни тласка напред, с нашите стремежи?

— И с обществените институции, които сме създали?

— Дали не полагаме основите на бъдеща култура на леност и разглезеност?

— Смъртта не е ли благословия? Не прави ли тя живота ни ценен, минута по минута, година по година?

— И още много други въпроси.

— Не е ли достатъчно просто да живеем малко по-дълго благодарение на новите технологии? Необходимо ли е да продължаваме все по-напред и по-напред?

— Защо да покваряваме новаторската наука с лекомислена човешка ненаситност?

— Дали буквалното безсмъртие няма да сведе устояващите на времето произведения на изкуството и шедьоврите на културата до едно нищо?

— За какво ще пишат поетите?

— Какво ще стане с историята? Какво ще стане с парите? Какво ще стане с Бог?

— И още много други въпроси.

— Няма ли това да доведе до неконтролируем ръст на населението, подлагащ на изпитание околната среда?

— Твърде много живи тела, твърде малко пространство.

— Няма ли да се превърнем в планета на старите и немощните, на десетки милиарди беззъби усти?

— А тези, които умрат? Другите? Тъй като винаги ще има други. Защо някои да продължават да живеят, ако останалите умират?

— Половината свят си сменя постоянно кухненското обзавеждане, а другата половина гладува.

— Дали искаме да вярваме, че всяко заболяване на ума и тялото ще бъде лечимо в нашето безкрайно дълголетие?

— И още много други въпроси.

— Краят е определящият елемент на живота.

— Природата се стреми да ни унищожи, за да се върне към недокоснатото си, непокварено състояние.

— Каква е ползата от нас, ако живеем вечно?

— Пред каква върховна истина ще се изправим?

— Не е ли болезнената мисъл за нашата неизбежна смърт това, което ни прави толкова скъпи за близките ни?

— И още много други въпроси.

— Какво означава да умреш?

— Кога преставаш да си този, който си?

— И още много други въпроси.

— Какво ще стане с войната?

— Дали това развитие ще доведе до край на войните или до нови глобални сблъсъци?

— След като смъртта на отделния човек вече няма да е неизбежна, какво ще стане с все още непогребаната окончателно идея за ядрено унищожение?

— Дали всички ограничения, установени от традицията, ще започнат да отмират?

— Дали преговорите ще успеят да свалят бойните глави от установките?

— Имат ли технологиите смъртоносни наклонности?

— И още много други въпроси.

— Но ние отхвърляме тези въпроси. Те не улавят смисъла на нашето начинание. Ние искаме да разширим границите на това какво е да си човек, да ги разширим и надскочим. Искаме да направим всичко възможно, за да променим човешкото мислене и да впрегнем в друга посока енергията на цивилизацията.

Двамата продължиха в този дух още известно време. Не бяха учени, нито социолози. Какви бяха? Някакви авантюристи от неясен за мен вид.

— Преобразихме тази пустош, тази затънтена дупка, за да се разграничим от разумността, от товара на така нареченото отговорно мислене.

— Днес тук, в тази зала, ние се обръщаме към бъдещето, към онези, които ще ни съдят и за които ще бъдем смелчаци, чудаци или глупци.

— Предлагаме ви две възможности.

— Искали сме да пренапишем бъдещето, бъдещето на всички нас, и крайният резултат е една празна страница.

— Или сме били сред малцината, променили живота на планетата за вечни времена.

Кръстих близнаците Стенмарк. Това бяха близнаците Стенмарк. Ян и Ларс или пък Нилс и Свен.

— Спящите в камерите, в своите капсули. Тези сега и другите, които ще дойдат.

— Те наистина ли са мъртви? Можем ли да ги наречем умрели?

— Смъртта е културен артефакт, не е строга присъда за неизбежното за човека.

— И дали те са същите, които са били, преди да влязат в камерата?

— Ще колонизираме телата им с наноботи.

— Ще подмладим органите им, ще регенерираме системите.

— Стволови клетки от ембриони.

— Ензими, протеини, нуклеотиди.

— Те ще се превърнат в обект на нашите изследвания, в играчки, с които ще се забавляваме.

Свен се наклони към публиката, отнасяйки последните думи към нея, и тази шега развесели благодетелите.

— В подходящите рецептори в мозъка ще бъдат имплантирани наноустройства. Руска литература, филмите на Бергман, Кубрик, Куросава, Тарковски. Класически произведения на изкуството. Деца, рецитиращи стихчета на много езици. Пропозициите на Витгенщайн, аудиолекции по логика и философия. Семейни снимки и видеозаписи, порнография по избор. В капсулата сънувате стари любовници и слушате Бах или Били Холидей. Изучавате преплетените структури на музиката и математиката. Препрочитате пиесите на Ибсен, потапяте се в словесните реки на Хемингуей.

Отново погледнах жената със забрадката, която още си стоеше безименна. Нямаше да бъде истинска, докато не я нарека някак. Сега тя седеше с изправен гръб и затворени очи, опряла ръце на масата. Медитираше. Исках да вярвам, че е така. Дали беше чула и една дума от това, което говореха близнаците Стенмарк? Съзнанието й беше изпразнено от думи, мантри, свещени срички.

Нарекох я Арджуна, след това Арджана. Хубави имена, но не й подхождаха. Стоях в затворения отсек и си измислях имена, отгатвах произхода на акценти, въобразявах си минало и националности.

Това беше повърхностна реакция на среда, която настояваше за загърбването на тези различия. Трябваше да се стегна, да бъда на висотата на положението. Но кога съм бил на висотата на каквото и да било? Всъщност трябваше да правя точно това, което правех.

Слушах близнаците Стенмарк.

— В отговор на удължения живот постепенно ще възникне религия на смъртта.

— „Върнете ни смъртта!“

— Ще плъзнат отряди бунтовници и ще избиват наред в името на смъртта. Извън градовете ще обикалят мъже и жени и ще убиват всеки срещнат с примитивните си оръжия.

— Всевъзможни кръвопролития с ритуален характер.

— Ще се молят над телата, ще пеят над тях, ще ги подлагат на неописуеми издевателства.

— След това ще ги изгарят и с пепелта ще изрисуват собствените си тела.

— Или ще се молят над труповете, ще пеят над тях, ще изяждат месото, което става за ядене. И ще изгарят останалото.

— В една или друга форма хората ще се върнат към своите обладани от смъртта корени, за да препотвърдят модела за изтребление.

— Смъртта е трудно изкореним навик.

Нилс вдигна юмрук и палецът му сочеше назад. Към черепа на стената. И аз внезапно осъзнах, че големият груб костен предмет е тяхно творение, че тези двама мъже с ненабиваща се на очи външност, тези демонолози по душа стоят зад вида, тъканта и излъчването на целия комплекс. Идеята за оформлението беше тяхна, тонът и атмосферата, самата вкопана в земята сграда и всичко в нея.

Всичко беше ала Стенмарк.

Това беше тяхната естетика на уединение и потайност с всички онези елементи, които ми се струваха зловещи и призрачни. Празните коридори, цветовата гама, вратите, които ту водеха някъде, ту — не. Усещането, че си в лабиринт, спрялото време, неяснотата, липсата на обяснение.

Сетих се за появяващите се и изчезващи екрани, немите филми, манекена без лице. Сетих се за моята притеснително безлична стая, замислена така, че да се чувстваш в нищото, и за другите стаи като нея, може би петстотин или пък хиляда, и отново усетих, че се стопявам в неразличимост. И покойниците или полупокойниците, или каквито бяха там криогенните покойници, прави в капсулите си. Това само по себе си беше произведение на изкуството, единствено тук и никъде другаде.

Братята промениха начина си на говорене и сега се обръщаха не към записващите устройства, а направо към деветимата мъже и жени в публиката.

— Прекарахме тук шест години, потънали в работа, без ден почивка. След това връщане у дома, кратко, но ползотворно, и оттогава все напред-назад.

— Когато му дойде времето…

— Тези думи носят известна неизбежност.

— Когато му дойде времето, ще напуснем окончателно сигурния си дом на север и ще дойдем тук, в пустинята. Стари и немощни, куцукащи и едва крепящи се на краката си, ще пристъпим към съдния ден.

— Какво ще намерим тук? Обещание, по-сигурно от неизразимото отвъдно на организираните световни религии.

— За какво ни е това обещание? Защо просто не умрем? Защото сме хора и се хващаме и за сламка. В този случай не за религиозните традиции, а за науката на настоящето и бъдещето.

Говореха тихо и задушевно, в още по-добър синхрон, без следа от показност. Публиката беше застинала, омагьосана от думите им.

— Готовността да умреш не означава, че желаеш да изчезнеш. Тялото и съзнанието може и да ни казват, че е време да оставим този свят. Но въпреки това ние ще се държим, ще стискаме и ще се борим.

— Двама смешници.

— Дълбоко замразени, пресъздадени клетка по клетка, очакващи мига.

— И когато той настъпи, ще се върнем. Кои ще бъдем, какво ще заварим? Представете си света след десетилетия, а може би по-рано или пък по-късно. Не е толкова лесно да отгатнеш какво ще е тогава, по-хубаво или по-лошо, или толкова преобразено, че да не можеш да го възприемеш.

Заговориха за екосистемите на бъдещата планета, теоретизираха — възстановена околна среда, унищожена околна среда — и след това Ларс вдигна ръце, знак за почивка. Публиката не включи веднага, но не след дълго в залата се възцари тишина, стенмарковска тишина. Братята се взираха право напред с празни очи.

Близнаците Стенмарк бяха в началото на петдесетте, така ги прецених, с толкова бледа и прозрачна кожа, че дори от моето място се виждаха плетениците от сини венички по дланите им. Реших, че на младини са били улични анархисти, посветени на подготвянето на местни бунтове или по-големи въстания, до едно белязани от техните артистични умения, след това се зачудих дали са женени. Да, за близначки или поне сестри. Представих си ги как четиримата се разхождат в някаква гора, братята отпред, после сестрите отпред, семеен обичай, игра, разстоянието между двойките строго определено и внимателно поддържано. В моите налудничави представи то беше точно пет метра. Внимавах да измервам всичко в метри, не във футове и ярдове.

Ларс отпусна ръце, почивката свърши и той и брат му заговориха отново.

— Някои от вас също може би ще се върнат. Да наблюдават отпътуването на любимите си хора. Разбира се, сигурно вече обмисляте подобно пътуване и за самите себе си един ден, когато му дойде времето.

— Даваме си сметка, че някои от нещата, които казахме днес, може да ви се сторят обезкуражаващи. Това е нормално. Такава е нашата проста истина. Но ето какво може да направете. Да поразсъждавате за парите и безсмъртието.

— Ето ви тук, призовани, призвани. Не сте ли чакали точно това? Начин да поискате мита и за себе си. Вечният живот принадлежи на смайващо богатите.

— Крале, кралици, императори, фараони.

— Вече не е само примамлив шепот, дочут насън. Истина е. Може да мислите за нещо отвъд божественото усещане, което ви създават милиардите. Направете големия скок. Пренапишете тъжния, мрачен, скръбен сценарий на обичайното умиране.

Това не беше обикновен търговски трик. Не знаех какво точно е, предизвикателство, примамване, удар по суетата на богатите избраници или просто опит да им се каже това, което те винаги са искали да чуят, макар и да не са го съзнавали.

— Не ни ли е позната капсулата от времето, прекарано в утробата? На каква възраст ще се завърнем? Изборът е наш, ваш. Просто напишете желаното във формуляра.

Всичкото това умиране ми дотегна малко и аз се отдръпнах от отвора. Само че нямаше как да избягам от гласовете. Братята бълваха думи на шведски или на норвежки, после май минаха на датски, след което последва поредица, списък, поменик от думи на немски. Някои хващах, но други не, повечето ми се губеха, всъщност почти нищо не разбирах, а изреждането продължаваше, сложни думи, започващи най-често с Welt, Wort и Tod^[1].

Това беше изкуството на омагьосването, звуковото изкуство на монотонността, на напева, и моята реакция на техните гласове и на всичките мрачни и възвишени идеи този следобед се изрази в това да започна да приклякам и подскачам. Прикляках и подскачах, прикляках и подскачах, ръцете протегнати нагоре, пет, десет, петнайсет пъти, после пак, надолу-нагоре, чисто освобождаване. Броях на глас с пресекливо пъшкане.

Не след дълго си измислих паралелен образ за себе си — бях дървесна маймуна, която размахва дълги космати ръце над главата си, подскача и кряска в самозащита, трупа мускули, изгаря мазнините.

В някакъв момент си дадох сметка, че някой друг е взел думата. Миклош, чието фамилно име бях забравил, примигващият мъж с безполов превод, обясняваше за битието и небитието. Продължих да приклякам и подскачам.

Когато се върнах до отвора, близнаците Стенмарк ги нямаше, Миклош продължаваше да говори, а жената със забрадката седеше както преди, с изправен гръб и отпуснати на масата ръце. Очите й бяха все така затворени, всичко си беше същото, само че сега, като я погледнах, знаех името й. Тя беше Артис. Коя друга би могла да бъде освен Артис? Това беше нейното име.

 

 

Стоях в затворения отсек и чаках плъзгащата се врата да се отвори. Знаех, че не е правилно да я наричам плъзгаща се врата. Тук сигурно използваха някакво модерно име, технически термин или словосъчетание, но аз устоявах на подмолното предизвикателство да гадая за варианти.

Вратата се отвори, отвън ме чакаше придружителката. Поехме по коридора, после по друг, отново безмълвно, мълчахме и двамата, очаквах след няколко минути да видя Рос в кабинета или в апартамента му.

Стигнахме до някаква врата и придружителката се спря. Погледнах я, после погледнах вратата, и двамата чакахме. Усетих, че ми се пуши. Това беше спорадично повтаряща се потребност, копнеж да измъкна посмачкания пакет от джоба си, да запаля бързо, да вдишам бавно.

Погледнах отново придружителката ми и най-после се сетих. Това беше моята врата, вратата към моята стая. Пристъпих напред и я отворих, само че жената не си тръгна.

Спомних си онзи миг в каменната зала, когато Рос се беше завъртял на пейката и с особено изражение на лицето беше погледнал към мен многозначително, като баща към син, мъж към мъж, и, връщайки се назад, осъзнах, че е имал предвид това, което ми е уредил, това сега.

Седнах на леглото и я гледах как се съблича.

Гледах как развързва и сваля панделката от косата си, без да бърза, как косата се разпилява по раменете й.

Наведох се, хванах единия й пантоф и тя издърпа от него малкото си стъпало.

Гледах как дългата рокля се плъзва по тялото към пода.

Станах и пристъпих към нея и я приковах към стената; представих си отпечатък, очертание на тяло, което няма да избледнее дни наред.

Исках да я чуя в леглото да ми говори на своя език, узбекски, казахски или какъвто там беше, но си давах сметка, че тази близост не подобава на случая.

Известно време не мислех за нищо, всичко беше ръце и тела.

След това замрял покой и отново мисъл за цигарата, за която копнеех, докато стояхме пред вратата.

Вслушвах се в дишането ни и си представях заобикалящия ни пейзаж, заглаждах го, правех го абстрактен, нежните покрайнини на нашата центричност.

Гледах я как се облича, без да бърза, и реших да не й измислям име. Безименна се сливаше по-добре със стаята.