Дон ДеЛило
Нула К (5)

5

Веднъж вече бях заварил тук, в отделението за хранене, мъжа с монашеското расо. Не вдигна поглед, когато влязох. В отвора до вратата се появи табла и аз отнесох чинията, чашата и приборите до масата, разположена диагонално на неговата от другата страна на тясната пътека.

Той беше с издължено лице и големи ръце. Главата му се стесняваше леко към ниско остриганото теме с набола сивкава четина. Расото беше същото, което носеше миналия път, старо и измачкано, избеляло лилаво със златни орнаменти. Отдолу се подаваха ръкави на раирана пижама.

Огледах храната, сдъвках една хапка и реших да приема, че мъжът знае английски.

— Какво е това, което ядем?

Той погледна към чинията ми, не към мен.

— Нарича се сутрешен плов.

Хапнах отново и се опитах да свържа името с вкуса.

— Ще ми кажете ли какво има вътре?

— Моркови и лук, малко овнешко, ориз.

— Виждам ориза.

— Оши нахор — допълни той.

Известно време се хранихме мълчаливо.

— Какво правите тук?

— Говоря с умиращите.

— Успокоявате ги.

— За какво да ги успокоявам?

— За следващия етап. Съживяването.

— Вярвате ли в това?

— А вие не вярвате ли? — попитах аз.

— Не ми се ще да повярвам. Просто говоря с тях за края. Спокойно, тихо.

— А самата идея? Причината за цялото това начинание? Не я приемате, така ли?

— Аз искам да умра и да се приключи веднъж завинаги. Вие не искате ли да умрете? — попита той.

— Не знам.

— Какъв е смисълът да живеем, ако накрая не умираме?

Мъчех се да определя произхода на специфичния му изговор, чиято интонация и тембър навярно бяха смекчени от годините, традицията и други езици.

— Как се озовахте тук?

Той се замисли.

— Някой ми беше разказвал за този край. И вятърът ме отвя насам. Живеех в Ташкент по време на безредиците. Стотици загинаха в цялата страна. Там сваряват хората на бавен огън. Средновековно мислене. Така се случва, че все попадам някъде във времена на насилие и размирици. Учех узбекски и обучавах децата на провинциалните управници. Преподавах английски и се опитвах да се грижа за жената на един от тях, тя беше болна от няколко години. Изпълнявах ролята на свещеник.

Той гребна от храната, задъвка и преглътна. Последвах примера му, докато го чаках да продължи. Сега, след като научих името на ястието, то придоби вкуса на това, което беше. Овнешко. Сутрешен плов. Човекът обаче като че ли нямаше какво повече да добави.

— А свещеник ли сте?

— Принадлежах към една постевангелска група. Радикални отцепници от Световния съвет. Имахме църкви в седем страни. Броят им постоянно се менеше. Пет, седем, четири, осем. Събирахме се в семпли постройки, които изграждахме сами. Мастаби. По модела на гробниците в най-древен Египет.

— Мастаби.

— Плосък покрив, полегати страни, правоъгълна основа.

— Събирали сте се в гробници.

— Страстно очаквахме годината, деня, мига…

— Да се случи нещо.

— Но какво? Метеор, твърда маса от скала или метал. Идващ от Космоса астероид, двеста километра в диаметър. Знаехме какво учи астрофизиката. Обект, удрящ Земята.

— Искали сте да се случи.

— Жадувахме за това. Молехме се непрестанно. Да се спусне от горе, от необятната шир на галактиките, от безкрайния простор, съдържащ всяка частица материя. Всички загадки.

— И то се е случило.

— Обикновено падат в океана. Излезли от орбита спътници, космически сонди, космически отломки, парчета космически боклук, направен от хората. Винаги в океана — каза той. — Но в един момент… Нещо се разбива на повърхността.

— Челябинск — обадих се аз.

Той остави името да отекне. Само по себе си то беше доказателство за правотата му. Подобни събития наистина се случват. Хората, които са посветили живота си на тях, независимо от мащаба им, независимо от разрушенията, не се занимават с измислици.

Непознатият каза:

— Сибир е там, за да улавя тези неща.

Дадох си сметка, че той не вижда човека, с когото говори. Притежаваше присъщата на скитниците склонност да не запаметяват имена и лица. Те бяха взаимозаменяеми елементи в стая след стая, в страна след страна. Той не разговаряше, а разказваше. Следваше криволиците на своето движение и все се намираше някой желаещ да играе ролята на случайно тяло, пред което да разказва историите си.

— Знам, че наблизо има хоспис. Там ли говорите с умиращите?

— Те го наричат хоспис. Или убежище. Аз не знам какво е. Един придружител ме води всеки ден долу, в номерираните нива.

Той заобяснява за модерното оборудване, за обучения персонал. И въпреки това нещо му напомняло на Йерусалим от дванайсети век, където за пилигримите се грижел рицарски орден. Понякога си представял, че върви сред прокажени и чумави, виждал изпитите лица от картините на старите фламандци.

— Мисля си как рицарите тамплиери са пускали кръв, правели са клизми, къпели са ги. Хора отвсякъде, болни и умиращи, и тези, които се грижат за тях, които се молят за тях.

— И тогава се сещате кой сте и къде сте.

— Помня кой съм. Аз съм хоспиталиерът. А къде съм, за мен никога не е било от значение.

Рос също беше споменал пилигримите. Това място може и да не бе замислено като новия Йерусалим, но тук отдалече се стичаха хора в търсене на някакво висше създание или поне на научен процес, който да предпази тъканите на тялото им от разлагане.

— Във вашата стая има ли прозорец?

— Не ми трябва прозорец. Какво има от другата страна на един прозорец? Само неща, които те разсейват.

— А самата стая, ако е като моята, не ви ли е тясна?

— Стаята е предназначена за успокоение и медитация. Мога да вдигна ръка и да докосна тавана.

— Като монашеска килия е, да. И расото… Виждам, че носите расо.

— Нарича се скапуларий.

— Монашеска дреха. Но не прилича на монашеска. Не трябва ли да е сива или кафява, или черна, или бяла?

— Руски монаси, гръцки монаси.

— Аха.

— Картезиански монаси, францискански монаси, тибетски монаси. Монаси в Япония, монаси в Синайската пустиня.

— А вашето расо, това тук, то откъде е?

— Видях го преметнато на облегалката на един стол. Онзи миг още е пред очите ми.

— И сте го взели?

— Щом го видях, разбрах, че е мое. Така е било писано.

Можех да задам още един-два въпроса. Чий стол, в чия стая, в кой град, в коя страна? Но си давах сметка, че това ще е оскърбление към начина му на разказване.

— Какво правите, когато не се грижите за умиращите в последните им дни и часове?

— Това е единственото, което правя. Говоря с хората, благославям ги. Те ме молят да им държа ръката, разказват ми живота си. Поне тези, които имат сили да говорят и да слушат.

Той се надигна от масата; беше по-висок, отколкото изглеждаше седнал. Расото му стигаше до под коленете и когато се отправи към вратата, отдолу се видяха развяващи се крачоли на пижама. Беше с черно-бели кецове. Не исках да го възприемам като комична фигура. Очевидно не беше такъв. Всъщност се чувствах смален от неговото присъствие, от вида му, от думите му, от живота му, изпълнен със случайности. Расото беше фетиш, важен фетиш, скапуларий, шаманска наметка, която даваше духовни сили, или поне той вярваше в това.

— Чай ли е това?

— Зелен чай — отвърна той.

Чаках дума или израз на узбекски.

 

 

Артис каза:

— Беше преди десет-дванайсет години, оперираха ми дясното око. След това трябваше да нося превръзка известно време. Седях у дома във фотьойла с превръзката. Имаше медицинска сестра, Рос беше наел сестра напълно ненужно. Спазвах всички точки от списъка с предписания. Подремнах във фотьойла около час и когато се събудих, свалих превръзката. Огледах се и всичко ми се видя различно. Учудих се. Какво виждах? Виждах това, което винаги си е било там. Леглото, прозорците, стените, пода. Но толкова ярки, сияйни. Завивката и калъфките на възглавниците бяха в наситени, плътни цветове. Както никога преди, никога.

Бяхме двамата, седнали един до друг като предишния ден, и аз се бях привел към нея, за да я чувам. Тя замълча и мина известно време, докато намери сили да продължи.

— Знам, че когато гледаме нещо, получаваме само част от информацията, бегла представа, намек за това, което наистина може да се види. Не съм запозната с подробностите, нито с терминологията, но съм сигурна, че оптичният нерв не ни казва цялата истина. Виждаме само някакво внушение. Останалото е наше изобретение, нашият начин да реконструираме действителността, ако изобщо има такова нещо, което можем да наречем „действително“ от философска гледна точка. Знам, че тук, в този комплекс, се правят изследвания за бъдещите модели на човешкото зрение. Експериментира се с роботи, лабораторни животни, може би дори с хора като мен.

Сега Артис се взря в лицето ми. За миг ме накара да се погледна отстрани, да видя човека, който стои пред нея и е обект на вниманието й. Сравнително висок мъж с гъста сплъстена коса, праисторическа коса. Само това успях да усетя от щателния оглед, на който ме подложи жената във фотьойла.

След това тя ме замени с видяното в онзи ден.

— Какво нещо, познатата стая напълно преобразена. И прозорците, какво виждах през тях? Небе в най-чистото, най-лазурното синьо. Не споменах нищо на сестрата. Какво можех да й кажа? А килимът, о, боже, до този момент „персийски“ беше само една красива дума. Не преувеличавам, имаше нещо в шарките, цветовете, симетрията на нишките, топлината, вида му, не знам как да го нарека. Бях като зашеметена от този килим, а след това и от дограмата. Обикновена бяла дограма, но никога преди не бях виждала такова бяло, а не бях пила болкоуспокояващи, които да ми повлияят, само си слагах капки за очи четири пъти дневно. Беше невероятно наситено бяло, бяло без отсенки, без примеси, най-чистото бяло. Сигурна съм, че не преувеличавам, не си измислям. Много добре си спомням какво си помислих тогава. Така ли изглежда всъщност светът? Това ли е действителността, която все още не сме се научили да виждаме? Тази идея не ми хрумна по-късно, а още тогава. Така ли виждат света животните? Ето за това си мислех през първите няколко мига, взирах се през прозореца, гледах дърветата и небето. Това ли е светът, който само животните са в състояние да видят? Светът на ястребите, на тигрите в джунглата?

През цялото време Артис жестикулираше, но едва-едва, с постоянно пресяваща ръка, подбираща спомените, образите.

— Изпратих сестрата да си върви и си легнах рано с превръзката на окото. Така пишеше в предписанията. На сутринта махнах превръзката, обиколих из къщи и погледнах през прозореца. Зрението ми се беше подобрило, но в рамките на нормалното. Онова изживяване, онова сияние го нямаше. Сестрата дойде, Рос се обади от летището, следвах предписанията. Беше слънчево и излязох да се разходя. Може би сиянието не беше изчезнало, не беше избледняло, но в моите очи всичко беше отново туширано. Каква дума само. Начинът, по който виждаме и мислим, ограниченията на сетивата ни, ето това се беше наложило отново. Какво друго можех да очаквам? Толкова ли съм изключителна? Няколко дни след това отидох на преглед. Опитах се да обясня на лекаря какво видях. Но като погледнах лицето му, замълчах.

Тя продължи да говори, но на моменти като че ли губеше нишката, разсейваше се. Плъзваше се по някоя дума или сричка и се отнасяше нанякъде, взираше се назад да намери усещането, което се мъчеше да опише. Беше само лице и ръце, а тялото бе скрито в гънките на халата.

— Но това не е краят на историята, нали?

Въпросът я зарадва.

— Не, не е.

— Ще се повтори ли някога това изживяване?

— Точно за това си мисля. Ще се превърна в обект на клинични изпитания. През годините ще бъдат направени подобрения. Някои части от тялото ми ще бъдат подменени или регенерирани. Обърни внимание на сухия тон. Говорих с хората тук. Сглобяват те наново атом по атом. Вярвам, че ще се събудя с ново възприятие за света.

— Светът, какъвто е наистина.

— Не е задължително това да е много далече във времето. И ето какво си мисля, когато се опитвам да си представя бъдещето. Ще се преродя в по-дълбока и по-истинска действителност. Лъчи искряща светлина, всяко нещо в пълния си блясък, свещена реликва.

Аз я бях насочил към тази ода за отвъдния живот и сега не знаех как да отговоря. Всичко това беше извън моята област. Артис познаваше бремето на науката. Беше работила в редица страни, преподавала бе в няколко университета. Беше наблюдавала, откривала, изследвала и обяснявала различни нива на човешкото развитие. А сега говореше за свещени реликви. Къде ги виждаше тези реликви? Те бяха навсякъде, разбира се, в музеи и библиотеки, в храмове и в пръстта, в затрупани с кал и камъни руини, и тя ги беше изравяла и ги беше държала в ръцете си. Представих си я как издухва прахта от очукана глава на малък бронзов бог. Само че бъдещето, което току-що описа, беше нещо съвсем друго, една по-чиста аура извън обсега на човешките възприятия. Обещание за непозната поетична красота.

— Знаеш ли на какви процедури ще бъдеш подложена, знаеш ли в подробности как ще го направят?

— Знам всичко.

— Мислиш ли за бъдещето? Какво ще е, като се събудиш? Същото тяло ли ще имаш или подобрено? Ами умът ти? Съзнанието непроменено ли ще бъде? Същият човек ли ще си? Умираш като човек с определено име и с миналото, спомените и тайните, събрани в този човек и в това име. Но дали, като се събудиш, всичко това ще е непокътнато? Дали ще е просто като един дълъг сън?

— С Рос се шегуваме по този въпрос. Коя ще бъда, като се събудя. Дали душата ми ще е напуснала тялото и ще се е преселила в някое друго? Убягва ми терминът… как беше? Или ще се събудя с мисълта, че съм плоден прилеп във Филипините? Жадуващ за мухи.

— А истинската Артис? Тя къде ще е?

— Ще се всели в тялото на някое момченце. Син на местни пастири.

— Терминът е метемпсихоза.

— Благодаря.

Не знаех какво има около нас в стаята. Виждах единствено жената във фотьойла.

— Вдругиден ли ще е? — попитах. — Или утре?

— Няма значение.

— Май е утре. Тук дните летят.

Тя затвори очи за миг и след това ме погледна, все едно ме виждаше за пръв път.

— На колко години си?

— На трийсет и четири.

— В началото си.

— На какво? — попитах аз.

Рос влезе при нас по анцуг и спортни чорапи, с мътен от безсъние поглед. Взе един стол, оставен до стената в ъгъла, сложи го до фотьойла на Артис и я хвана за ръцете.

— Едно време — обадих се аз — се обличаше така, когато отиваше да тичаш.

— Едно време.

— Е, може би с не толкова дизайнерски екип.

— Тогава пушех по кутия и половина на ден.

— И тичаше, за да противодействаш на пушенето?

— Да противодействам на всичко.

Тримата. Дадох си сметка, че от месеци не се бяхме събирали в една стая. А сега, колкото и да бе невъобразимо, помислих си, ден преди да дойдат да отведат Артис, сме заедно тук. Друг вид конвергенция. Ще дойдат и ще я отведат. Ще пристигнат с носилка, която може да се повдига, така че тя да е седнала. Ще носят хапчета, ампули, спринцовки. Ще й сложат маска за изкуствено дишане.

Рос се обади:

— С Артис правехме кросове. Нали? Тичахме покрай Хъдсън чак до Батъри Парк и обратно. И в Лисабон, помниш ли, в шест сутринта нагоре по онази стръмна улица към параклиса с невероятната гледка. Тичахме и в Пантанал. В Бразилия — поясни той за мен. — По една пътека, която ни изведе направо в джунглата.

Аз си мислех за леглото и проходилката. Майка ми в леглото, преди да издъхне, жената на прага, нейна приятелка и съседка, завинаги безименна, облегната на проходилката, четирикрака проходилка, метална.

Рос не спираше да говори, припомняше си разни неща и почти бръщолевеше. Животни и птици, които са видели отблизо, изброи имената им, гледката от самолета, спуснал се ниско над Мато Гросо.

Ще дойдат и ще я отведат. Ще избутат носилката към асансьора и ще я свалят в някое от така наречените номерирани нива. Ще умре под въздействието на химически вещества в подземно помещение, подложена на прецизна медицинска процедура, плод на масова заблуда, суеверие, арогантност и самозалъгване.

В мен се надигна гняв. До този момент не си бях давал сметка за дълбочината на съпротивата ми срещу случващото се тук. Реакцията ми непонятно как се вплиташе в ритъма на отчаяните спомени на баща ми.

Появи се човек с поднос, на който имаше чайник, чаши, чинийки. Той остави подноса на сгъваема масичка до стола на Рос.

Така или иначе, тя пак ще умре, помислих си. У дома, в леглото, със съпруга, заварения си син и приятели до себе си. Или тук, в тази погранична застава със строг режим, където всичко се случва някъде другаде.

Чаят внесе тишина в стаята. Седяхме мълчаливо, докато мъжът не излезе. Рос близна пръст и докосна чайника. След това напълни чашите съсредоточено, стараейки се да не разлее чая извън тях.

Това отново пробуди гнева ми. Чашите и чинийките. Внимателното наливане.

Артис каза:

— Цялото това място ми се струва преходно. Пълно с хора, които идват и си отиват. И другите, които си отиват в другия смисъл, като мен, но едновременно с това остават, като мен. Остават и чакат. Единственото, което не е ефимерно тук, е изкуството. То не е създадено за публика. Създадено е просто за да бъде тук. Здраво закрепено, част от основите, изсечено в скалите. Боядисаните стени, изкуствените врати, екраните в коридорите. Другите инсталации.

— Манекенът — обадих се аз.

Рос се завъртя към мен.

— Манекен ли? Къде?

— Жена в коридора. Като че ли вдигнала уплашено ръце. Ръждива на цвят. Гола.

— Друго? — попита той.

— Май не.

— Не си ли виждал други манекени? Други фигури, голи или не?

— Не, никакви.

— При пристигането си какво видя?

— Земята, небето, сградите. Отпътуващата кола.

— Друго?

— Нали ти разказах. На входа ме чакаха двама мъже. Видях ги чак като се приближих. След това проверката от охраната, щателна проверка.

— Друго?

Замислих се. Едновременно с това се чудех защо водим този празен разговор при тези мрачни обстоятелства. Винаги ли е така, когато се озовем пред края? Отдръпваме се в неутрално пространство.

— Видял си още нещо, отстрани, на петдесетина метра, преди да влезеш в сградата.

— Какво съм видял?

— Две жени — отвърна той. — С дълги наметала с качулки.

— Две жени с чадори. Разбира се. Стояха там на жегата и прахоляка.

— Първият ти досег с изкуството — рече Рос.

— Изобщо не ми мина през ума.

— Застинали абсолютно неподвижно.

— Манекени — обади се Артис.

— Да бъдат забелязани или не. Няма значение — продължи той.

— Изобщо не ми мина през ума, че не са истински. Знаех думата. Чадор. Или бурка. Или както още ги наричат. Нищо повече не ме интересуваше.

Пресегнах се да взема чашата от Рос и я подадох на Артис. Ние тримата. Някой беше подстригал и сресал косата й, обръсната по слепоочията. Това можеше да мине за прическа на някой монашески орден, която подчертаваше изпитото лице и очите с разширени зеници. Прекалено много се взирах. Мъчех се да видя какво изпитва тя по-скоро душевно, отколкото телесно, в мимолетните колебания между думите.

Артис каза:

— И аз самата се чувствам изкуствена. Това „аз“ е някой друг, който се прави на мен.

Замислих се над думите й.

Тя продължи:

— Гласът ми е друг. Чувам го колко странно звучи. Моят глас е, а сякаш не идва от мен.

— От лекарствата е — рече Рос. — Заради тях е.

— Все едно идва някъде извън мен. Невинаги, но понякога. Все едно съм едната от сиамски близначки и говори сестра ми. Само че изобщо не е така.

— От лекарствата е — повтори той.

— В ума ми изплуват разни неща, които навярно са се случили. Знам, че на определена възраст започваме да си спомняме събития, които всъщност не са се случили, но това е друго. Тези неща са се случили, но като че ли са били възбудени погрешка. Правилно ли се изразявам? Предизвикал ги е някакъв погрешен електронен сигнал.

„И аз самата се чувствам изкуствена. Това «аз» е някой друг, който се прави на мен.“

Това изказване заслужаваше да бъде изучавано в часовете по логика и онтология. Чакахме я да продължи. Артис говореше на пресекулки, с прекъсвания и почивки, и аз се улових, че съм свел глава в молитвена съсредоточеност.

— Не мога да ви опиша. Нямам търпение… да го направя. Да пристъпя в друго измерение. И след това да се върна. Завинаги. Повтарям си думата. Отново и отново. Толкова красива. Завинаги. Повторете я. Повторете я.

Как държеше чашата, оставена в наследство ценна вещ, която трябва да се пази и ако си несръчен с нея или я оставиш невнимателно, това ще е предателство спрямо паметта на предците.

Рос, в зелено-белия си екип, отдолу навярно с бандаж в същите цветове, повтори:

— Завинаги.

Беше мой ред. Насилих се да прошепна думата. След това ръцете й започнаха да треперят и аз оставих чашата си, посегнах да взема нейната и я подадох на баща ми.

 

 

Беше ме страх от чуждите домове. Понякога след училище някой приятел успяваше да ме убеди да отидем да си пишем домашните у тях, в неговата къща или апартамент. Бях потресен от това как живееха хората, другите хора, различни от мен. Не знаех как да реагирам на задушаващо интимната гледка — неразбория, кухненски отпадъци, стърчащи от мивката дръжки на тигани. Дали исках да съм любопитен, насмешлив, безразличен, надменен? Минаването покрай банята, преметнати на закачалката женски чорапи, шишенца с хапчета на перваза на прозореца, някои отворени, други съборени, детски чехъл във ваната. Идеше ми да хукна и да се скрия, отчасти от собствените си превземки. Спалните с неоправени легла, чорап на пода, възрастна жена по нощница, боса, един цял живот, събран на стол край леглото, прегърбена стойка и мърморещо лице. Кои са тези хора, минута по минута и година по година? Искаше ми се да се прибера у нас и никога повече да не изляза от там.

Мислех, че в крайна сметка мога да си създам живот, който да е пълна противоположност на бащината ми кариера в света на финансите. Говорехме си за това с Маделин, полу на шега. Дали ще съм поет, който живее в мансарда, дали ще уча философия, дали ще преподавам безкрайни числови редове в неизвестен колеж в някой западно-централен щат?

А Рос купуваше произведения на млади художници и ги канеше да използват ателието, което беше построил в имението си в Мейн. Фигуративисти, абстракционисти, концептуалисти, постминималисти, неизвестни жени и мъже, които се нуждаеха от място, време и финансова подкрепа. Мъчех се да си внуша, че Рос ги използва, за да смекчи моята реакция срещу издутия му портфейл.

В крайна сметка поех по пътя, който ме устройваше. Консултант по крос-стрийм ценообразуване. Анализатор внедряване на системи в клъстерна и неклъстерна среда. Тези професии се изчерпваха с думите, които ги описваха. С наименованието на длъжността. Работата ме гледаше от екраните на бюрото, в които се разтварях с ясното съзнание, че съм си на мястото.

Много по-различно ли е у дома, на улицата, на опашката на летището? Крепя се на задействащия ме като марионетка наркотик на джаджите ми. Всяко натискане на копчето предизвиква прилив на възбуда в нервната ми система при откриването на нещо неизвестно, от което не съм имал нужда, преди да се появи под нетърпеливите ми пръсти, за да се задържи за миг и да изчезне завинаги.

Майка ми имаше ролка за обиране на мъх. Не знам защо тази ролка толкова ме впечатляваше. Гледах как майка ми я прокарва по палтото си. Реших да се опитам да й дам определение, без да надничам в речника. Седнах да помисля, забравях да мисля и започвах отначало, драсках думи върху едно листче, на пресекулки, до късно вечерта и на другия ден, чувствах се все по-глупав и по-глупав.

Въртящо се цилиндрично устройство за обиране на влакънца, полепнали по дрехите.

В измислянето на дефиниции имаше някакво удовлетворение, усещане за успех и аз нарочно не проверявах какво пише в речника. Ролката приличаше на някакъв инструмент от осемнайсети век, нещо, с което са разчесвали конете. От доста време го правех, мъчех се да дам определение на някой предмет или даже на идея. Дай определение за вярност, дефинирай истина. Трябваше да се заставя да престана, преди да се побъркам.

„Екологията на безработицата“, каза Рос по телевизията на френски, със субтитри. Опитах се да осмисля израза. Само че ме беше страх да не стигна до извода, че не е претенциозен жаргон, че е смислен, че се разгръща в убедителен аргумент, засягащ някакви важни въпроси.

Когато си намерих работа и апартамент в Манхатън и след това, докато си търсех нова работа, през почивните дни обикалях навън от сутрин до вечер, понякога с приятелка. Имаше една висока и слаба, направо сгъваема. Тя живееше на ъгъла на Първо Авеню и Първа улица, не знаех как точно се пише името й, Мийа или Мия, и реших да не питам веднага; един ден си я представях с едното име, на следващия с другото и се мъчех да определя дали това влияе на начина, по който я възприемам, гледам, говоря с нея и я докосвам.

 

 

Стаята в дългия празен коридор. Столът, леглото, голите стени, ниският таван. Докато седях вътре или обикалях по коридорите, имах чувството, че се свивам до най-дребното си Аз, изоставяйки всякакви суетни представи за себе си, тъй като тук, в това място, не съм нищо друго освен човек, нуждаещ се от самозащита.

 

 

Миризмата в чуждите домове. Веднъж един мой съученик ми се показа издокаран с шапката и ръкавиците на майка си. Беше нелепо, макар че можеше да е и по-зле. Друг ми обясни, че той и сестра му трябвало да се редуват да втриват мазило по ноктите на краката на баща си, за да овладеят някакъв ужасно упорит микозис. За него това беше смешно. Защо не се засмях? Той не спираше да повтаря думата „микозис“, а аз седях на кухненската маса, на която си пишехме домашните. Половин изсъхнала филийка, захвърлена в чиния, все още влажна от разлято кафе. Синус, косинус, тангенс. Микозис, микозис, микозис.

Мийа или Мия? Това беше най-интересният въпрос, който ми беше хрумвал до този момент, макар и да не нямах отговор как се пише името на жената и какво е въздействието на буквите върху плъзгането на мъжка ръка по тялото й.

Системен администратор в сайт за социализиране. Мениджър „Човешки ресурси“, отговарящ за глобалната мобилност. Местенето от работа на работа, понякога от град на град, беше неделима част от мен. В почти всички случаи не бях в свои води в конкретния предмет на дейност, какъвто и да беше той. Идеята беше да се поставя на изпитание, да се пробвам. Това бяха предизвикателства за ума без негативен подтекст. Нямаше залог. Ръководител търсене на решения чрез симулационни модели.

В един рядък миг на неодобрение Маделин се наведе над масата в барчето на музея, където се бяхме срещнали за обяд.

Жизнерадостното момче, прошепна тя. Какъв безформен мъж излезе от него.

Монаха беше казал, че може да стане от стола, да вдигне ръце и да докосне тавана. Опитах се да го направя в стаята си и успях, изправен на пръсти. В мига, в който седнах, потръпнах от усещането за анонимност.

Ето ме в метрото с Пола от Туин Фолс, Айдахо, запалена туристка и управителка на заведение, в другия край на вагона един мъж говори на пътниците за своите беди и неволи, винаги неприятен момент, обикаля из влака, вагон след вагон, няма работа, няма дом, държи да разкаже историята си, протяга чашка. Очите на пътниците се взират невиждащо, само че ние го виждаме, разбира се, старите пътници, майстори на прикритите погледи, как напредва спокойно въпреки сеизмичното лашкане и разтърсване на влака. А Пола го наблюдава открито, изучава го аналитично, нарушава правилата. Час пик е и сме прави, един до друг, побутвам я с хълбок, но тя не ми обръща внимание. Метрото е негова територия, поне от Рокауей до Бронкс, и мъжът предявява претенции към нашето състрадание, и то настойчиво, а ние го гледаме с плах респект, ако не броим факта, че бихме искали той да изчезне. Пускам няколко долара в чашката, побутвам Пола отново, този път на шега, и след като просякът отваря вратата между вагоните, някои от досега мятаните към него погледи се насочват към мен.

Влизам в спалнята. На стената няма ключ за осветление. Лампата е на скрина до леглото. Тъмно е. Затварям очи. Има ли друг, който затваря очи в тъмна стая? Какво е това, безсмислена приумица? Или поведението ми си има психологическа причина с име и история? Ето тук е съзнанието ми, там е мозъкът. Известно време стоя и си мисля за това.

Рос ме завлече в библиотеката „Морган“ да чете заглавията по гръбчетата на книги от петнайсети век. Взираше се в инкрустираното със скъпоценни камъни Евангелие от Линдау, изложено във витрина. Уреди достъп до второ и трето ниво, до галериите, след работно време, нагоре по скрити стълбички, шепнем, приклекнали пред резбовани орехови шкафове. Гутенбергова Библия, после друга, век след век, а решетките от ковано желязо, високи до тавана, накъсват лавиците на отсрещните галерии.

Ето такъв беше баща ми. А коя беше майка ми?

Маделин Зиберт, родом от малко градче в Южна Аризона. Кактус на пощенска марка, така го наричаше тя.

Опъва палтото на закачалка и окачва куката на отворената врата на гардероба. След това прокарва ролката по гърба на палтото. Доставя ми удоволствие да я гледам, може би защото мога да си представя простата наслада, която изпитва при простото действие да сложи палтото на закачалка, да го нагласи стратегически върху вратата на гардероба и след това да обере полепналите власинки с ролката.

Дай дефиниция на власинка, казвам си. Дай дефиниция на закачалка. И след това се опитвам да го направя. За разлика от другите откъслечни епизоди от детството ми тези са се хванали здраво и не ме пускат.

Върнах се в библиотеката няколко пъти, в работно време, в общата читалня, при гоблена над камината, но не казах на баща ми.