Дон ДеЛило
Нула К (21)

10

Автобусът пресичаше целия град от запад на изток, зад шофьора седяха мъж и жена, а в дъното жена и момченце. Намерих си място някъде по средата, зяпах разсеяно насам-натам, без да мисля за нищо, и в един момент забелязах сияние, прилив на светлина.

След няколко секунди улиците заискряха от гаснещото зарево на деня и автобусът сякаш беше носителят на този блясък. Взрях се в трепкащата светлина върху дланта си. И както се взирах, наострих уши, сепнат от човешки писък, завъртях се на седалката и видях, че момченцето се е изправило и гледа през задното стъкло. Бяхме излезли от центъра и се беше открила гледка на запад, и то пискаше и сочеше пламтящото слънце, закрепено със свръхестествена точност между две редици небостъргачи. Беше смайващо да зърнеш насред градската суматоха толкова въздействаща гледка, огромната рубинена кръгла маса, макар да знаех, че има такова природно явление, тук, в Манхатън, при което веднъж-два пъти в годината слънчевите лъчи се подравняват с уличната мрежа.

Не знаех как се нарича това явление, но в момента го виждах, виждаше го и момченцето, чиито удивени писъци напълно подхождаха на случая, самото то пълно, с твърде голяма глава, запленено от гледката.

И отново Рос, в кабинета си, постоянно прокрадващият се образ на баща ми, който ми казва, че всеки иска да притежава края на света.

Това ли виждаше момченцето? Станах и се приближих към него. Ръцете му бяха свити на гърдите в полуотворени юмручета, меки и треперещи. Майка му седеше спокойно и гледаше заедно с него. Детето подскачаше леко в синхрон с писъците си, непрестанни и оживени, предезиково грухтене. Не ми се искаше да повярвам, че страда от някакъв недъг, макроцефалия, умствена изостаналост. Неговият вопъл на страхопочитание беше по-подходящ от думите.

Пълният слънчев диск подпалваше улиците и небостъргачите от двете ни страни, казах си, че момчето не вижда небето да се срутва върху нас, а открива най-чисто удивление в съкровеното съприкосновение на земята и слънцето.

Върнах се на мястото си и седнах с лице напред. Не ми трябваше небесно озарение. Имах си възторжените писъци на момченцето.