Дон ДеЛило
Нула К (20)

9

Виждам такси, спряло на около метър от тротоара, и след това коленичил на банкета мъж, обувките свалени и оставени зад него, той се кланя, главата докосва земята, трябва ми миг-два да осъзная, че това е шофьорът на таксито и посоката е Мека. Мъжът се кланя към Мека.

 

 

От време на време през почивните дни оставам да пренощувам в спалнята за гости в къщата на баща ми с позволение да използвам и кухнята. Младият мъж, който се занимава с тези въпроси, една от корпоративните кукли на конци, ми разяснява всичко подробно по наложилия се напоследък начин съобщителните изречения постепенно да се извисяват във въпросителни.

 

 

Понякога ми се струва, че обикалям по музеите само за да чуя различните езици, на които говорят посетителите в залите. Веднъж следвах мъж и жена от кипърските надгробни паметници от варовик от четвърти век пр.Хр. чак до залата „Оръжия и брони“, чаках да заговорят отново помежду си, за да разпозная езика или поне да се опитам, да погадая. Мисълта да отида при тях и любезно да ги попитам не ми беше по силите.

 

 

Седя пред екран в кабинка от мътен плексиглас с надпис „Експерт етични принципи и нормативно съответствие“. Адаптирах се добре тук, не само по отношение на ежедневието, а и по отношение на методите, които разработих, за да изпълнявам задълженията си и да се впиша в тукашния език.

 

 

Просяк в инвалидна количка, нормално облечен, обръснат, без мръсна чаша, ръка в ръкавица, протегната към забързаната тълпа.

 

 

Мисля си за всеобхватната динамична кариера на баща ми и за Конвергенцията на другия край на света. Избягах от всичко това, но си казвам, че не се крия в живот, който е реакция или отмъщение за случилото се. Само че завинаги ще съм в сянката на Рос и Артис и не техният ехтящ живот ме преследва, а начинът, по който си отидоха.

 

 

Когато си задам въпроса защо поисках от време на време да нощувам в къщата в града, веднага се сещам за апартамента на Ема, който е сравнително наблизо. Тя вече не живее в него и въпреки това често минавам по тази улица. Не очаквам да видя нищо, не очаквам да науча нищо, но някаква сила ме тегли натам. Всяка болезнена загуба поражда сенки и в този случай, на нейната улица, усещам невидимо присъствие, което дори не се опитвам да разбера.

 

 

В кварталния супер никога не пропускам да проверя срока на годност на бутилките и опаковките. Бъркам навътре между стоките на рафтовете и вземам това, което е най-отзад, тъй като там поставят най-пресния нарязан хляб, най-прясното мляко и овесени ядки.

 

 

Високи и още по-високи жени. Търся жената в скована поза, застанала на уличен ъгъл със или без табелка на непозната азбука. Какво има да се види, което още не съм видял, какъв смисъл може да се извлече от една застинала сред тълпата фигура? В този случай може би става дума за надвиснала заплаха. Не е ли било така винаги? Мисля си, че е нещо средновековно, някаква поличба. Приканва ни да се подготвим.

 

 

Понякога цяла сутрин не мога да се отърся от някой сън и става обед, докато го преборя. Но от завръщането си насам не мога да си спомня и един блед миг от сънуваното. Стах е сънят наяве, момчето воин, извисяващо се на екрана, всеки момент ще се стовари отгоре ми.

 

 

Обикалям, гледам, пълен блокаж, пъшкащи коли по улицата, пари от чужбина извисяват небостъргачите, надхвърлящи разрешените им коти.

 

 

Идеята за работа в университетска среда ми харесва и знам, че в някакъв момент тя ще се разтвори в детайлите наоколо. Рано в понеделник пристига микробус, в него вече има двама служители, живеещи в Манхатън, и се отправяме към градчето в Кънектикът, където се намира колежът, скромен комплекс, студенти с посредствени възможности. Оставаме до четвъртък следобед, когато ни откарват в града. Интересно как и тримата постоянно намираме нови начини да не си казваме нищо.

 

 

Имам чувството, че се установявам в един дълъг и удобен живот и единственият въпрос е колко смъртоносен ще се окаже той.

Но дали наистина го вярвам, или го казвам ей така, за да уравновеся лекотата на ежедневието си?

 

 

Влизам в стаята с монохромните картини, спомням си последните думи, прошепнати от Рос. Гесо върху лен. Опитвам се да изтръскам смисъла им и да си представя термина като фрагмент от някакъв красив, изчезнал език, неговорен от хилядолетия. Картините по стената са с маслени бои върху платно, но аз си казвам, че ще обикалям по музеи и галерии и ще търся надпис „гесо върху лен“.

 

 

Обикалям с часове, тук-там прескачам кучешко лайно.

 

 

Ема и аз, бивши любовници. Телефонът ми винаги е закачен на колана ми, защото тя е някъде там, в дигиталния океан, и неговото звънене, което рядко се чува, загатва за гласа й, на миг разстояние.

 

 

Купувам си нарязан хляб, защото изкарва дълго в хладилника, което няма как да стане с гръцки, италиански или френски хляб. В заведенията си поръчвам бухнал хляб с препечена коричка, храня се предимно сам, по свой избор.

Всичко това има значение, макар да не изглежда така. Хлябът, който ядем. Кара ме да се питам кои са били предците ми, но само за кратко.

 

 

Знам, че би било логично да пропуша отново. На теория всичко случило се би трябвало да ме тласне натам. Само че за разлика от преди сега не се чувствам потиснат от въздържанието. Копнежа го няма и може би точно това ме потиска.

 

 

В спалнята за гости в градската къща има елегантен полилей, светвам го, изгасвам го и всеки път, като го правя, в главата ми задължително изплува терминът „висящо осветително тяло“.

 

 

На улицата, както си обикалям, опипвам портфейла и ключовете, после ципа на панталона, от колана към чатала или обратно, за да се уверя, че е плътно затворен.

 

 

Облекчението не е пропорционално на страха. То трае ограничено време. Тревожиш се дни, месеци и накрая синът си идва, жив и здрав, и забравяш как не си можел да се съсредоточиш над друг въпрос, други обстоятелства или обстановка, сега той е тук, да слагаме масата за вечеря.

Само че него го няма, нали? Той е някъде край пътна табела в Украйна с надпис Константиновка, неговото родно и лобно място.

 

 

Езици, сирени през цялото време, просяк, приличащ на мърляв вързоп, мъж или жена, буден или заспал, жив или мъртъв, трудно е да се прецени, приближавам, пускам долар в спуканата пластмасова чаша.

Две пресечки по-нататък си казвам, че е трябвало да изрека нещо, да определя нещо, а после сменям темата, преди да е станало твърде сложно.

 

 

Седя в кабинката си в административната сграда в колежа и отмятам точки в списъци. Не ги изтривам, щраквам върху иконката за зачертаване и прокарвам черта върху всяко нещо на екрана, което трябва да бъде премахнато. Черти и неща. Постепенно чертите върху нещата отбелязват напредъка ми по видим начин. Мигът на зачертаването е най-хубавият момент, детинска радост.

 

 

Мисля си за няколкото секунди, през които се оглеждахме в огледалото, аз и Ема, първо лице множествено число, припокриващи се образи. И след това тъжният, съкрушителен неуспех да й разкрия кой съм, да разкажа историите на Маделин и Рос, на Рос и Артис, на консервираното бъдеще на бащата и мащехата в залата за криосъхранение.

Прекалено дълго отлагах.

Исках тя да ме види в изолирана среда, извън силите, които са ме създали.

 

 

След това си спомням шофьора на такси, коленичил в мръсотията на банкета с лице към Мека, и се опитвам да примиря неговия непоклатим свят с разпиляния живот в този.

 

 

Понякога си мисля за стаята, за нищожната й стойност — стена, врата, легло, под, няколко думи от по една-две срички, почти абстрактен образ, и се опитвам да си се представя седнал на стола и това е всичко, представям си го в пълни подробности, този предмет, онзи предмет и мъжа на стола, чака придружителят да почука на вратата.

 

 

Ремонтът, скелето, фасадата на сградата, скрити зад големи бели платна предпазна мрежа. Под скелето стои брадат мъж и крещи на всеки минувач, но ние не чуваме отделни думи и изрази, а самия звук, част от шума на такситата, колите и автобусите, единствената разлика е, че го издава човек.

 

 

Мисля си за Артис в капсулата и напук на твърдото си убеждение се опитвам да си внуша, че тя е поне малко в съзнание. Представям си я в състояние на девствена самота. Никакви дразнения, никакви човешки действия, предизвикващи реакции, едва доловими следи от памет. След това се мъча да си представя вътрешен монолог, самопороден, навярно непрестанен, проза в по-откровеното трето лице, но едновременно и в първо, с нейния глас, протяжно песнопение в един-единствен нисък тон.

 

 

В асансьора насочвам невиждащ поглед право в нищото, знам, че съм затворен в този сандък заедно с други и никой от нас не е готов да открие лицето си за оглед.

 

 

Обаждането на Ема ме хваща на автобусната спирка. Тя ми разказва какво е станало със Стах само с няколко думи. Напуснала е работа, изнесла се е от апартамента и ще остане при бащата на момчето, не мога да си спомня дали са разведени или разделени, не че това има някакво значение. Автобусът идва и заминава, говорим си още малко, тихо, почти като непознати, накрая си обещаваме, че пак ще се чуем.

Не й казвам, че го видях с очите си.