Дон ДеЛило
Нула К (2)

2

Баща ми си беше пуснал брада. Изненадах се. Тя беше малко по-прошарена от косата и подчертаваше очите му, изостряше погледа му. Дали това беше брада, която си пуска човек, стремящ се да пристъпи в нови измерения на вярата?

— За кога е планирано? — попитах.

— Уточняваме деня, часа, минутата. Скоро ще е — отговори той.

Рос Локхарт, баща ми, беше прехвърлил шейсет и пет, но все още беше широкоплещест и енергичен. Слънчевите му очила лежаха на бюрото пред него. Бях свикнал да се срещаме в кабинетите му на едно или друго място. Този тук беше обзаведен набързо — няколко екрана, клавиатури и други устройства. Знаех, че баща ми е вложил големи суми в това предприятие, в това начинание, наречено Конвергенцията, и кабинетът беше любезен жест, който му позволяваше да поддържа връзка с мрежата си от фирми, представителства, фондове, тръстове, фондации, сдружения, общности и клубове.

— Как е Артис?

— Напълно готова. Няма и следа от колебание или съмнение.

— Не става дума за вечния живот на душата. А за тялото.

— Тялото ще бъде замразено. Това ще е временно криогенно консервиране — отвърна той.

— И в един бъдещ момент…

— Да, ще настъпи момент, в който ще има начини да се противодейства на болестите й. Съзнанието и тялото й ще се възстановят, ще се върнат към живот.

— Тази идея не е нова, нали?

— Идеята не е нова, но сега е близо до пълното си осъществяване.

Чувствах се дезориентиран. Беше първият ми ден тук и от другата страна на бюрото стоеше баща ми, но за мен нямаше нищо познато нито в обстановката, нито в обстоятелствата, нито в брадатия мъж. Щях да потегля обратно към къщи, преди да съм успял да схвана какво се случва.

— И ти си напълно сигурен в този проект, така ли?

— Напълно. От медицинска, технологична и философска гледна точка.

— Хората записват домашните си любимци.

— Не и тук. Тук няма нищо спекулативно. Няма самозалъгване и плъзгане по повърхността. Има мъже и жени. Живот и смърт.

Гласът му беше предизвикателно равен и монотонен.

— Може ли да видя мястото, където се извършва всичко това?

— Много малко вероятно — отвърна той.

Артис, съпругата му, страдаше от няколко тежки заболявания. Знаех, че влошаването на състоянието й се дължи най-вече на множествената склероза. Баща ми беше тук като посветен свидетел на нейното отпътуване от този свят, а едновременно с това и в ролята на наблюдател, запознат с наличните първоначални методи, благодарение на които тялото й щеше да бъде запазено до настъпването на десетилетието, годината, деня, когато ще е безопасно да бъде съживено.

— При пристигането ми ме посрещнаха двама въоръжени мъже. Преведоха ме през охраната, показаха ми стаята, но не казаха нищо. Нищо не знам. Освен името, което звучи религиозно.

— Технология, основана на вяра. Ето това е. Друг бог. Не толкова различен, оказва се, от някои от предишните. Само че е истински, реален, изпълнява обещанията си.

— Живот след смъртта.

— Накрая, да.

— Конвергенцията.

— Да.

— Има такъв термин в математиката.

— Има го и в биологията. И във физиологията. Не задълбавай.

Майка ми умря у дома, докато седях до леглото й, а на прага, подпряна на проходилка, стоеше една нейна приятелка. Ето така си представям и винаги ще си представям онзи момент, стеснен до жената в леглото, жената на прага, самото легло, металната проходилка.

Рос каза:

— В отделението долу, което е нещо като хоспис, понякога се спирам при хората, подготвяни за процедурата. Готовност и страхопочитание, смесени в едно. Много по-доловими от притеснението и несигурността. Усещат се някакво благоговение и удивление. Заедно са в това, което им предстои. То е нещо много по-значимо, отколкото са си мислили. Имат усещането за споделена цел, за обща мисия. И аз се улавям как се мъча да си представя едно подобно място преди векове. Приют, подслон за пътници. За пилигрими.

— Пилигрими, значи. Връщаме се към старата религия. Дали е възможно да посетя хосписа?

— Едва ли — отвърна той.

Даде ми малък диск, прикрепен към каишка за носене на китката. Каза ми, че е подобен на гривните на пуснатите под гаранция обвиняеми, с които полицаите следят къде се намират, докато дойде време за процеса. Щял съм да имам достъп до определени зони на това, горното ниво, и никъде другаде. Нямало как да сваля гривната, без охраната да разбере.

— Не бързай да си вадиш заключения от чутото и видяното. Това място е създадено от сериозни хора. Покажи уважение към идеята. Покажи уважение към начина, по който е оформено самото пространство. Артис твърди, че трябва да го възприемаме като постоянно усъвършенствано произведение, създадено от земя, един вид ландшафтно изкуство. Сътворено от земята и сливащо се с нея. Място с ограничен достъп. Подчинено на идеята за покой на човека и на природата. Леко напомнящо на гробница. Земята е водещият принцип. Завръщане в земята, въздигане от земята.

 

 

Известно време обикалях по коридорите. Те бяха пусти, срещнах само трима души, кимнах на всеки от тях и в отговор получих по един навъсен поглед. Стените бяха в различни нюанси на зеленото. Извървях широк коридор, завих по друг. Навсякъде голи стени без прозорци и затворени врати на голямо разстояние една от друга. И те бяха в сходни цветове и аз се запитах дали в избора на тези ивици от спектъра е вложен някакъв смисъл. Така правех всеки път, когато попаднех в нова среда. Опитвах се да вложа смисъл, да направя мястото разбираемо или най-малкото да разположа себе си в него, да утвърдя притесненото си присъствие.

В дъното на последния коридор от ниша в тавана се подаваше екран, широк от стена до стена. Той започна да се спуска и стигна почти до пода. Приближих се бавно. Първоначално видях само изображения на вода. Лееща се през гора и напираща да прехвърли диги. Картини на проливен дъжд над терасирани ниви, неспирен дъжд, нищо друго освен дъжд, след това бягащи хора, други, безпомощни, в малки, подскачащи по бързеи лодки. Наводнени храмове, свличащи се по склон къщи. Пред очите ми водната стихия нахлуваше по улиците на някакъв град, поглъщаше коли и шофьори. Големината на екрана усилваше въздействието. Той се извисяваше заплашително, а кадрите се задържаха по-дълго, отколкото телевизионните новини. Бяха пред мен, на моето ниво, с образи в реални размери. Жена, седнала на килнат стол в пометена от свлачище къща. Мъж с лице под водата се взираше в мен. Накара ме да отстъпя, но едновременно с това прикова погледа ми още по-здраво. Не можех да откъсна очи от екрана. Накрая се озърнах през рамо, очаквайки да се появи някой, друг свидетел, човек, който да застане до мен, докато образите се впиваха в съзнанието ми.

Нямаше звук.