Дон ДеЛило
Нула К (18)

7

Над земята трептеше пясъчна буря и за известно време пистата беше недостъпна. Малкият ни самолет кръжеше над комплекса и дебнеше възможност да се приземи. От тази височина сградата изглеждаше като макет, пустинно видение, само линии, ъгли и стърчащи крила, разположени безопасно в нищото.

Рос седеше на мястото пред мен и разговаряше на френски с някаква жена от другата страна на пътеката. Самолетът беше петместен и ние тримата бяхме единствените пътници. С Рос пътувахме вече няколко дни, нощувахме в някое посолство или консулство и продължавахме. Струваше ми се, че той нарочно протака, но не за да забави пристигането си и да живее още един ден, а просто за да постави нещата в перспектива.

Кои неща?

Съзнанието и спомените си, предполагам. Решението си. Нашето бащинско-синовно противостояние, повече от три десетилетия криволици и лъкатушения.

Това е смисълът на дългите пътувания. Да видиш какво е останало зад теб, да разшириш полезрението си, да откриеш закономерностите, да опознаеш хората, да обмислиш значимостта на едно или друго събитие и след това да се проклинаш или възхваляваш, или, както беше при баща ми, да си кажеш, че ще имаш възможност да повториш всичко и да го промениш.

Той беше облечен с памучно яке и джинси.

Когато се качихме в този самолет, жената вече седеше на мястото си. Тя щеше да е неговият гид, който да го преведе през последните му часове. От време на време надавах ухо, тук-там хващах по някоя дума: процедури, график, детайли от обикновен работен ден. Жената беше в средата на трийсетте и беше облечена в зелени дрехи, подобни на медицински екип. Казваше се Далия.

Самолетът закръжи по-ниско и комплексът сякаш изплува от земята. Около него — безкрайният вихър от пепел и камънак. Пясъчната буря беше точно под нас, сега се виждаше по-ясно как прахолякът се издига на огромни мътни вълни, които за миг застиваха във връхната си точка, преди да се разбият на миля височина или на две мили, нямах представа, мъчех се да обърна милите в километри, след това се опитах да си спомня думата, арабската дума, назоваваща това явление. Ето така търся убежище от природните зрелища. Мисля си за някоя дума.

Хабуб, мина ми през ума.

Свистенето на бурята достигна до ушите ни, вятърът заподмята самолета и опасността стана осезаема. Жената каза нещо и аз помолих Рос да ми преведе думите й.

— Усложненията на страхопочитанието — каза той.

Изразът звучеше странно и аз го повторих, той също, самолетът зави встрани от приближаващия се комплекс и аз се зачудих дали тази буря не е предварителна прожекция на един от разтърсващите филми, с които щях да се сблъскам в някой от празните коридори, по които не след дълго щях да обикалям.

 

 

Не бях сигурен дали това е същата стая, в която ме настаниха предишния път. Може би просто изглеждаше същата. Аз обаче се чувствах различен. Сега тя беше просто стая. Не изпитвах потребност да я разглеждам и да анализирам простия факт на моето присъствие в нея. Оставих сака на леглото и направих няколко упражнения и подскоци от клек, за да изхвърля дългото пътуване от телесната си памет. Стаята не беше повод да се отдам на моите теории и абстракции. Не се отъждествявах с нея.

 

 

Далия може и да беше от този край, но аз си давах сметка, че тук произходът няма значение, че като цяло категориите не бива да бъдат стеснявани, дори не бива да бъдат назовавани.

Тя ни заведе в широк коридор, където имаше нещо, закрепено върху гранитен постамент. Човешка фигура, мъж, гол, не в капсула, нито пък от бронз, мрамор или глина. Опитах се да определя материала, тяло в естествена поза, нито древногръцки речен бог, нито римски воин. Мъж без глава, нямаше глава.

Далия се завъртя с лице към нас и, вървейки заднешком, заговори на френски. Прекъсваше от време на време и Рос ми превеждаше с отегчен глас.

— Това не е статуя от силикон и фибростъкло. Истинска плът е, човешка тъкан, човешко същество. Тяло, запазено за определено време чрез нанесени върху кожата криопротектори.

— Няма глава — обадих се аз.

— Какво? — попита тя.

Баща ми не каза нищо.

Имаше още няколко фигури, някои от тях женски, очевидно изложени тук като експонати в музей, всичките без глави. Предположих, че мозъците се съхраняват в охладено помещение, а телата без глави са някаква препратка към предантичните статуетки, изскачащи при разкопките.

Сетих се за близнаците Стенмарк. Не ги бях забравил. Бяха създатели на нов стил в изящните изкуства, който би могъл да се нарече „Postmortem“. Хрумна ми, че тази изложба има пророческо послание. Човешките тела, напоени с високотехнологични консерванти, ще са най-търсената стока на пазара на изкуството в бъдеще. Окастрени монолити от някогашна жива плът, поставени в изложбените зали на аукционни къщи или на витрината на реномиран антикварен магазин в най-стилната част на Медисън Авеню. Или пък безглави мъж и жена в хола на огромен лондонски апартамент, собственост на руски олигарх.

Капсулата на баща ми беше до тази на Артис, вече подготвена за него. Мъчех се да не мисля за манекените, които бях видял при предишното си посещение. Исках да освободя съзнанието си от всякакви препратки и сравнения. Гледката пред очите ми потвърждаваше, че аз и Рос сме се върнали, това беше достатъчно.

Далия ни поведе по празен коридор с врати и стени в една и съща гама. Завихме на ъгъла и там ни очакваше изненада, стая с отворена врата. Приближих се и надникнах вътре: обикновен стол и маса с няколко инструмента. На една пейка отсреща седеше дребен мъж с бяла престилка.

Стаята ми се видя зловеща — кутийка с голи стени, нисък таван, маса, пейка и стол, но друго не трябваше, беше предназначена за подстригване и бръснене. Бръснарят сложи Рос да седне и заработи усърдно с ножици и безшумна машинка. Той и нашият гид размениха няколко думи на непознат за мен език. Ето го, лицето на баща ми изпълзява изпод гъстата брада. Космите бяха неговото гнездо. Обръснатото му лице представляваше жалка гледка. Празни очи, изхвръкнали скули и хлътнали бузи, увиснала челюст. Дали не прекалявах с взирането? Тясното пространство подтиква към преувеличения. Подът се покри с валма, по темето му лъснаха бразди и струпеи. След това веждите, изчезнаха толкова бързо, че пропуснах този момент.

Наложи се да спрем, тъй като ръката на баща ми затрепери силно. Стояхме и гледахме. Не помръдвахме. Пазехме почтително мълчание.

След като треперенето престана, нашият гид и бръснарят отново заговориха все така неразбираемо и аз си помислих, че това е езикът, за който ми бе споменал първо Рос, а после и онзи мъж в изкуствената градина, Бен-Езра. Той беше казал, че се разработва езикова система, която ще е много по-изразителна и поточна от съществуващите досега.

Бръснарят мина трапчинките над устата и челюстта с обикновен бръснач и пяна, докато слушах как Далия говори с накъсани, едносрични думи, редуващи се с провлачен монотонен напев, през който не си поемаше дъх. Горната част на тялото й беше наклонена на една страна. Правеше някакви странни жестове с лявата си ръка.

Бръснарят каза на развален английски, че космите по тялото ще бъдат премахнати непосредствено преди процедурата. Помогнаха на Рос да стане от стола. Изглеждаше готов. Ужасна мисъл, но точно това видях, човек, на когото не му е останало нищо освен дрехите на гърба му.

 

 

Обикалях по коридорите, вървях по собствените си стъпки и зад всеки ъгъл изскачаше смътен спомен. Врати и стени. Дълъг коридор в небесносиньо с бледосиви ивици като следи от самолет в горния край на стените и по ръба на тавана. Спрях се да помисля за нещо. Кога изобщо съм се спирал, за да мисля? Времето беше застинало и щеше да е такова, докато не мине някой. Какъв щеше да е този някой? Мислех си за онова, което беше казал баща ми за продължителността на човешкия живот, за времето, в което сме живи, миг след миг, от раждането до смъртта. Толкова кратък период е, беше казал той, че можем да го измерваме в секунди. И точно това исках да направя, да изчисля живота му чрез единицата за време, наречена секунда, една шейсета от минутата. Какво щеше да ми донесе това? Щеше да е просто последното число в дълга редица от числа, бележещи потока от дните и нощите му, това, което беше Рос, и всичко, което беше изрекъл, направил и ненаправил. Нещо като паметен знак може би, нещо, което да прошепна в последния му съзнателен миг. Само че аз не знаех на колко години е баща ми, колко години, месеци и дни трябва да превърна в секунди, за да се получи внушителното число.

Реших да не се притеснявам от това. Той си беше тръгнал, беше зарязал съпругата и сина си, докато синът му си пишеше домашните. Синус, косинус, тангенс. Това бяха загадъчните думи, с които завинаги щях да свързвам онзи епизод. Той ме освобождаваше от всякаква отговорност за неговите лични числа, включително датата на раждане.

Продължих да обикалям по коридорите. Бях тук само условно, поемайки задълженията на мъжа на моята възраст и с моята външност, който преди е бил тук. След това видях долния край на екрана, широка ивица от едната стена до другата, подаваща се от нишата в тавана. Зарадвах му се. Серийната сила на образите щеше да надделее над усещането ми за блуждаене във времето. Имах нужда от външния свят, каквото и да е въздействието му.

Приближих се на около пет метра от мястото, където екранът щеше да опре в пода. Стоях и чаках, чудех се какво ли събитие ще изскочи от там. Събитие, явление, откровение. Нищо не се случи. Преброих наум до сто, но екранът не помръдваше. Започнах отначало, шепнех числата, спирах след всяка десетица, екранът обаче така и не се спусна. Затворих очи и почаках още малко.

Хора, стоящи със затворени очи. Дали нямаше някаква епидемия на затворените очи?

Празнотата, притихналостта на дългия коридор, боядисаните врати и стени, мисълта, че съм самотна неподвижна фигура сред призрачен декор, всичко това започваше да ми прилича на детска приказка.

Отварям очи. Нищо не се случва. Момчешки приключения в пустошта.

 

 

Ясно си спомнях каменната зала и огромния череп, инкрустиран със скъпоценни камъни, мегачерепа, украсяващ едната стена. Този път декорът беше друг. Мъж с маска на устата ни въведе в установката, или по-скоро в специфичната обстановка на спускача. Един от многото, предположих, и за един миг, измамен миг, времето спря, докато се плъзгахме надолу към номерираните нива. Двамата с Рос последвахме мъжа в заседателна зала, в която седяха четирима души, по двама от двете страни на дълга маса, мъже и жени, облечени с широки дрехи и с бръснати глави и лица.

Така беше облечен и Рос. Той беше живнал малко, ободрен от лек стимулант. Мъжът с маската ни отведе до поставени един срещу друг столове и излезе. Стараехме се да не се оглеждаме и никой от шестимата в стая нямаше какво да каже.

Това бяха самоизбраните, все още потопени в последните часове на единствения живот, който познаваха. Искаше ми се да чуя какво би казала Артис в този момент. Някакви непознати, баща ми, унесено мълчание, което бе добре дошло. Всички влудяващи мисли се разсеяха за кратко.

Не чакахме дълго. Влязоха трима мъже и две жени на средна възраст, официално облечени, очевидно посетители. Настаниха се в другия край на масата. Реших, че са спонсори, дошли в лично качество, или може би представители на някоя агенция, институт или тайна организация, както ми беше обяснил веднъж Рос. Ето го и него, и той спонсор, а сега една безпомощна, остригана фигура без костюм, вратовръзка и лични данни.

Още един кратък миг, още едно мълчание, после следваща поява. Висока мрачна жена с поло и тесен панталон, косата сплетена на плитчици.

Оглеждах тези хора, изричах думите наум, определях типа лице, тяло, външен вид. Ако не успеех, дали човекът щеше да изчезне?

Тя застана в края на масата, ръцете на кръста, лактите разперени, говореше като че ли на самата маса.

— Понякога историята се свежда до мимолетното съприкосновение на отделни животи.

Остави ни да помислим над думите й. Почти бях склонен да повярвам, че трябва да вдигна ръка и да дам пример.

— Не са ни нужни примери — продължи тя, — но все пак ето един. Съвсем елементарен. Учен, занимаващ се с непонятно изследване в затънтена лаборатория някъде си. Живее на боб и ориз. Не може да довърши теорията си, формулата, синтеза. На ръба на умопомрачението е. И тогава отива на конференция в другия край на света и по време на обяда разменя няколко думи и идеи с друг учен, дошъл от другаде.

Чакахме.

— Какъв е резултатът? Резултатът е нов начин за разбиране на нашето място в галактиката.

Продължавахме да чакаме.

— Или друг пример. Въоръжен мъж изскача от тълпата, прицелва се в държавния глава на някоя от великите сили и вече нищо не е същото.

Жената се взираше в масата, размишляваше.

— А каква е вашата ситуация, на малцината, които се каните да поемете по пътя към прераждането? Вие сте извън наратива, който наричаме история. Тук няма хоризонти. Посветили сме се на вглъбяване и съсредоточаване над въпроса кои сме и къде се намираме.

Тя ги огледа един по един, баща ми и останалите четирима.

— Всеки един от вас ще се превърне в отделен живот, който е в съприкосновение единствено със себе си.

Дали нарочно го изричаше така, че да звучи зловещо?

— Други, много повече на брой, идват тук в разклатено здраве, за да умрат и да бъдат подготвени за камерата. Вашето местоназначение е Нула К. Вие сте предвестниците, избрали да преминат преждевременно през портала. Портала. Не параден вход или уебсайт за забавление, а комплекс от идеи, стремежи и постигнати с много труд реалности.

Трябваше да й измисля име. При това си идване не бях измислил име на никого. То щеше да придаде плътност на слабото тяло, да подскаже произхода й, да ми помогне да определя обстоятелствата, които са я довели тук.

— Няма да е непрогледен мрак и гробна тишина. Знаете го, обяснили са ви. Първо ще бъдете подложени на биомедицинска обработка, само след няколко часа. Редактиране на мозъка. После отново ще се изправите срещу себе си. Памет, самоличност, всичко на съвсем друго ниво. Това е основният тласък на нашата нанотехнология. Дали сте мъртви от гледна точка на закона, или сте незаконно мъртви, или нещо друго? Има ли значение за вас? Ще живеете фантомен живот в главата си. Рееща се мисъл. Своего рода пасивно мислене. Бийп-бийп-бийп. Като новородена машина.

Тя заобиколи масата и заговори от другия край. Няма да си правя труда да й измислям име, помислих си. За последен път идвах тук. Нямах търпение да си тръгна. Решителният баща в своята фалопиева тръба. Остаряващият син, отдаден на обикновените си занимания. Връщането на Ема Бреслоу. Работата като експерт, отговарящ за спазването на етичните принципи и нормативното съответствие. Проверка на портфейла, проверка на ключовете. Стените, подът, мебелите.

— Ако нашата планета се съхрани като самодостатъчна среда за живот, ще е прекрасно, ала това е напълно невероятно — продължи жената. — И в двата случая мястото, където ще се появи новият, подобрен вид, е под повърхността. Това не означава, че сме склонили глава пред трудностите. Просто под повърхността човешкият стремеж е намерил онова, от което се нуждае. Ние живеем и дишаме в бъдещата околна среда, правим го тук и сега.

Хвърлих поглед към седящия срещу мен Рос. Той беше някъде другаде, но не в замечтан унес, а разсъждаваше усилено, връщаше се назад, мъчеше се да види, да разбере.

Навярно и двамата си спомняхме един и същ напрегнат момент, когато той се обърна към мен и каза: „Отивам с нея“.

Сега, две години по-късно, Рос щеше да осъществи тези думи.

— Този свят, светът горе, на повърхността — говореше жената, — изпада в плен на системите. На невидимите мрежи, които бавно затлачват потока на всички онези страни на природата и характера, отличаващи хората от копчето на асансьора, от звънеца на вратата.

Исках да поразмишлявам над това. „Които бавно затлачват потока.“ Само че тя не спираше и докато говореше, вдигна поглед от масата да ни разгледа като колективно цяло от земни обитатели и обръснати обитатели на друг свят.

— Тези, които ще се върнете на повърхността, не сте ли се сблъсквали с това? Загубата на лична свобода. Усещането, че сте виртуализирани. Мобилните устройства, които носите навсякъде и не може да избягате от тях нито за миг. На моменти не се ли чувствате обезплътени? Кодираните импулси, на които разчитате да ви насочват. Сензорите в стаята, които ви наблюдават, подслушват, проследяват навиците ви, измерват способностите ви. Свързаните данни, предназначени да ви включат към мегаданните. Нещо в това не ви ли притеснява? Сигурно ви е минавала през ума мисълта за техновируси, блокаж на всички системи, глобален срив? Или е по-лично? Чувствате се потопени в някаква ужасна дигитална паника, която е навсякъде и никъде?

Името й трябваше да започва със „З“.

— Разбира се, ние постоянно усъвършенстваме методите си. Впрягаме науката, за да сътвори чудеса в реанимацията. Без съпътстващи, разсейващи дреболии. Без потоп от приложения.

Сдържан, авторитетен глас с лек акцент, напрегнато тяло, нагнетена енергия. Бих могъл да я нарека Зина. Или Зара. Начинът, по който главното „З“ упражнява надмощие над думата или името.

Вратата се отвори и влезе един мъж. Протъркани джинси и суитшърт, размятаща се дълга плитка. Сплетената коса беше нещо ново, но веднага го познах, един от близнаците Стенмарк. Кой от двамата, ако това изобщо имаше някакво значение?

Жената остана в края на масата, а мъжът се настани срещу нея непринудено, без намек от предварителна хореография. Двамата все едно изобщо не се забелязваха.

Той направи някакъв сложен жест, в който участваха лицето и ръката, знак, че все отнякъде трябва да се започне, пък да видим какво ще стане.

— Свети Августин. Ще ви цитирам какво е казал той. Нещо от рода на… — Мъжът замълча и затвори очи, внушаваше, че думите принадлежат на мрака и идват при нас през вековете. — „А човек е най-гибелно вътре в смъртта, когато самата смърт е безсмъртна.“

Аха, казах си аз.

Той постоя още малко със затворени очи. След това ги отвори и се взря в стената над главата на Зара.

— Тази мисъл е вдъхновена от анализа му на латинската граматика, но аз ще я извадя от контекста й. Просто я подхвърлям пред вас като предизвикателство. Нещо, над което да поразсъждавате. Да размишлявате над него в капсулата.

Същият безучастен Стенмарк. Личеше си обаче, че е остарял, лицето беше изпито, по ръцете му изпъкваха тъмносини вени. Бях дал на близнаците общо четири малки имена, но сега не можех да ги разпределя.

— Терорът и войната са повсеместни и помитат повърхността на Земята — продължи той. — И всичко това в името на какво? На една гротескна носталгия. Примитивни оръжия, мъж в рикша, препасал колан с експлозиви. Не е задължително да е мъж, може да е момче или момиче, или жена. Изречете думата. Рикша. Все още се тегли от хора в някои села и градове. Малка двуколка. Малки, домашно приготвени експлозиви. А по бойните полета едновремешни оръжия, стари съветски автомати, ръждясали, очукани танкове. Всички тези нападения, битки и кръвопролития, запечатани в изопачен спомен. Боричкания в калта, свещени войни, бомбардирани сгради, цели градове, от които са останали само изровени улици. Ръкопашни схватки, връщащи ни векове назад. Без петрол, без храна и вода. Мъже на глутници. Избий младенците, изгори колибите и отрови кладенците. Преживей наново кървавата история на предците си.

Главата отпусната на една страна, ръцете в джобовете.

— А постурбанизираният терорист, изоставил приемния си град или страна, каква е неговата кауза? Страници в интернет, разпространяващи примитивни зверства. Обезглавявания, вдъхновени от ужасяващи древни предания. И свирепи отлъчвания, вековни доктринални спорове, избий всички от другия халифат. Навсякъде врагове с обща история и спомени. Разпокъсана, но всеобхватна нова световна война, само още не се нарича така. Или пък аз съм луд? Бръщолевещ идиот? Незнайни войни в далечни кътчета. Нападни селото, избий мъжете, изнасили жените, отвлечи децата. Стотици жертви, само че без снимки и записи, така че какъв е смисълът, къде е реакцията? Наред с това воюването в по-ярки цветове, огнени. Виждаме го постоянно. Образи на горящи танкове и камиони, войници или партизани с тъмни качулки стоят край повалени ограждения от бодлива тел, гледат огромна клада и удрят обгоряла вана с чукове, с прикладите на пушките, с крикове, огласят нощта с първобитни барабанни удари.

Той като че ли всеки миг щеше да получи инфаркт, тялото му се олюляваше, ръцете му се тресяха.

— Какво представлява войната? Защо да говорим за нея? Въпросите пред нас тук са по-широки и по-дълбоки. Във всяка една минута ние живеем в лоното на общата ни вяра, представата за неумиращото съзнание и тяло. Но от техните войни няма спасение. Не е ли войната единствената вълна по мътната повърхност на човешките дела? Или ще кажете, че съм превъртял? Не става ли дума за някаква липса там горе, за бездуховност, която направлява общата воля? Кои са те без техните войни? Тези събития се множат, превръщат се в несекващ обстрел, просвистяват, избухват и ни вкарват в един голям, всемирен моноспектакъл, много по-всеобхватен от всички, на които сме били свидетели досега.

Сега Зара го гледаше, а аз гледах нея. Не се ли бяха вкопчили в повърхността и двамата? Земята във всичките й значения, третата планета от Слънчевата система, Царството на смъртните и така нататък. Не биваше да забравям, че тя се нуждае от име. Дължах й го. Нали точно затова бях тук, да смущавам транса на трансценденталността с моите номера и игрички?

— Хора на велосипеди, единственото средство за придвижване на мирното население в обхванатите от война райони, като се изключат вървенето, куцукането и пълзенето. Тичането е запазено за бойните отряди и за фотографите, които отразяват събитията както в предишната световна война. Не е ли това копнеж да се нахвърлиш на някого с голи ръце, да му строшиш черепа и да запалиш цигара? Коли бомби в свещени места. Стотици изстреляни ракети. Семейства, живеещи във вонящи мазета, без светлина, без отопление. Навън мъже събарят бронзова статуя на довчерашен национален герой. Свещенодействие, коренящо се във възпоменанието, във възкресяването. Мъже във войнишки униформи, изпръскани с кал. Мъже в надупчени от куршуми джипове. Бунтовници, доброволци, партизани, сепаратисти, активисти, бойни отряди, дисиденти. И тези, които се връщат у дома, където ги чакат само мрачни спомени и дълбока депресия. Човек в място, където смъртта е безсмъртна.

Той отново беше безучастен, безлик, поклащаше се едва-едва. Къде ли е брат му? И каква е връзката на този мъж със Зара, която може би е Надя. Той има жена у дома, това вече го бях установил, братята бяха женени за сестри. Исках да чуя приятния напев на преплетения им дует. Дали липсващият близнак сега беше лъскаво нанотяло, вледенено в самотна капсула? Дали всички капсули бяха еднакво високи? Ето я Надя, стои в другия край на масата. Дали са скарани любовници, или са напълно чужди един на друг?

Стенмарк продължи:

— Апокалипсисът е присъщ на структурата на времето и на случващите се веднъж на големи периоди климатични и космически сътресения. Но това, което виждаме, не са ли признаци на самопричинен ад? Не ни ли остават броени дни до мига, в който развитите и не толкова развитите държави ще прибегнат до употребата на най-кошмарните оръжия? Не е ли неизбежно с всички тези тайни бази в различни краища на света? Дали планираните нападения няма да бъдат разстроени от кибератака? Бомбите и ракетите ще улучат ли целите си? В безопасност ли сме тук, в нашето подземие? И какъвто и да е мегатонажът, как ще отекне взривът в световното съзнание? Няма ли Хирошима и Нагасаки да бледнеят пред задаващото се опустошение? Обратно към старите разрушени градове, към древните руини. Представям си мъртвите, полумъртвите и тежко ранените, носталгично разположени в рикши, теглени по разбитите улици. Или съм се унесъл в неясен спомен от някой стар филм?

Крадешком хвърлих поглед към жената с обръсната глава, която седеше отсреща до Рос. На лицето й беше изписано очакване, едва ли не радост. Не искаше да слуша повече. Тя нямаше търпение избяга от този живот във вечния покой, да остави зад гърба си непредвидимите усложнения на тялото, ума и личното положение.

Стенмарк като че ли беше приключил. Ръцете скръстени на корема, главата наведена. В тази молитвена поза той подхвърли нещо на колежката си. Говореше на местния език, уникалната езикова система на Конвергенцията, поредица от жестове и звуци, които ми напомняха на общуващите насред океана делфини. Тя отговори с дълго изречение, при което на няколко пъти поклащаше глава насам-натам и при други обстоятелства това можеше и да изглежда смешно, само че тук, когато главата беше на Надя, не беше.

Акцентът й се губеше в мъглявината на това, което искаше да каже. Тя напусна мястото си и тръгна покрай масата, като за миг полагаше ръка върху голото теме на всеки от предвестниците.

— Времето е множествено и едновременно. Този момент се случва, случил се е и ще се случи — рече тя. — Езикът, който сме разработили тук, ще позволи на тези от вас, които ще влязат в капсулата, да разберат тези идеи. Вие ще сте новородените и постепенно езикът ще бъде усвоен.

Надя зави покрай масата и мина от другата страна.

— Знаци, символи, жестове и правила. Името на езика е достъпно само за тези, които го говорят.

Тя положи длан върху главата на баща ми — баща ми или неговия образ, голия знак, в който скоро щеше да се превърне, спящ в капсула, очакващ своето кибервъзкресение.

Сега акцентът й се усили, може би защото на мен така ми се искаше.

— Технологията се е превърнала в стихия. Не можем да я овладеем. Тя помита планетата и няма къде да се скрием от нея. Освен тук, разбира се, в този развиващ се анклав, където въздухът е безопасен за дишане и живеем отвъд обхвата на войнствените инстинкти, отчаянието и безразсъдството, проявяващи се напоследък пред нас на толкова много нива.

Стенмарк се отправи към вратата.

— Запушете ушите си за зова на мъжествеността — рече той. — Той ще ви доведе единствено до смъртта.

След това излезе. Къде отиде, какво предстоеше сега? Надя отмести очи и се взря в ъгъла. Беше вдигнала ръце от двете страни на лицето си и заговори на езика на Конвергенцията. Изглеждаше внушително. Но какво казваше, на кого? Тя беше странна птица, затворена, с поло и тесен панталон. Представих си жени другаде, по улици и булеварди на големи градове, духа вятър, повдига полата, усуква я около краката, придава им форма, разкрива колене и бедра. Това мислите на баща ми ли бяха или мои? Плющяща по краката пола, режещ вятър, жената се извръща настрани, скрива лице от силата му, полата се вдига нагоре, нагъва се между бедрата.

Надя Храбал. Ето това беше името.