Дон ДеЛило
Нула К (17)

6

Жената се извъртя от настолния компютър и най-накрая ме погледна. Тя отговаряше за подбора на кадрите, а работата, за която кандидатствах, беше обявена като „Експерт етични принципи и нормативно съответствие“ в колеж в Западен Кънектикът.

Докато разговаряхме, от време на време си повтарях израза наум, като изпусках „Западен Кънектикът“, което беше точка в три измерения. Хълмове, дървета, езера, хора.

Жената каза, че задачата ми ще е да прилагам правилника на колежа с оглед на нормативните изисквания на щатското и федералното законодателство. Добре, отговорих. Тя добави нещо за надзор, координиране и контрол. Хубаво, отговорих. Жената чакаше въпроси, но аз нямах никакви. Тя подхвърли израза „съвместяване на функции“, а аз й казах, че ми прилича на една актриса, чието име не знам, но която наскоро се беше появила в нова постановка на класическа пиеса, която не съм гледал. Но четох за нея, казах, и видях снимката й. Тя се усмихна леко, лицето й стана истинско в добавената компания на актрисата. Съзнаваше, че забележката ми не е опит за ласкателство. Просто се бях унесъл в мислите си.

Заговорихме приятелски за театър и от този момент нататък си пролича, че се опитва да ме откаже от работата, но не защото не притежавам нужните умения или съм прекалено ентусиазиран, а защото мястото ми не е там, в онази среда. Експерт етични принципи и нормативно съответствие. Жената не си даваше сметка, че всичко, което беше изрекла за длъжността с наложилата се терминология за описание на дадена работа, отговаряше на предпочитанията ми и напълно се вписваше в досегашния ми опит.

 

 

Хора тук и там, протегнати ръце, мъж, подаващ чаша, жена, наведена над локвичка повърнато в жълто-зеленикав цвят, друга, седнала на одеяло, клатушка се с цяло тяло, нарежда на глас, виждам го постоянно и винаги се спирам да им дам по нещо и това, което изпитвам, е, че не знам как да си представя техния живот отвъд това моментно, доларово съприкосновение, и си казвам, че не бива да си затварям очите за тях.

Таксита, камиони, автобуси. Дори когато движението замира, шумът остава. Чувам го от покрива, докато жегата ме удря в главата. Шумът отеква във въздуха постоянно, по всяко време на денонощието, стига да умееш да слушаш.

Не използвах кредитната си карта осем дни поред. Какъв е смисълът, какво искам да покажа? Плащането в брой не оставя следи, каквото и да означава това.

Звъни телефонът, записано съобщение от общината за повсеместни проблеми в предоставянето на някои услуги. Гласът не казва „повсеместни“, но аз така възприемам съобщението.

След като изключа котлоните, няколко пъти проверявам печката, а после, за да съм сигурен, че съм заключил, отключвам вратата и заключвам отново.

Гледам през прозореца уличните лампи и чакам някой да мине и да хвърли дълга сянка като в стар филм.

Усещам предизвикателство да съм на висотата на това, което ще дойде. Рос и неговата потребност да се изправи пред бъдещето. Ема и недоловимото пренастройване на нашата любов.

Телефонът звъни отново, същото записано съобщение. Отделям две секунди за чудене кои услуги ще бъдат прекъснати. След това се опитвам да си представя всички телефони, независимо от вида им, на които се получава това съобщение, милиони хора, само че никой няма да се сети да го спомене пред някой друг, защото това, което знаем всички, не си струва да бъде споделяно.

 

 

Бреслоу е фамилията на Ема, не на съпруга й. Нищо повече не знаех, но в общи линии вече се бях спрял на име за него. Володимир. Той беше роден тук, в тази страна, но въпреки това реших, че няма смисъл да му давам име, ако не е украинско. След това ми хрумна колко глупаво е да мисля по този начин в този момент, глупаво, повърхностно, безсърдечно, недостойно.

Измислените имена принадлежат на опустошения пейзаж на пустинята, с изключение на моето и на баща ми.

Обиколих цялата къща и накрая го открих в кухнята, седеше на масата и ядеше сандвич със сирене. Някъде наблизо се чуваше вой на прахосмукачка. Рос вдигна ръка за поздрав и аз го попитах как е.

— Сега всичко е по-бавно, по-притъпено.

— Да си стягам ли багажа?

— Не се престаравай. Аз тръгвам без багаж.

Не беше опит за шега.

— Датата определена ли е? Питам, защото имам предложение за работа.

— Гладен ли си? Каква работа?

— Експерт етични принципи и нормативно съответствие. Четири дни в седмицата.

— Я повтори.

— Ще разполагам с повече почивни дни — казах аз.

Рос вече не признаваше друго освен джинсите. Носеше джинси всеки ден, едни и същи, ежедневна синя риза, сиви кецове на бос крак. Взех си сандвич и бира и докато воят на прахосмукачката заглъхваше постепенно, се опитвах да си представя дните и нощите на мъжа без жената. Сега всичките му привилегии и удобства нямаха никакъв смисъл. Парите. Дали парите, парите на баща ми, определят мисленето и живота ми? Ще приема ли предложението му, или ще откажа категорично, това ли надделява над всичко друго?

— Кога ще знам?

— До няколко дни. Ще се свържат с теб — отвърна той.

— Как ще обясниш на другите?

— Както се правят тези неща. Просто заминавам. От доста време не работя активно и сега просто заминавам.

— Но трябва да има хора, които да знаят каква е целта на пътуването ти. Доверени лица.

— Те знаят някои неща. Знаят, че имам син — каза Рос. — Знаят, че заминавам.

Помълчахме и аз зачаках ръцете му да започнат да треперят, но вместо това, скрит зад брадата си, той се впусна в дълъг разказ как е разучавал най-горните рафтове в Източната зала на библиотеката „Морган“ след работно време, наизустявайки заглавията по гръбчетата на безценните томове, опиращи в богато изрисувания таван, и аз реших да не му напомням, че тогава бях с него.

 

 

Забелязах жената на отсрещния перон на метростанцията. Стоеше до стената, облечена с широк панталон и лек пуловер, със затворени очи. Кой стои така в метрото, докато наоколо се суетят хора, пристигат и заминават влакове? Наблюдавах я, докато моят влак не дойде и не я закри, но аз не се качих в него и след като релсите се опразниха, продължих да я наблюдавам — жена, която като че ли се беше прибрала навътре в себе си, така реших да я определя. Исках тя да е жената, която бях видял два пъти досега, застанала неподвижно на тротоара, със затворени очи. Перонът се изпълни с хора и трябваше да се преместя по-напред, за да я виждам. Може би беше въвлечена в някаква кланова война между две култури, може би принадлежеше към прокудена в изгнание фракция, която се опитва да намери своята роля, своята мисия. Ето това щеше да пише на табелата, ако я имаше, послание към другите фракции, към привържениците на друга теория, на друго убеждение.

Идеята ми хареса, струваше ми се напълно логична и аз си представих как изкачвам забързано стълбите, пресичам улицата, слизам по другите стълби и минавам през въртящата се бариера на входа на другия перон, за да я разпитам за нейната група, за нейната секта.

Само че жената не беше същата и нямаше табела. Естествено, знаех го от самото начало. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да дойде нейният влак. Исках да се убедя, че тя няма да стои вечно там, няма да остане на празния перон със скръстени в скута ръце и затворени очи.

 

 

Обаждах се, оставях съобщения, а един ден се озовах на улицата срещу нейния апартамент, апартамента на Ема. Някакъв мъж мина покрай мен, прашни обувки, подрънкване на връзка ключове, закачени на халка на колана. Посегнах да проверя моите в джоба. Прекосих улицата, влязох във входа и натиснах звънеца на домофона. Вратата към стълбището беше заключена, разбира се. Почаках, после звъннах отново. Чудех се дали да не мина през училището и да помоля да ме пуснат да поговоря с Ема Бреслоу. Изрекох цялото й име наум.

Мобилният й телефон беше изключен. Скок в древността. Кои щяха да са първите ми думи, когато най-после се чуем?

Експерт етични принципи и нормативно съответствие.

И после какво?

Колеж в Западен Кънектикът. Недалече от конефермата, в която се запознахме. Ще ми идваш на гости. Ще яздим коне.

Не отидох в училището. Обикалях дълго по оживените улици и видях няколко млади жени с обръснати глави. Туристки, помислих си, от Северна Европа, и направих вял опит да разчета посланието на външния им вид. Но понякога улицата ме залива, прекалено много са нещата за възприемане, принуждавам се да престана да разсъждавам и продължавам нататък.

Обадих се в училището и ми казаха, че тя е в отпуск.

Бях назначен и започвах работа след две седмици, още преди началото на учебната година, но имах достатъчно време да придружа Рос и да се прибера. Не знаех какво да мисля за връщането си там, в Конвергенцията, онази пукнатина в земята. Тук, в установения ритъм на дните и седмиците, не можех да извадя никакви аргументи, не можех да предложа никакви алтернативи. Бях приел това положение, положението, в което се намираше баща ми. Но преди да замина, трябваше да поговоря с Ема, да й разкажа най-после всичко: за баща ми, майка ми, Артис, за смененото му име, номерираните нива и всичките истини за моята кръв, които ме преследваха в леглото вечер.

Тя се обади вечерта. Стах изчезнал преди пет дни. Сега била в Денвър при баща му. От втория ден била там. Полицията го обявила за издирване. Случаят бил поет от специален екип. Прибрали компютъра му и другите устройства. С бившия й съпруг наели и частен детектив.

Двамата родители, споделената тревога, загадката с изчезналия син. Баща му бил сигурен, че не е отвлечен и държан насила някъде. Имало признаци за нещо друго, отвъд обичайното странно поведение на Стах.

Това беше всичко, което каза. Какво друго можеше да има? Тя беше уморена. Аз бях кратък, казах, каквото трябваше, и я попитах как мога да се свържа с нея. Отговори ми, че ще се обади отново, и затвори.

Стоях в спалнята, чувствах се победен. Долно, егоистично чувство, духовно безсърдечие. По стъклата плющеше дъжд. Отворих прозореца да влезе хладен въздух. След това се взрях в огледалото над скрина и разиграх самоубийство с изстрел в слепоочието. Направих го три пъти, изпробвах различни изражения.