Дон ДеЛило
Нула К (16)

5

Наблюдавам как Ема застава пред голямото огледало. Проверява дали всичко е наред, преди да тръгне към училището, към превъзбудените или унилите, или невъзприемащи деца. Риза, жилетка, панталон, ежедневни обувки. Хрумва ми да вляза в кадъра и заставам до нея. Взираме се няколко секунди, безмълвно, без смущение или насмешка и аз си давам сметка, че това е миг на откровение.

Ето ни, жената умна, решителна, не толкова вглъбена, колкото претегляща всяко нещо, включително и случващото се в момента, кестенявата коса сресана назад, лице, което не държи да е красиво, и това й придава едно качество, което не мога да определя точно, някаква цялост. За пръв път се виждаме такива, два чифта очи, блуждаещият мъж, по-висок, рошав, с тясно лице, леко отпусната брадичка, избелели джинси и така нататък.

Мъж, който стои на опашка за билети за балетна постановка, която жената иска да гледа, и той е готов да чака с часове, докато тя се занимава с децата в училище. Това е жената, която седи сковано в залата и гледа как една балерина трепти във въздуха от върха на пръстите на ръцете до тези на краката.

Ето ни, всичко това и още много неща, които обикновено се изплъзват от търсещото око, бърз проницателен поглед, толкова много за виждане, всеки от нас вижда двамата, а след това загърбваме този миг и слизаме два етажа надолу до извисилата се улична врява, която ни подсказва, че отново сме сред другите, в безпощадното пространство.

 

 

Мина почти цяла седмица, преди да поговорим отново, този път по телефона.

— Вдругиден.

— Да дойда, ако искаш?

— Ще му подхвърля, ще видим. Нещата не вървят на добре — каза тя.

— Какво е станало?

— Не иска да ходи на училище. Започват отново през август. Било загуба на време. Мъртво време. Не виждал никакъв смисъл в това, което учели там.

Стоях до прозореца с телефона и оглеждах обувките, които току-що бях лъснал.

— Има ли идея какво ще прави?

— На няколко пъти му зададох този въпрос. Мълчи. Баща му е безпомощен.

Нямах нищо против да чуя, че баща му е безпомощен. Но пък се чувствах ужасно, защото Ема беше в същото състояние.

— Нямам представа как бих могъл да помогна. Но ще помисля. Ще помисля какъв съм бил на неговите години. И ако той е навит, можем да повторим ходенето с такси до неговото доджо.

— Не иска да тренира. Приключил с жиу-жицуто. Съгласи се да дойде само защото аз настоях.

Представих си я как настоява строго, стои права, говори забързано, стиска здраво телефона. Каза, че ще говори с него и ще ми се обади.

Думите й, че ще ми се обади, ме напрегнаха леко. Това чувах в края на всяко интервю за работа. Поредното щеше да е след по-малко от час и тъкмо бях лъснал обувките си с обикновена вакса, четка от конски косъм и памучен парцал. Бях се отказал от универсалната гъбичка.

Застанах пред огледалото в банята и дълго се взирах в лицето си да преценя резултата от контрата, която си бях ударил преди двайсет минути. Спомних си думите на Рос за дясното ухо в огледалото, което било истинското му дясно ухо, а не огледално отражение на лявото. Трябваше да се концентрирам, за да се убедя, че не е така.

 

 

Обичайните неща, които вършим несъзнателно, нещата, които дишат под повърхността на това, което приемаме за общовалидно. Искам тези жестове, тези мигове да имат смисъл, проверяваш портфейла, после ключовете, нещо невидимо, което ни сближава, за втори път отиваш да заключиш входната врата, пак оглеждаш котлоните на печката да няма трепкащо синьо пламъче или изтичаща газ.

Това са приспивателните на нормалността, ежедневието, в което се нося по течението.

 

 

Една сутрин я видях отново, застиналата в същата стилизирана поза жена, само че сама, без момченце до себе си. Стоеше на един ъгъл близо до Линкълн Сентър, бях сигурен, че е тя, очите отново затворени, ръцете този път отпуснати, но леко разперени встрани от тялото, сякаш нещо изведнъж я е сепнало. Неподвижна като статуя. А може би грешах. Жената просто се бе вглъбила в себе си, с лице към тротоара и забързаните хора. Едно момиче спря, колкото да извади телефона си и да я снима. Хората наоколо се разбързаха, въздухът миришеше на дъжд, небето всеки миг щеше да се пропука. Зачудих се дали жената ще остане там и когато завали.

Отново ми направи впечатление, че няма никакъв знак за каузата й, за мисията й. Стоеше на открито, необяснено присъствие. Исках да видя масичка с брошури или плакат на чужд език. Исках език, но не на латиница. Трябваше ми нещо, за което да се хвана. Някакъв признак, някакъв нюанс на цвета на кожата, нещо в чертите й подсказваше, че тя е от друга култура. Исках надпис на мандарин, гръцки, арабски, на кирилица, петиция на жена, принадлежаща към група или фракция, преследвана от някакви врагове тук или в чужбина.

Да, беше чужденка, но сигурно говореше английски. Казах си, че виждам в лицето й някакво транснационално излъчване, адаптивност.

Ако беше мъж, помислих си, дали щях да се спра и да зяпам така?

Трябваше да продължа да я наблюдавам. Други хвърляха по някой поглед, двама младежи снимаха, мъж с престилка мина забързано, уличен ритъм, ускорен от заплахата за дъжд.

Пристъпих към нея, като внимавах да не застана твърде близо.

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос?

Никакъв отговор, лицето същото, ръцете непомръдващи, войник в строя.

— До този момент не съм се опитвал да отгатна каква е целта ви, каузата ви — продължих аз. — Сигурен съм, че ако имаше плакат, щеше да изразява някакъв протест.

Отстъпих, по-скоро за ефект, макар тя да не можеше да ме види. Като че ли не очаквах отговор. Мисълта, че може да отвори очи и да ме погледне. Възможността за няколко думи. След това си дадох сметка, че в началото бях попитал дали мога да задам един въпрос и не го бях направил.

— Момчето с бялата риза и синята вратовръзка. Предишния път, някъде в центъра, с вас имаше едно момче. Къде е то?

И двамата не помръдвахме. Хората наоколо се суетяха в търсене на по-благоприятна позиция, обичайната паническа надпревара за таксита, а още дори не валеше. Надпис на мандарин, кантонски, няколко думи на хинди. Нуждаех се от конкретно предизвикателство, което да ми помогне да превъзмогна случайното естество на срещата ни. Жена. Задължително ли трябваше да е жена? Дали някой би се спрял да погледне, ако тук стоеше мъж в същата поза? Опитах се да си представя мъж с надпис на финикийски, хиляда години преди Христа. Защо си го причинявах? Защото умът не спира, умът е неподвластен. Отново се приближих и застанах точно пред нея, най-вече за да попреча на онези, които искаха да я снимат. Мъжът с престилката се появи отново, бутайки четири празни колички за пазаруване, напъхани една в друга. Жената продължаваше да стои със затворени очи, застопоряваше нещата по местата им, спря движението по улицата за мен, позволи ми да видя ясно какво има наоколо.

Сгреших ли, че я заговорих? Беше нахално и глупаво. Бях изменил на нещо в моя регистър на предпазливо поведение и едновременно с това бях осквернил желанието на жената да запази категорично мълчание.

Останах там двайсет минути, чаках да видя как ще реагира тя на дъжда. Исках да остана по-дълго, чувствах се виновен, че тръгвам, но така и не заваля, а трябваше да бързам за поредното интервю.

Артис не беше ли споменала веднъж, че говори мандарин?

 

 

Намерихме един почти празен ресторант близо до галерията. Стах си поръча броколи, само броколи. Полезни са за костите, каза той. Лицето му беше начумерено, косата му стърчеше, беше облечен в спортен екип, който се закопчаваше с цип на гърба.

Ема го подкани да ни доразкаже историята, която беше започнал в таксито.

— И тогава взех да се чудя къде се намира Оахака. Колебаех се между Уругвай и Парагвай, по-скоро Парагвай, макар да бях деветдесет процента сигурен, че е в Мексико заради толтеките и ацтеките.

— С две думи, какъв е смисълът?

— Преди веднага проверявах всяко нещо, което ме интересува, исках да го знам със сигурност. А сега си мисля за него. Оахака. Какво имаме тук? Имаме „оа“, след това „ха“, накрая „ка“. Оа-ха-ка. Нарочно не проверих какво е населението на Оахака, какъв е етническият състав, нито дори какъв език говорят хората там, можеше да е испански или някакъв индиански език, примесен с испански. И преместих града другаде, не там, където му е мястото.

Бях разказал на Ема за художествената галерия и единствения изложен в нея експонат, тя беше споменала за него на Стах и той се беше съгласил да му хвърли едно око. Само по себе си това беше постижение.

Ясно беше, че аз съм буферът, чиято задача е да обира напрежението между тях, затова пристъпих направо към чувствителната тема.

— Приключил си с училището, разбрах.

— И то приключи с мен. Нямаме нужда един от друг. Губене на време е.

— Това чувство май ми е познато, помня го. Учители, предмети, съученици.

— Безсмислие.

— Безсмислие — повторих аз. — Но има и друг тип училища, по-свободни, за самостоятелна подготовка и достатъчно време да проучиш темата изцяло. Знам, че си минал през всичко това.

— Минал съм. Само поредица от лица. А аз не обръщам внимание на лицата.

— Как го правиш?

— Човек се научава да долавя разликите между десетките милиони лица, които минават през зрителното му поле всяка година. Нали така? Аз се отучих отдавна, още като малък, в сиропиталището, в самозащита. Оставяш лицата да минат през зрителния апарат и да излязат от другата страна на главата. Всички ти се виждат като едно голямо мътно петно.

— С няколко малки изключения.

— Много малко — каза той. Не си направи труда да добави нещо друго.

Взрях се в него съсредоточено и с най-премерения тон, на който бях способен, казах:

— Скалите са тук, но нямат съществуване. Единствено човекът съществува. — Замълчах за миг и после добавих: — Попаднах на това твърдение в колежа, но съвсем го бях забравил. Скалите са, но не съществуват. Дърветата са, но не съществуват. Конете са, но не съществуват.

Той ме слушаше с наведена глава. Очите му бяха присвити, а раменете му потръпнаха леко, нагаждаха се към идеята. Скалите са. Бяхме дошли тук да разгледаме една скала. Тя беше единственият експонат, официално определен като интериорна каменна скулптура. Голям камък, един камък. Казах на Стах, че именно парчето скала от изложбата е извадило тези думи от прашасалите кътчета на студентския ми мозък.

— Бог е, но не съществува.

Не обясних, че това са идеи на Мартин Хайдегер. До неотдавна не знаех, че този философ е поддържал близко приятелство с нацистки водачи и идеолози. Навсякъде история, история в черни тетрадки, хвърлили сянка дори и върху най-невинните думи като дърво, кон, скала. Стах си имаше своя заплетена история, над която да си блъска главата, масовия глад на предците му. Нека си представя един непоклатим камък.

Изложбата беше открита преди няколко десетилетия, все още приемаше посетители и завинаги щеше да приема посетители. Един и същ скален къс. През последните години бях идвал три пъти и винаги бях сам, като се изключеше разпоредителката, жена в края на средната възраст, седнала в дъното на галерията с черна филцова шапка с перо.

Стах се обади:

— Като малък хвърлях камъни по оградата на сиропиталището. Нямаше какво друго да целя, а трябваше да престана да замерям хората, защото ме затваряха в изолатора и ме хранеха с помия два пъти на ден.

Бодростта в гласа му, самодоволството на четиринайсетгодишен хлапак, кой би могъл да го вини? Добре се спогаждахме с него. Може би заради броколите. Майка му седеше от другата му страна, не казваше нищо, не гледаше нищо, само слушаше, застанала нащрек, не знаеше какво ще изтърси синът й в следващия момент.

Настоях аз да платя обяда и Ема отстъпи, прие ролята ми на водач на стадото. Галерията заемаше целия трети етаж на една стара сграда. Заизкачвахме се по стълбите един след друг и нещо в тесния проход, в мъждивото осветление, в самите стълби и в стените предизвика у мен усещането, че сме станали черно-бели. Пигментът на кожата ни и цветовете на дрехите ни сякаш бяха изсмукани.

Помещението беше обширно, с дюшеме и груба, надупчена мазилка. Старият велосипед на разпоредителката беше подпрян на стената в дъното, близо до сгъваемия й стол, но нея я нямаше. Камъкът обаче беше тук, закрепен върху здрав метален постамент, висок десетина сантиметра. Бели ивици тиксо по пода бележеха ограниченията за посетителите. Приближи се, но не пипай. Аз и Ема се спряхме в средата на помещението, поставихме камъка във внушителна перспектива. Без да се помайва, Стах се отправи към експоната, който беше по-висок от него, и откри всичко, което искаше да види, неравностите по повърхността, издутините и вдлъбнатините, които бяха част от камъка, в случая от скалния блок с леко заоблена форма, около метър и осемдесет в най-широката си част.

С Ема го последвахме бавно и безшумно, може би в знак на благоговение пред каменната скулптура, изваяна от природата, чувство, което човек изпитва в църква, или просто гледахме как експонат и наблюдател стават едно, скалата и вечно изплъзващото се момче, което рядко се прикрепяше към нещо солидно. Разбира се, Стах прекрачи границата от тиксо и успя да докосне камъка. Усетих как майка му се вслушва в отекнала вътре в нея цезура, предупреждение, сякаш очакваше всеки миг да завие сирена. Само че камъкът просто си стоеше там.

Застанахме от двете страни на момчето и аз си позволих минута-две с камъка.

След това се обадих:

— Хайде, опитай.

— Какво?

— Дай определение на камък.

Замислих се за себе си на неговата възраст, когато бях твърдо решен да намеря точното значение на дадена дума, да извлека други думи от нея и да достигна до същината. Това винаги ме беше затруднявало и сега също беше така, къс материя, принадлежащ на природата, оформен от различни сили, ерозия, течаща вода, разнасяни от вятъра песъчинки, дъжд.

Определението трябваше да е стегнато, нормативно.

Стах разчекна уста в дълга прозявка и се отдръпна от скалата, за да я разгледа от разстояние. Претегляше я, преценяваше физическите й параметри, солидна повърхност, утаечни и пясъчни пластове, издатини и пукнатини, обиколи я, възприемаше я в целия й груб обем.

— Нещо здраво, здраво като камък, вкаменено, с високо съдържание на минерали или изцяло от минерали, с останки от отдавна умрели растения и животни, фосилизирани вътре.

Той продължи да си мърмори така още малко, ръцете вдигнати към гърдите, пръстите разбъркват късчетата на изреченията, премятат израз след израз. Беше сам с камъка, неодушевен предмет, нуждаещ се от две срички, за да се сдобие с очертание и форма.

— Така, да кажем, че камъкът е твърда маса от минерално вещество, лежаща на повърхността или потънала в земята.

Бях приятно изненадан. Продължихме да оглеждаме експоната под съпровода на бучащия трафик.

Стах заговори на камъка. Обясни му, че го гледаме. Нарече ни трима представители на вида Homo sapiens. Каза му, че ще ни надживее и тримата, а навярно и целия вид. Продължи в този дух още малко, а после, без да се обръща към никого, изтъкна, че има три основни вида скали. Изброи ги още преди да съм се опитал да си спомня имената им, заобяснява за петрология и геология, мрамор и калцит, а майка му и аз слушахме и момчето се извисяваше пред нас с всяка своя дума.

В този момент се появи разпоредителката. Аз я наричах в себе си „кураторката“, но тя си беше същата жена, със същата шапка с перо, тениска и сандали, широки джинси и прихванати с щипки крачоли, за да върти по-лесно педалите. Носеше хартиен плик. Не каза нищо, седна си на мястото и извади от плика сандвич.

Наблюдавахме я мълчаливо. Огромното голо пространство на галерията и внушителният единствен експонат придаваха значимост и на най-дребното движение, било то на мъж или жена, куче или котка. След малко попитах Стах за друг дял на природата, климата, и той отговори, че вече не се занимавал с климата. Климатът отдавна бил мъртъв. Някои неща от незаобиколими ставали заобиколими.

Майка му се обади с напрегнат шепот:

— Как да не се занимаваш?! Температурата, Целзий и Фаренхайт, градовете, сто и четири градуса, сто и осем градуса. Индия, Китай, Саудитска Арабия. Защо твърдиш, че не се занимаваш с климата? Разбира се, че се занимаваш. Къде отиде всичко?

Звучеше объркана, сякаш се беше изгубила и през целия ден всичко в нея говореше за изгубено време. Синът й ще се върне при баща си и какво ще стане тогава, къде е бъдещето, ако той не ходи на училище, какво го чака? Ако синът или дъщерята се отклони по нежелан път, това сигурно изглежда като наказание за родителя, но за какво престъпление?

Напомних си, че ми трябва име за бащата на Стах.

Преди да си тръгнем, момчето се обърна към кураторката в дъното и я попита как са вкарали камъка в сградата. Тя тъкмо повдигаше горния край на питката, за да погледне какво има в сандвича. Отговори, че са направили дупка в стената и са го вдигнали с кран. Бях си мислел да задам същия въпрос при първото си идване, но тогава реших, че е по-интересно да си представям как скалата винаги е била тук, макар и недокументирана.

„Скалите са, но нямат съществуване.“

На слизане по сумрачното стълбище отново цитирах тези думи и със Стах се помъчихме да разгадаем смисъла им. Темата удачно се вписваше в нашето черно-бяло спускане.

 

 

Слушам класическа музика по радиото. Чета от онези тежки романи, често европейски, в превод, понякога с безименен разказвач, с които се мъчех като юноша. Музика и книги, на ръка разстояние, стените, подът, мебелите, леко килнатите две картини, окачени във всекидневната. Оставям предметите както са си. Гледам ги и не ги пипам. Разучавам всяка въплътена в тях минута.

 

 

След два дни тя се появи неочаквано у дома, което се случваше за пръв път. Никога досега не я бях виждал толкова несръчна и припряна, не просто сваляше джинсите си, а се бореше с тях, имаше нужда да се освободи от напрежението, придружаващо всичко, свързано със сина й.

— Прегърна ме и замина. Не знам кое ме изплаши повече, заминаването или прегръдката. За пръв път, абсолютно за пръв, сам пожела да ме прегърне.

Като че ли се събличаше просто за да се съблича. Аз стоях до леглото облечен, стоях с риза, панталон, обувки и чорапи, а тя продължаваше да се съблича и да говори.

— Кое е това дете? Виждала ли съм го преди? Появява се, изчезва. Прегърна ме и тръгна. Къде отива? Той не е мой син и никога не е бил.

— Бил е и продължава да бъде. Съвсем същото момче си е, онова, което си взела от сиропиталището. Липсващите години. Неговите години. Още в мига, в който си го видяла, си знаела, че в него има нещо, към което никога не би могла да предявиш претенции за собственост, освен чисто юридически.

— Сиропиталище. Звучи като дума от шестнайсети век. Сирачето става принц.

Засмях се, тя — не. Самоувереността, която си беше проличала в общуването й с децата в училището, жената в огледалото, която знаеше коя е и какво иска, всичко това беше заличено от краткото посещение на момчето и сега на преден план беше нуждата й, желанието да захвърли задръжките си в неоправеното ми легло.

След това я виждах по-рядко, обаждах й се, оставях съобщение и чаках да ме потърси, но тя работеше до късно, беше станала по-мълчалива, ранна вечеря и после у дома, сама, рядко споменаваше сина си, каза само, че е зарязал пущу, престанал е да учи, престанал е да говори, освен когато трябвало да се реши някой въпрос от практическо естество. Думите, изричани с възможно най-равен тон, от безопасно разстояние.

Реших да започна да тичам. Обличах тениска, джинси и кецове и отивах в парка, обикалях езерото и в слънчево, и в дъждовно време. Има едно приложение за телефон, което отброява крачките. Аз си ги броях сам, ден след ден, крачка след крачка, до десетки хиляди.