Дон ДеЛило
Нула К (15)

4

Беше крайно време да се обадя на Силвърстоун и да откажа предложението за работа. Той заяви, че ме разбира. Щеше ми се да отговоря: „Не, не ме разбирате, не разбирате всичко, не разбирате онова, което ме прави толкова интересен“.

От самото начало вървях по обещаващи следи и нямах друг избор, освен да продължа по същия начин, макар че от време на време се чудех дали не съм се превърнал в отживелица. По улиците, в автобуса, във вихъра от сензорни екрани виждах как безусловно напредвам към средната възраст, вегетативен човек, направляван от дейността на своята нервна система.

Споменах на Ема, че съм отхвърлил предложението за работа. Не е каквото искам, не отговаря на нуждите ми. Отговорът й беше още по-лаконичен. И в това нямаше изненада. Тя приемаше нещата такива, каквито са, не безучастно или незаинтересовано, а в духа на уважение към личното пространство. Той и тя, от тук до там. Към Стах се отнасяше по друг начин. Стана дума за него веднъж, когато пак се бяхме качили на покрива, облачен ден, обичайното място в западния край, откъдето наблюдавахме един шлеп, теглен надолу по реката, сантиметър по сантиметър, следяхме го с прекъсвания, тъй като няколко небостъргача се врязваха в гледката.

— Ето с това се занимава сега. Сайтове за залагане в интернет. Залага на самолетни катастрофи, истински, с различни коефициенти в зависимост от авиокомпанията, държавата, интервала от време и други фактори. Залага на въздушни удари, нанесени от дронове. Къде, кога, колко жертви.

— Той ли ти каза?

— И на терористични нападения. Влизаш в сайта, преглеждаш условията, залагаш. Коя държава, коя група, броят на загиналите. И винаги има фиксиран интервал от време. Трябва да стане в рамките на определен брой дни, седмици, месеци и прочие.

— Той ли ти каза?

— Баща му ми каза. Заповядал му е да престане. Убийства на публични личности, от държавни глави до водачи на бунтовнически групировки и тем подобни. Залозите зависели от заеманата длъжност и страната, а също и от броя на залагащите. А те не били малко. Доколкото схванах, сайтът процъфтява.

— Колко да процъфтява? Такива неща не се случват често.

— Случват се. Хората, които залагат, предполагат, че ще се случат, очакват ги.

— Залогът прави събитието по-вероятно. Разбирам. Обикновени хора, които си седят у дома.

— Сила, променяща историята — рече тя.

— Това е моя реплика.

Дали не започвахме да се наслаждаваме на този разговор? Завъртях глава към другия край на покрива и видях една жена по сандали, къси панталони и потник, влачеше одеяло нанякъде, където явно очакваше скоро да има слънце. Вдигнах очи към плътната облачна пелена, след това отново погледнах жената.

— Често ли говориш с баща му?

— Когато се налага. Понякога се налага заради Стах. Има и други такива прояви, други номера.

— Говори с шофьори на таксита.

— Това не си струва обаждане до Денвър.

— Какво друго?

— Преправя си гласа, дни наред. Започва да говори с един глух глас. Не мога да го имитирам. Подводен глас, дигитален звук, поредица от накъсани звуци. А и това пущу. На улицата се обръща на пущу към всеки, за който мисли, че това е родният му език. Почти никога не познава. Продавач в близката бакалия, стюардеса в самолета. И стюардесата решава, че това е опит за отвличане. Била съм свидетел на това веднъж, баща му — два пъти.

Фактът, че си говорят с баща му, ме смути. Но разбира се, че си говореха, имаше предостатъчно причини да го правят. Представих си здравеняк с леко мургава кожа, стои в стая със снимки на стената, баща и син в ловни дрехи. Двамата с момчето гледат новини по неизвестен кабелен канал, предаване от Източна Европа. Трябваше ми име за бащата на Стах, бившия съпруг на Ема, в Денвър, високо в някой небостъргач.

— И той престанал ли е да залага на атентати с взривяващи се коли?

— Баща му не е напълно убеден. Тайно преглежда всичките му устройства.

Жената на одеялото не помръдваше, лежеше абсолютно отпусната, с разтворени крака, разперени ръце, дланите обърнати нагоре, лицето обърнато нагоре, очите затворени. Вероятно знаеше отнякъде, че слънцето ще се появи, а може би то изобщо не й трябваше, може би го правеше всеки ден по едно и също време, следвайки някаква мода, учение, религия.

— Ще си дойде след две седмици. Трябва да се яви в школата по жиу-жицу. В неговото доджо — рече Ема. — Имат някаква проява.

Или пък жената на одеялото просто искаше да се махне от апартамента си, живееше в сградата, но не я познавах, на средна възраст, бягаше от затворения живот за няколко часа, също като нас, като стотиците, които виждахме, докато се разхождаме в парка до дома на Ема, тичащи, обикалящи, играещи софтбол, родители с детски колички, доловимото облекчение да си в обширно пространство, сред разпръснато множество, където си в безопасност именно заради разпръснатостта му и можеш да разглеждаш хората, да забелязваш, да се възхищаваш, да завиждаш, да се озадачаваш.

Помисли си само, щеше ми се да кажа. На толкова много места другаде, по целия свят, тълпи от хора, хиляди, крещят, скандират, отстъпват под напора на полицаи с палки и щитове. Умът ми вцепенено рисува подробностите, мъртви и умиращи, с вързани на гърба ръце, с разбити глави.

Ускорихме крачка, тъй като тя не искаше да изпусне някакъв тенис мач от Уимбълдън, любимата й тенисистка, една латвийка, която издаваше еротичен стон при всеки свиреп удар.

 

 

Ако не познавах Ема, какво щях да видя, докато се шляя по улиците или отивам до пощата, до банката? Щях да видя каквото е там, нали така, или по-скоро това, което успея да сглобя от него. Но сега е друго. Виждам улиците и хората, и Ема на улиците и сред хората. Тя не е привидение, а някакво усещане, чувство. Не виждам това, което си мисля, че тя би видяла. Възприятието си е мое, само че Ема присъства в него, то е изпъстрено с нея. Долавям я, усещам я и знам, че тя обитава нещо в мен, което позволява на тези моменти да се случват от време на време, да забелязвам улиците и хората.

 

 

Банкнотите от по двайсет долара изскочиха от процепа на банкомата и аз се заех да ги броя, като обръщах някои наопаки, а други завъртах, за да са подредени както трябва. Имах пълното право да твърдя наум, че това е работа на самата банка. Тя трябваше да ми предостави парите, моите пари, в подреден вид, в купюри от десет или двайсет долара, всички банкноти обърнати с лицевата страна нагоре, незацапани, хигиенични. След това ги преброих отново, с наведена глава и прибрани до гърдите ръце, отделен с прегради от хората в съседство, уединен, но долавящ присъствието им отляво и отдясно. Като че ли не бях аз. Все едно беше някой друг, отшелник, попаднал отчасти в публичното полезрение, стоящ там и броящ.

Докоснах екрана за разписка за тегленето, след това за движенията по сметката и за салдото, увих банкнотите в лъскавите листчета токсична хартия и отстъпих от ограденото пространство, стиснал в ръка разписките и парите. Не погледнах към хората на опашката. Пред банкоматите никой не поглежда никого. Опитвах се да не мисля за охранителните камери, но и без тях бях във фокуса на устройството за самонаблюдение в съзнанието ми, целият на тръни, докато прибирах парите от процепа, броях, подреждах и отново броях.

Това наистина ли беше проява на прекалена интроспекция, на ненормална предпазливост? Подреждането на банкнотите, изостреното внимание, не го ли правят всички хора, проверяват си портфейла, проверяват ключовете, просто друго ниво на общоприетото.

У дома сядам с извлеченията, разписките за тегления и за движението по сметката, с остарелия си смартфон, извлеченията от кредитната карта, крайното салдо, просрочените плащания, допълнителните такси, всичко това разпростряно върху старото орехово бюро на Маделин, и се опитвам да открия първопричината за няколко малки, повтарящи се грешки, отклонения от логиката на идеята за числата, на чистия устрем на достоверните числа, които определят стойността ти, дори сборът под чертата да намалява седмица след седмица.

 

 

Описах малко по-подробно на Ема няколко интервюта за работа и тя се забавляваше на разказа ми, особено когато си преправях гласа и цитирах, понякога буквално, думите на интервюиращите. Тя разбираше, че не се подигравам на тези мъже и жени. Това беше документален подход към един определен тип диалог и двамата знаехме, че на прицела е не друг, а изпълнителят на сценките, все така безработен.

Слънцето се беше показало и аз се сетих за изтегнатата на моя покрив жена. Навсякъде наоколо жени, Ема в сгъваем платнен шезлонг на едно ръкостискане разстояние, латвийката и нейната съперничка на телевизора, потят се, пъшкат, стенат и размятат ракети по начин, заслужаващ отделен анализ от специалисти по поведенческа психология.

Не бяхме говорили сериозно от около час. В такива моменти се водех по Ема. Тя имаше осиновен син, разпаднал се брак, работата си с увредени деца, а аз какво имах? Достъп до ветровит покрив с накъсан изглед към реката.

Тя каза:

— Според мен ти е приятно да ходиш по интервюта. Да се обръснеш, да си лъснеш обувките.

— Останал ми е само един чифт хубави обувки. Но това не означава, че съм се занемарил, по-скоро обикновена небрежност.

— Чувстваш се привързан към тях, към тези хубави обувки, така ли?

— Обувките са като хората. Приспособяват се към ситуациите.

Гледахме тенис и пиехме бира във високи чаши, които Ема слагаше легнали в камерата на тумбестия си хладилник. Заскрежени чаши, тъмна бира, точка, гейм, мач, едната жена хвърля ракетата във въздуха, другата излиза от кадър, първата се просва по гръб на тревата в изблик на радост, ръцете широко разперени като на жената на моя покрив, която и да беше тя.

— Дай определение за тенис ракета. Това щях да си кажа, когато бях тринайсет-четиринайсетгодишен.

— И след това щеше да го измислиш — каза тя.

— Поне щях да се пробвам.

— Тенис ракета.

— Тринайсет-четиринайсетгодишен.

Казах й, че навремето стоях в тъмното със затворени очи, с потопено в обстановката съзнание. И че все още се случва, макар и рядко, и че никога не знам кога ще ми дойде отвътре да го направя. Просто застивам в тъмното. Лампата е на скрина до леглото. Стоя със затворени очи. Като Стах.

— Звучи ми като медитация — отбеляза тя.

— Не знам.

— Може би се опитваш да изпразниш съзнанието си.

— Ти не си ли го правила?

— Аз ли? Не.

— Затварям очи да прогоня тъмнината.

— И се питаш кой си.

— По безучастен начин, ако това изобщо е възможно.

— Каква е разликата между това да си със затворени очи в осветена стая и да си със затворени очи в тъмна стая?

— Огромна.

— Едва се сдържам да не изтърся нещо смешно.

Каза го с равен глас, със сериозно изражение.

Опознай мига, усети галещата ръка, събери всички убягващи на паметта дреболии, изпрани хавлии на рафта, хубав нов сапун, чисти чаршафи на леглото, нейното легло, нашите сини чаршафи. Това беше всичко, от което имах нужда, за да карам ден след ден, и аз се опитвах да си представя тези дни и нощи като безмълвно опровержение от наша страна на преобладаващото убеждение, че бъдещето, бъдещето на всички, ще е по-лошо от миналото.

 

 

Един от хората на баща ми се обади с подробностите. Времето, мястото, облеклото. Обяд, но защо? Нямах нужда от обяд в някой храм на кулинарното изкуство в центъра, където е задължително да си със сако, храната и подредбата на цветята са обявени за „изключителни“, а персоналът е по-стегнат и от гвардейците на погребение с държавни почести. Беше през уикенда и официалните ми ризи бяха на химическо чистене, за да са готови за следващата вълна от интервюта. Облякох вчерашната си риза, като с наплюнчен пръст поизтърках мръсотията по яката.

Винаги съм първи, пристигам пръв на всяка среща. Реших да изчакам на масата и когато Рос се появи, видът му ме сепна. Сивият костюм с жилетка и ярка вратовръзка още повече подчертаваха отшелническата брада и нестабилната му походка. Не бях сигурен дали прилича на внушителна развалина или на прочут театрален актьор, вживяващ се в коронната роля на дългата си кариера.

Той се вмъкна бавно в кадифеното сепаре.

— Не си приел работата. Отказал си.

— Не беше за мен. Водя разговори с един шеф на дружество за инвестиционни стратегии. Чудесна възможност, определено.

— Хората стоят без работа. А ти получи предложение в сигурна компания.

— Конгломерат от компании. Не го отхвърлих с лека ръка. Обмислих го внимателно.

— Никой не се интересува, че си мой син. Навсякъде има синове и дъщери на отговорни позиции, които работят здраво.

— Аха.

— Прекалено задълбаваш. Баща и син. Само за няколко дни щеше да се докажеш.

— Аха.

— Хората стоят без работа — повтори Рос кротко.

Разговаряхме, дадохме си поръчката, а аз не спирах да се вглеждам в лицето му, мислейки за една определена дума. Често си мисля за думи, които ме отвеждат в нагнетени реалности, изясняват обстановката и обстоятелствата, поне на теория. Рос седеше срещу мен, уморени очи и провиснали рамене, дясната ръка потреперва… Думата беше архаичен. Тя притежаваше някакво изтънчено звучене, съответстващо на обстановката. Но какво означаваше? Овехтял и неизползван, мислех си, бездействащ, непотребен. Пред мен беше един издокаран и нагласен Рос Локхарт, но без непреклонността и замаха, които бяха определяли същността му.

— За последно съм сядал тук преди пет години с Артис, едва я убедих да дойдем. Състоянието й още не се беше влошило рязко. Почти нищо не си спомням оттогава. Освен един момент, един миг. Съвсем ясен. Един определен момент. Тя се загледа в една жена, която настаняваха на маса, недалече от нашата. Изчака я да седне и продължи да я оглежда. И след това каза: „Още малко грим и от нея ще заизскачат пламъци“.

Засмях се, личеше си, че споменът е оживял пред очите му. Той виждаше Артис от другата страна на масата, някакъв смътен силует на моето място. Донесоха ни виното и Рос успя да погледне етикета и след това да извърши церемониалното разклащане на чашата и отливането, но не подуши тапата и не даде знак, че го одобрява. Все още беше в спомена си. След кратко помайване сервитьорът все пак се осмели да налее. Аз наблюдавах отстрани невинно, като дете.

— Те са от „Селектид Асетс“ — обадих се аз.

— Кои?

— Хората, с които преговарям.

— Купи си нова риза. Това може и да им помогне да вземат решение — отвърна той.

Кога мъжът се превръща в баща си? Бях далече от този момент, но ми мина през ума, че някой ден може и да се случи, докато седя и се взирам в някоя стена със сломени защитни сили.

Храната пристигна и Рос веднага започна да се храни, а аз го гледах и размишлявах. След това му разказах нещо, което го накара да остави ножа и вилицата.

Описах му как е починала съпругата му, първата, майка ми, у дома, в леглото, без да може да говори, да чува, да ме види как стоя там. Не му бях споменавал и дума за това и не знам защо му разказвах сега за часовете край леглото й: Маделин, съседката на прага, облегната на проходилката. Ровех в паметта си за подробности, всичко, което успея да извадя, изреждах тихо, възстановявах сцената. Съседката, проходилката, леглото, завивките. Описах завивките. Споменах стария дъбов скрин с дръжки във формата на крила. Сигурно го помнеше. Навярно исках да го трогна. Да му покажа как бяха минали последните й часове. Нямах никакъв подмолен мотив. Исках да го преживеем заедно. Странно беше, че говорех за това тук, сред обикалящите на пръсти сервитьори и стръкчетата бял амарилис, подредени край стената като на погребение, и самотната бяла орхидея в малка вазичка в средата на масата ни. В думите ми нямаше огорчение. Самата сцена в стаята на Маделин не би го допуснала. Масата, лампата, леглото, жената в леглото, проходилката с разперени крачета.

Седяхме и размишлявахме, по някое време единият сложи залък в устата си и отпи от виното, след това другият го последва. Около нас, в целия салон, звънлив ромон на гласове, до този момент не го бях забелязал.

— А аз къде съм бил тогава?

— На корицата на „Нюзуик“.

Гледах го как се опитва да схване какво означават думите ми и след това му обясних, че съм видял списанието с него на корицата точно преди да науча, че майка ми е в критично състояние.

Рос се надвеси още по-ниско над масата.

— Знаеш ли защо сме тук?

— Каза, че за последно си бил тук с Артис.

— Тя винаги ще е част от нещата, които трябва да обсъдим.

— Толкова скоро?

— Само за това си мисля — каза той.

Само за това си мисли. Артис в камерата. И аз мисля за нея от време на време, обръсната и гола, стои и чака. Дали знае, че чака? Включена ли е изобщо в списъка на чакащите? Или просто е мъртва завинаги, без ни най-слаб проблясък на съзнание?

— Време е да се върна там — заяви Рос. — И искам да ме придружиш.

— Искаш свидетел.

— Искам спътник, нищо повече.

— Ясно.

— Само един човек. Никой друг — каза той. — В момента уреждам нещата.

По време на дългото пътуване със самолет ще се разтовари от годините. Представях си го как губи цялата си локхартова същност и се превръща в Никълъс Сатърсуейт. Един уморен живот се сгромолясва обратно към корените си. Хиляди въздушни мили, всичките тези аморфни часове на денонощна вцепененост. Аз и той Сатърсуейт ли сме? Архаичен: бездействащ и непотребен. Мина ми през ума, че първият синоним подхожда повече на сина, отколкото на бащата. Прахосаното време като цел на живота.

— Все още вярваш в идеята.

— От сърце и душа — отвърна той.

— Но тя не е ли изгубила предишната си убедителност?

— Продължава да укрепва в единственото място, което има значение.

— Обратно към номерираните нива — подхвърлих аз.

— Това вече го минахме.

— Преди доста време. Не ти ли се струва така? Две години. Които ми изглеждат като двайсет.

— Уреждам нещата.

— Каза го вече. На гъза на цивилизацията. Ще отидем, защо не. Уреди нещата.

Зачаках какво ще последва.

— Помисли си за другото.

— Не искам картина. Не искам това, което другите искат. Не, не съм се отрекъл от материалното. Не съм аскет. Живея достатъчно удобно. Но предпочитам да е скромно.

— Трябва да оставя ясни разпореждания — рече Рос.

— Не преследвам парите. За мен те са нещо за броене. Нещо, което пъхам в портфейла и вадя от портфейла. Парите са числа. Трябва да оставиш ясни разпореждания, разбирам. Но на мен „ясни разпореждания“ ми звучи заплашително. Аз обичам да се нося по течението.

Чиниите и приборите ги нямаше, пиехме отлежала мадейра. Дали изобщо има неотлежала мадейра? Ресторантът се опразваше и на мен ми беше приятно да гледам как всички тези хора стремително поемат обратно към своите обстоятелства, към своите начинания. Те трябваше да се връщат в кабинети и заседателни зали, а аз — не. Това ми даваше усещане за свобода, усещане, че съм човек, избягал от изпълнителската рутина, макар че всъщност бях просто човек без работа.

Не говорихме повече с Рос. Сервитьорът беше в другия край на салона, застинала фигура, рамкирана от цветя във висящи кошници. Чакаше да го повикаме за сметката. Искаше ми се да вярвам, че навън е заваляло и когато излезем, ще вървим под дъжда. А междувременно размишлявахме за предстоящото пътуване и отпивахме от ликьореното вино.