Дон ДеЛило
Нула К (14)

3

Постоянно проверявам печката, след като изключа котлоните. Вечер проверявам дали съм заключил вратата и се връщам към предишното си занимание, но после пак се промъквам в коридора, оглеждам ключалката, натискам дръжката да се уверя, че е заключено, да потвърдя истинността, преди да си легна. Кога започна това? На улицата проверявам портфейла, след това ключовете. Портфейлът в задния ляв джоб, ключовете в предния десен. Опипвам и потупвам от външната страна, понякога пъхвам палец в джоба да докосна портфейла. За ключовете не го правя. Достатъчно е да ги напипам отвън, да стисна връзката през плата на панталона, подплатата на джоба и носната кърпа. Не виждам смисъл да увивам ключовете в кърпата. Те са под нея. Казвам си, че тази подредба не е толкова нехигиенична, колкото ако ключовете са увити в нея, в случай че реша да си издухам носа.

 

 

Посетих Рос в стаята му с монохромните картини, където той седеше и размишляваше, а аз седях и чаках. Беше ме помолил да се отбия, искал да ми предложи нещо. Хрумна ми, че това е неговият карцер, официалната галерия на всичките му свято пазени спомени. Той затвори очи, отпусна глава и след това, сякаш в предварително зададена последователност, загледа как ръката му започна да трепери.

След като треперенето престана, Рос се обърна към мен.

— Вчера, след като си измих очите, се погледнах в огледалото и се разглеждах дълго и внимателно. И се обърках, защото в огледалото лявото е дясно, а дясното е ляво. Този път обаче не беше така. Това, което трябваше да е неистинското ми дясно ухо, беше истинското дясно ухо.

— Така ни изглежда.

— И така беше.

— Сигурно има някаква такава дисциплина, физика на илюзиите, да речем.

— Има, но се нарича по друг начин.

— Това е било вчера. А днес? — попитах аз.

Той нямаше отговор. После каза:

— По едно време имахме котка. Май не знаеш за нея. Тя идваше тук и се свиваше на килима, Артис казваше, че котката внася в стаята покой и изящество. Котката стана неделима от картините, част от изкуството. Когато тя беше тук, говорехме по-тихо и се стараехме да не правим резки и ненужни движения. Това би било предателство спрямо котката. Съвсем сериозно го вярвахме, струва ми се. Ще е предателство спрямо котката, каза Артис с онази своя усмивка на героиня от стар английски филм. Ще е предателство спрямо котката.

Брадата се изливаше от лицето му, по-волна и по-бяла от архитектурните макети на античността. Той прекарваше голяма част от времето си в тази стая, остарявайки. Мисля, че идваше тук да остарее. Каза ми, че е решил да дари част от колекцията си на музеи и да раздаде на приятели няколко по-малки картини. Затова ме беше помолил да дойда. Знаеше, че харесвам картините тук, картини в различни убити цветове, и петте масло върху платно. А самата оскъдно обзаведена стая внушаваше усещане за устрем и цел и човек можеше да се притесни, че ще я оскверни с присъствието си. Аз обаче не бях толкова чувствителен.

Заговорихме за картините. Рос беше усвоил терминологията за разлика от мен, но се оказа, че възприятието ни не е толкова различно. Светлина, хармоничност, цвят, точност на рисунъка. Искаше да ми подари една картина. Която си избереш, може и повече от една, каза той, и трябва да обсъдим въпроса къде искаш да живееш после.

Оставих последните му думи да отлежат. Предположението му, че може да пожелая да живея тук в някакъв неясен момент в бъдещето, ме изненада. Рос обсъждаше тази възможност чисто практично, като семеен въпрос, но не заради паричната стойност на къщата. В гласа му долових колеблива нотка, намек за невинно любопитство. Сякаш ме питаше кой съм.

Той се беше привел към мен, аз седях облегнат назад.

Отговорих, че не знам как да живея тук. Къщата беше красива, с каменни зидове и резбована дъбова предна врата, облицованите с ламперия стаи бяха обзаведени с тежки мебели. Думите ми не бяха продиктувани единствено от търсене на ефект. Тук щях да бъда турист, обвързан с временен договор. Артис го беше довела в тази къща от луксозния му мезонет със слънчеви зимни градини и спиращи дъха гледки към ядрени залези. Това бяха нещата, които отговаряха на огромното му его в онези ранни години. Имаш две величествени тераси, беше му казала тя, с една повече от папата. Тук бяха някои картини от колекцията му, всичките му книги, всичко, което беше успял да научи, да заобича и да придобие.

Знаех как да живея там, където живеех, в стара сграда в Горен Манхатън с малък потискащ вътрешен двор, винаги в сянка, с позападнало фоайе, перално помещение, нуждаещо се от застраховка срещу наводнения, в апартамент с обикновено обзавеждане, високи тавани, тихи съседи, поздравяваш позната физиономия в асансьора, стоиш с Ема на нагрятия насмолен покрив и гледаш как над реката се задава буря.

Ето това му казах. Само че не беше ли малко по-сложно? В думите ми се спотайваше и жегваща обида, изровено от миналото грубо отхвърляне. Толкова много пластове, толкова много преплетени, виещи се нишки, неделими от обстоятелствата, които споделяхме.

Казах му, че съм трогнат, и предложих и двамата да си помислим още малко. Само че не бях трогнат и не очаквах да размисля. Казах му, че стаята е невероятна и без котката. Но не му казах, че в апартамента ми има няколко снимки на Маделин. Като ученичка, млада жена, майка с поотраснал син. Как бих могъл да ги окача във враждебната обстановка на бащината ми къща?

 

 

Ема беше посещавала школа за танци преди години и в нея имаше нещо обтекаемо, в лицето и тялото, в походката, в крачката, дори в стегнатите й изречения. Понякога си представях, че тя подлага и най-обикновените моменти на подробно планиране. Това бяха празните размисли на човек, чиито безсюжетни дни и нощи са довели до там, че светът е започнал да се свива около него.

Тя обаче ме предпазваше от пълното отчуждение. Ема беше моята любовница. Дори мисълта за това ми носеше утеха, самата дума любовница, красивото мелодично звучене, трептящото „ю“. Повтарях си я наум в захлас, представях си я някак женствена, чувствах се като тийнейджър в очакване на деня, в който ще може да си каже, че има любовница.

Отидохме у тях, малък апартамент в сграда от началото на миналия век, намираща се в Ист Сайд, и Ема ми показа стаята на Стах, която само бях зървал мимоходом при предишните си идвания. Две скиорски щеки, изправени в ъгъла, походно легло с войнишко одеяло, на стената огромна карта на Съветския съюз. Картата привлече вниманието ми, търсех в необятната шир познати имена и другите, много повече, които не бях чувал. Това била неговата стена на паметта, каза Ема, величествена дъга на исторически сблъсък, простираща се от Румъния до Аляска. При всяко негово гостуване идвал момент, в който той просто стоял и гледал, сравнявал своя ярък спомен от изоставянето си с колективната памет за престъпленията на Сталин, за масовия глад, причинил смъртта на милиони украинци.

Обсъжда с баща си сегашните събития, каза тя. С мен не говори за тях. Путин, Путин, Путин, само това повтаря.

Застанах пред картата и започнах да изговарям на глас имената. Не знаех защо го правя. Архангелск и Семипалатинск, Свердловск.

Поезия ли беше това или история, или детинско криволичене в непознат терен? Представях си как Ема се присъединява към моя рецитал, облегната на мен, набляга на всяка сричка, Киренск и Свободни, след това си ни представих в стаята й, събуваме се и се изтягаме в леглото, повтаряме имената лице в лице, градове, реки, републики, и при всяко име сваляме някоя дреха, сакото ми за Горки, джинсите й за Камчатка, бавно се спускаме към Харков, Саратов, Омск, Томск, и в този момент се почувствах глупаво, но продължих още малко, изговарях ги наум в поток от безсмислени звуци, имена като стенания, и огромната земна площ изтъкаваше загадка, в която да загърна нашата любовна нощ.

Само че ние бяхме в стаята на Стах, не в спалнята, бях спрял да изговарям имената и да си представям, но не бях готов да оставя картата. Толкова много неща за гледане, докосване, съвсем непознати, толкова много неща, за които си в неведение, там беше и Челябинск, където беше паднал метеорът, и Конвергенцията беше скрита някъде на картата на бившия СССР, притиснат между Китай, Иран, Афганистан и тъй нататък. Възможно ли беше наистина да съм бил там, сред оставили дълбок отпечатък истории, а сега всичко това, десетилетията катаклизми, да е сведено до имена върху гладка карта.

Картата беше на Стах, не моя, и аз осъзнах, че майка му не стои до мен, а е излязла от стаята и се е върнала в тукашното време и пространство.

 

 

Градът изглежда сплескан, всичко е на нивото на улиците, строителните скелета, ремонтите, сирените. Взирам се в лицата на хората, надниквам мигновено, безмълвно в личността зад лицето, след това си напомням да вдигна поглед към солидната геометрия на високите сгради, линиите, ъглите, повърхностите. Превърнал съм се в изследовател на светофарите на пешеходните пътеки. Обичам да изскачам на платното, когато са останали три-четири червени секунди. Между мига, в който светва червено за пешеходците, и мига, в който светва зелено за колите, винаги има една допълнителна секунда, частичка от секунда. Това е моята граница на безопасност и аз се възползвам с радост от възможността, пресичам широкия булевард с решителна крачка или, понякога, с цивилизовано подтичване. Така се чувствам верен на системата, знам, че излишният риск е неизменна част от кода на градската патология.

 

 

Днес беше ден на отворените врати в училището на Ема и тя ме беше поканила да отида. Децата бяха с увреждания, простиращи се от говорни затруднения до сериозни емоционални проблеми. Срещаха трудности при ученето, развитието на елементарно съзнание, разбирането, подреждането на думите в нормално изречение, трупането на опит, съсредоточаването, проявата на предпазливост, откриването на нови неща.

Стоях до стената в стая, пълна с момчета и момичета, седнали на дълга маса с книжки за оцветяване, игри и играчки. Родителите обикаляха наоколо, усмихваха се и разговаряха и имаше защо да се усмихват. Децата бяха бодри и оживени, пишеха приказки и рисуваха животни, поне тези, които можеха да го правят, и аз гледах и слушах, мъчех се да доловя живота, който течеше пред очите ми в тази приповдигната суматоха от надвикващи се гласчета и извисяващи се над децата големи тела.

Дойде Ема, застана до мен и посочи едно момиченце, надвесено над пъзел. То не можело да събере смелост да направи и една крачка само, да прекоси от тук до там, нуждаело се от всяка окуражителна дума, която околните можели да предложат, и нерядко от окуражително побутване.

Има и добри дни, каза Ема и това беше изречението, което остана в мен. Всички тези заболявания си имали акроними, но тя не ги използвала. Онова момче в края на масата не можело да произведе нужните двигателни действия, за да изговори разбираеми за околните думи. Нищо не било наред. Фонеми, срички, мускулен тонус, дейността на езика, устните, челюстта, небцето. Акронимът на заболяването е ДГА, каза Ема, без да го поясни. На нея той й звучал като симптом на самото заболяване.

След малко тя се върна при децата. Ясно си личеше авторитетът й, самоувереността, личеше си дори и в ласките й. Тя разговаряше, шепнеше, преместваше някоя пионка на дъска за игра или просто наблюдаваше някое дете, приказвайки си с родителите. Стаята беше изпълнена с радост и оживление, но аз имах чувството, че съм прикован на стената.

Опитвах се да си представя живота на детето, това или другото до него, което не разпознаваше формите и шарките или което не можеше да задържи вниманието си или да изпълни най-прости указания. Например момчето с картинния буквар, помъчих се да си го представя в края на деня, в училищния автобус, говори си с другите деца или зяпа през прозореца, какво вижда и как то се различава от онова, което виждат шофьорът и другите деца, на ъгъла на еди-коя си улица и еди-кой си булевард го чака майка му или баща му, или по-голям брат, сестра, детегледачка или икономка. Нищо от това не ме отведе до този живот.

И как да ме отведе? Нима би могло?

Имаше и други деца, в други стаи, и още няколко, които бях видял преди това да обикалят из коридорите, а някой родител или учител ги насочваше обратно към една или друга врата.

Възрастните. Дали някои от тези деца щяха да пристъпят в зрелостта, да станат възрастни на външен вид и по поведение, да могат да си купят шапка, да пресекат улицата.

Погледнах момиченцето, което не можеше да направи и крачка, без да усети някаква огромна заплаха. Това момиченце не беше метафора. Светлокестенява коса, сега огряна от слънцето, естествено зачервени бузки, напрегнат поглед, малки ръчички, дете на шест години, помислих си, Ани, навярно, или може би Кейти, и реших да си тръгна, преди тя да е довършила играта на дъската пред себе си. Денят на родителите беше към края си, децата можеха да се прехвърлят към следващото си занимание.

Да поиграят, да изброят фигурките на картинките, да нарисуват куче, да разкажат приказка, да направят една крачка напред сами.

Има и добри дни.