Дон ДеЛило
Нула К (13)

2

Седях в такси с Ема и сина й Стах, и трите тела натъпкани на задната седалка. В един момент момчето погледна табелката на шофьора на таблото и го заговори на някакъв непознат език.

Размених тихо няколко думи с Ема и тя обясни, че Стах учел пущу самостоятелно в свободното си време. Афганистански, добави тя, за да ме просвети.

Аз измърморих нещо за урду, автоматично, в самозащита, това беше единственото, което ми дойде на ума.

Бяхме притиснати един в друг и тя преиграваше с шушукането, нарочно говореше, без да мърда устни, за да произведе комичен ефект; каза, че Стах обикалял в кръг из стаята си, повтаряйки изрази на пущу, изговаряни от закаченото на колана му устройство.

Той седеше точно зад шофьора и говореше на плексигласовата преграда, без да обръща внимание на шума от движението и уличния ремонт. Стах беше на четиринайсет, роден в чужбина, наклонена кула, един и деветдесет и продължаваше да расте. Гласът му беше настойчив и напрегнат. Шофьорът като че ли изобщо не беше изненадан от факта, че приказва на родния си език с бяло момче. Това беше Ню Йорк. Всеки жив генотип влизаше в колата му в някакъв момент на деня или нощта. И ако това беше преувеличение, то също беше характерно за Ню Йорк.

На малкото екранче пред нас двама души сковано обсъждаха движението по мостовете и през тунелите.

Ема попита кога започвам новата работа. След две седмици. Коя компания, кой отдел, в коя част на града? Повторих няколкото неща, които преди това бях казал на себе си.

— Костюм и вратовръзка.

— Да.

— Обръснат, лъснати обувки.

— Да.

— Очакваш го с нетърпение.

— Да.

— И това ще те преобрази ли?

— Ще ми напомни що за човек съм.

— Дълбоко в себе си — рече тя.

— Доколкото там има някаква дълбочина.

Шофьорът се престрои в автобусната лента, временно спечели по-предна позиция, преимущество, надмощие, говореше и ръкомахаше назад към момчето, три светофара пред нас светеха зелено — пущу, урду, афганистански — и аз подхвърлих на Ема, че се возим в такси, чийто шофьор нарушава правилника и навлиза в автобусната лента, и кара като луд с една ръка на волана, като в същото време хвърля погледи назад през рамо и разговаря с пътника си на някакъв странен език. Какво означава това?

— Какво искаш да кажеш — че той кара по този начин само когато говори на този език ли?

— Означава, че това е един обикновен ден.

Тя огледа знаците под екрана и опря пръст в квадратчето за изключване. Телевизорчето продължи да работи. Бяхме се върнали в основната колона, пълзяхме бавно по „Бродуей“ и аз най-неочаквано заявих на Ема, че искам да престана да използвам кредитната си карта. Искам да плащам в брой, да водя живот, в който е възможно да плащаш в брой при всякакви обстоятелства. Да водя живот, повторих, разучавайки израза. След това се приведох към телевизорчето и натиснах квадратчето за изключване. То продължи да работи. Слушахме как Стах разпалено обяснява нещо на шофьора, доколкото му позволяваха познанията по пущу. Ема се взираше напрегнато в образа на екрана. Очаквах, че ще натисне квадратчето за изключване.

Тя и бившият й съпруг, чието име никога не изговаряше, бяха намерили момчето в дом за изоставени деца в Украйна. Било на пет-шест годинки и те решили да рискуват, уредили нещата и се върнали с него в Денвър, който Стах впоследствие редуваше с Ню Йорк след развода на родителите си и преместването на Ема на изток.

Това бяха само най-едрите щрихи, разбира се, и Ема постепенно запълваше картината пред мен в продължение на седмици и дори когато гласът й натежеше от тъга, аз потъвах в друг тип усещане — че съм си у дома, в най-непосредственото, докосването, откъслечните думи, сините чаршафи, името на Ема като детинско бърборене в два през нощта.

Тук-там се обаждаха клаксони, Стах продължаваше да си приказва с шофьора през затворената преграда. Говореше, провикваше се, слушаше, замисляше се за правилната дума или израз. Аз говорех на Ема за пари, моите пари. За смаляващите се числа, дребните несъответствия, които изскачат на изплютите от банкомата разписки. Прибирам се вкъщи, поглеждам извлечението, правя простите сметки и излиза разлика от един долар и двайсет цента.

— Банкова грешка, не твоя.

— Може би дори не е банкова грешка, а нещо в самата структура. Отвъд компютрите, мрежите, цифровите алгоритми и службите за сигурност. Коренът, първоизточникът, където всичко се напасва или разпада, не се шегувам. Три долара и шейсет и седем цента.

Движението беше спряло напълно, натиснах копчето за отваряне на прозореца и се вслушах в пронизителния рев на клаксоните. Бяхме приклещени насред собствената си обсесивна врява.

— Имам предвид дребните неща, които ни определят.

Затворих прозореца и се замислих какво още мога да кажа. От екранчето до коленете на Ема продължаваха да долитат тихи звуци от новините и прогнозата за времето.

— Забравените часове, прекарани на летищата. Да стигнеш до там, да чакаш, да стоиш бос на опашката. Помисли си. Събуваме обувките и сваляме всичко метално, после влизаме в кабинката и вдигаме ръце да ни сканират, облъчват ни с радиация и ни свеждат до едно голо тяло на някакъв екран някъде и колко абсолютно безпомощни сме след това, докато чакаме на пистата, препасани с колан, нашият самолет е осемнайсети поред, и всичко е съвсем нормално, обичайно, забравяме го веднага. Ето това е.

— Кое? — попита тя.

— Кое. Всичко. Това, което забравяме и което ни казва кои сме.

— Това философска позиция ли е?

— Задръстванията са философска позиция. Искам да взема ръката ти и да я пъхна между краката си. Ето това е философска позиция.

Стах се дръпна от преградата. Седеше с изправен гръб, не мърдаше, взираше се в неясното пространство.

Чакахме.

— Той. Шофьорът. Бил е талибан.

Изрече го спокойно, зяпайки все така разсеяно напред. Замислихме се над думите му, аз и Ема, и накрая тя се обади:

— Вярно ли е?

— Така каза, чух го. Талибан. Участвал е в престрелки, сблъсъци, всякакви операции.

— За какво друго говорихте?

— За семейството му, за моето семейство.

Това не й хареса. Безгрижният тон, който бяхме възприели, отстъпи място на мълчание. Мислех си в кое заведение може да отидем, след като оставим момчето, притиснати тела край бара, двойки на три-четири маси, разгорещени разговори, смеещи се жени. Талибан. Как става така, че накрая толкова много от тях се озовават тук, бягащите от терора и причиняващите го, и всички карат таксита.

Бяхме взели такси, тъй като Стах не понасяше метрото. Убийствения задух и вонята на перона. Стоенето и чакането. Претъпканите вагони, записаните гласове, обявяващи спирките, докосващите се тела. Дали той беше от новия човешки вид, отхвърлящ всичко онова, което трябва да приемаме в името на поразклатения обичаен ред?

Помълчахме известно време и аз натиснах квадратчето за изключване на телевизорчето, след това Ема го натисна, после пак аз. Врявата на клаксоните отслабна, но колоните не помръдваха и не след дълго шумотевицата се надигна отново, няколко превъртели шофьори подсещат останалите, след тях се включват и други и оглушителният звук се превръща в нещо самостоятелно, шум заради самия шум.

Задръстване, центърът, неделя, вцепенение.

Стах се обади:

— Ако затвориш очи, шумът става почти нормален звук. Не изчезва, но се превръща в нещо, което чуваш, защото си затворил очи. Превръща се в твоя звук.

— А като отвориш очи, какво? — попита майка му.

— Отново се превръща в шум.

Защо да осиновиш момче на тази възраст, пет-шестгодишно дете, което виждаш за пръв път в град, за който не си и чувал, на километри от столицата, в страна, която също е била осиновявана, прехвърляна от господар на господар през вековете? Ема беше споменала, че съпругът й има украински корени, но аз бях сигурен, че тя го е решила заради нещо в лицето на момчето, в очите му, потребност, молба. Връхлетяло я е състрадание и я е сломило. Видяла е лишен от надежда живот и просто е трябвало да го спаси, да му придаде смисъл. Ала също така е имало, няма как да е нямало, някаква импулсивност, приемане на залог от плът и кръв, хайде да го направим, и категорично отхвърляне на всички възможни лоши последици. А и въпросът дали това непознато човече може да донесе със себе си в дома им трайния късмет, който да спаси брака им.

Ема каза, че Стах броял гълъбите на отсрещния покрив и винаги съобщавал броя им. Седемнайсет, двайсет и три… ех, сега са само дванайсет.

И тогава я забелязах на тротоара, не просеща бездомница с подпухнало лице и табелка, а жена в поза за медитация, изпънато тяло, дълга пола и широка блуза, ръцете извити над главата, пръстите почти се докосват. Очите й бяха затворени и тя стоеше застинала, някак си естествено, а до нея беше застанало момченце. Бях я виждал тук-там из града и преди, освен ако не са били други жени, ръцете отпуснати или кръстосани на гърдите, очите винаги затворени, а сега и момченце, за пръв път, с изгладен панталон, бяла риза, синя вратовръзка, стои малко притеснено, досега не се бях питал каква е каузата и защо няма табелка, брошури и листовки, само жената, застиналостта, неподвижна точка в тълпата. Наблюдавах я и знаех, че не бих могъл да си измисля и едничък детайл от живота, трептящ зад тези очи.

Потокът от коли запълзя, Стах отново говореше с шофьора, залепил лице за плексигласа.

— Понякога му казвам да млъкне и да си яде спанака — каза тя. — Трябваше му доста време, за да схване, че се шегувам.

Той идваше от време на време за почивните дни и за две седмици през ваканцията. Това беше всичко. Ема не ми беше казала защо са се разделили със съпруга си и по някаква причина аз не задавах този въпрос. За да проявя уважение към нейната сдържаност навярно, а може би защото бяхме две сходни личности, решени да не припарват до миналото, да се противопоставят на подтика да си избълват историите. Не бяхме женени, не живеехме заедно, но бяхме здраво преплетени, част един от друг. Така поне си го представях. Интуитивна връзка, реципрочна дроб, число, съотнасящо се с друго така, че при умножаването им, било то през деня или през нощта, резултатът винаги е едно.

— Той няма чувство за хумор и това е интересно, тъй като баща му твърдеше същото за мен.

Ема беше възпитателка в училище за деца с проблеми в ученето и развитието. Ема Бреслоу. Обичах да изговарям името й. Обичах да си мисля, че щях да се досетя за него или да си го измисля, ако тя не ми го беше казала на сватбата на общи приятели в конеферма в Кънектикът, където се запознахме. Дали това щеше да се превърне в носталгична тема, към която да се връщаме в бъдеще? Междуселски пътища, ливади, младоженецът и младоженката с ботуши за езда. Идеята за бъдещето беше твърде необятна и неопределена, за да я изследваме.

Небостъргачите се бяха извисили край нас и шофьорът насочи вниманието си към шофирането, като остави Стах да упражнява познанията си по пущу. Две млади жени пресякоха на светофара, главите им бяха обръснати, мъжът и жената на екрана говореха унесено за нови рекордни стойности при топенето на ледената шапка в Арктика и ние зачакахме някакъв репортаж, аматьорски снимки или от телевизионен хеликоптер, но те смениха темата и аз натиснах квадратчето за изключване, но говорителите не изчезнаха, Ема също го натисна, после пак аз, спокойно, и накрая се примирихме с убийствено унасящата картина и звук.

Ема се обади:

— Постоянно говори за времето. Не само какво е било времето днес, а за общото явление, сведено до някои места. Защо във Финикс винаги е по-топло от Тусон, след като Тусон е по на юг? И не ми дава отговора. Аз няма откъде да го знам, той го знае, но няма никакво намерение да го сподели. Обича да посочва температурата. Числата му говорят нещо. В Тусон сто и три градуса по Фаренхайт. Винаги уточнява дали градусите са по Фаренхайт или по Целзий. Изговаря с наслада и двете имена. Във Финикс е сто и седем градуса по Фаренхайт. Багдад. Как е днес в Багдад?

— Интересува се от климата.

— Интересува се от числата. Високи, средни, ниски стойности. Имена и числа. Шанхай, ще каже например. Нула цяло нула един инч валеж. Мумбай. Харесва му да изговаря името Мумбай. Мумбай. Деветдесет и два градуса по Фаренхайт вчера. След това ги обръща в градуси по Целзий. После проверява в телефона си. Дава днешната температура. След това дава утрешната. Риад. Ужасно е разочарован, ако Риад изгуби от някой друг град. Чувства се излъган.

— Преувеличаваш.

— Багдад, казва той. Сто и тринайсет градуса по Фаренхайт. Риад. Сто и девет градуса по Фаренхайт. Кара ме да се чувствам, все едно ме няма. Ръстът му, самото му присъствие смаляват апартамента, той не се свърта на едно място, обикаля и не млъква, рецитира по памет, а и настояванията му, ултиматумите, кънтящият глас, с който ги поставя. Съвсем малко преувеличавам.

Таксито си проправяше път през задръстените улици в центъра, а Стах с нищо не показваше, че е чул думите на майка си. Сега той говореше на английски, опитваше се да насочва шофьора в лабиринта от еднопосочни и задънени улици.

— Не го познавам, не познавам приятелите му, дори родителите му не познавам.

— Той няма родители. Имал е биологична майка и биологичен баща — казвам аз.

— Мразя израза „биологична майка“. Звучи ми като от научнофантастичен роман. Той чете научна фантастика в убийствени количества. Ето това поне го знам.

— Кога заминава?

— Утре.

— И ти как ще се чувстваш, когато го няма?

— Ще ми е мъчно за него. От мига, в който излезе от апартамента.

Оставих думите й да увиснат във въздуха.

— В такъв случай защо не настояваш да прекарвате повече време заедно?

— Няма да го понеса — отвърна тя. — А и той също.

Таксито спря на една почти празна улица, близо до фондовата борса, Стах провря тялото си през вратата и размърда пръсти в шеговито сбогуване. Гледахме го как влиза в голяма сграда, където в някоя прашна, вмирисана зала през следващите два часа щеше да усвоява принципите на жиу-жицу, метод на изкусна самоотбрана, предшестващ сегашното джудо.

Шофьорът плъзна прозорчето в средата на преградата и Ема му плати. Повървяхме малко, просто обикаляхме, по улиците нямаше жива душа, от отворен противопожарен кран се стичаше струя ръждива вода.

— Той си измисли историята за талибаните — каза по едно време Ема.

За мен това беше нова идея, която изискваше осмисляне.

— Откъде знаеш?

— От време на време си съчинява, преувеличава, раздува някоя история и я докарва до крайност, сякаш за да изпробва доверчивостта на човека отсреща. Това с талибаните определено беше измислица.

— Веднага си го усетила.

— Не просто го усетих. Сигурна бях — отвърна тя.

— Аз се хванах.

— Не знам защо го прави. Може би изобщо няма причина. По-скоро е като някакъв постоянно течащ експеримент. Изпробва себе си и мен, и теб, и всички останали. Или просто му идва отвътре. Хрумне му нещо и веднага го изрича. Въобразеното става действително. Всъщност не е чак толкова странно. Само че понякога ми идва да го фрасна с тигана.

— А жиу-жицуто?

— То е действително, ходи сериозно. Веднъж ми позволи да гледам тренировката. Тялото му е склонно да следва строги правила, стига той да уважава традицията. Традицията е самурайският двубой. Феодални воини.

— На четиринайсет е, нали?

— На четиринайсет.

— На четиринайсет е последното изригване.

— И при теб ли е било така?

— Аз все още го чакам.

Потънахме в дълго мълчание, навлизахме навътре, стъпка по стъпка, заръмелият дъжд не изкопчи нито дума от нас, не ни пришпори да търсим укритие. Стигнахме до антитерористичните прегради на Брод Стрийт, където екскурзовод обясняваше на група туристи с чадъри за белезите по стената от поставена от анархисти бомба преди сто години. Вървяхме по празни улици, общата ни крачка напомняше на сърдечен ритъм и не след дълго това се превърна в игра, безмълвно предизвикателство, ритъмът се учести. Слънцето се върна секунди преди дъждът да спре, минахме покрай изоставена количка за дюнери и видяхме скейтбордист да профучава на ъгъла, мярна се и изчезна, приближихме се към забулена с фередже жена, бяла жена, бяла блуза, изцапана синя пола, говореше си сама и пристъпваше напред-назад боса, пет стъпки на изток, пет стъпки на запад, покрай препречения от скеле тротоар. След това Музеят на парите, Музеят на полицията, старите каменни сгради на Пайн Стрийт и отново ускорихме крачка, тук нямаше коли, нито хора, само железни колчета, разкривени ограждения, поставени край уличното платно. Знаех, че Ема ще ме бие, ще запази равномерното темпо, тя беше целеустремена дори когато излизаше да пусне картичка в пощенската кутия на ъгъла. Някакъв необичаен звук ни накара да спрем и да се ослушаме, тонът, височината, неспирно, ниско, глухо бучене, недоловимо, докато не го чуеш, а след това е навсякъде, при всяка крачка, идва от празните сгради от двете страни на улицата. Стояхме пред заключените врати на Дойче Банк и се вслушвахме в системите вътре, мрежите от взаимодействащи си елементи. Хванах я за ръката и я дръпнах към входа на някакъв магазин, чиято витрина беше скрита под спусната щора, и там се вкопчихме един в друг, натискахме се и за малко да се изчукаме.

След това се спогледахме, все така безмълвно, един от онези погледи, които казват: „Ти пък кой си, по дяволите?“. Това беше нейният поглед. Женски поглед. Какво правя тук и с кого, откъде се взе тоя глупак? Все още бяхме в началото и дори и връзката ни да издържеше, пак щеше да прилича на началото. Не ни трябваше да разкриваме нищо повече един за друг и това не бе хладна пресметливост, както сигурно изглежда. Просто бяхме такива, така говорехме, така чувствахме нещата. Продължихме разходката си, вече по-спокойно, видяхме гол до кръста старец по долнище на пижама с навити крачоли, който се припичаше на влажен шезлонг, изнесен върху противопожарното стълбище. Това беше всичко. Разбирахме, че чертите на споделеното чувство, неговите шарки, щампата, ще останат отпечатани както в първите дни и нощи.

Върнахме се бавно на улицата, от която бяхме тръгнали, и аз си дадох сметка, че крачим в едно особено настроение, настроението на Ема, притихналост, повлияна от предстоящата поява на сина й. Стигнахме до сградата и когато той излезе от нея, носеше екипа си, пристегнат на вързоп, който щеше да отнесе със себе си в Денвър. Поехме на север и на запад и аз си представих, че мъжът зад волана на таксито, което ще хванем, ще е с украинско име и акцент и с радост ще поговори на украински със Стах, ще му даде още една възможност да превърне оскъдния живот на един непознат в разточителна измислица.