Дон ДеЛило
Нула К (12)

1

Кабинетът принадлежеше на мъж на име Силвърстоун. Преди беше на баща ми и на стената все още висяха две от неговите картини, и двете изобразяващи мрак, прорязан от прашни слънчеви лъчи. Трябваше да полагам усилия, за да гледам към седналия зад полираното бюро Силвърстоун, чието резюме на световните дела едва не ме приспа. Скачаше от Унгария на Южна Африка, от форинта на ранда.

Рос му се беше обадил по телефона и сега, докато седях тук, се мъчех да доловя онова разграничение, онова дистанциране, което винаги усещах, докато бях в някой офис: човекът насреща ми е с работа, със задължения — не просто на служба, а с позиция, роля, титла.

Тази длъжност щеше да ме превърне в Сина. Щеше да се разчуе за интервюто и всички тук щяха да ме възприемат по този начин. Тя не беше безусловен подарък. Трябваше да си заслужа мястото, но името на баща ми щеше да витае при всяка моя стъпка, при всяка моя дума.

Само че аз вече знаех, че ще откажа предложението, каквото и да е то, каквито и да са длъжността и ролята.

Силвърстоун беше широкоплещест и почти напълно плешив, а ръцете му бяха активни участници в монолога, който той произнасяше, и аз се улових, че имитирам жестовете му в съкратена форма, един вид заместител на кимането и измърморването на микродецибели съгласие. Все едно бяхме преподавател и ученик, упражняващи някакъв жестомимичен език.

Форинтът получи размахан пръст, рандът заслужи юмрук.

Двете картини бяха единствените призрачни останки от бащиното ми присъствие тук. Замислих се за последното ми идване в кабинета, късно вечерта, Рос стоеше до прозореца със слънчеви очила. Това беше, преди да замине със съпругата си и преди да се върне у дома със сина си, а оттогава, поне за мен, времето като цяло се влачеше безцелно и разплуто вече две години.

Силвърстоун навлезе в детайлите — щял съм да бъда част от група, занимаваща се с инфраструктурата на водата. За пръв път чувах този термин. Той заговори за „аквастрес“ и „акваконфликт“. Спомена за карти на водния риск, които ориентирали инвеститорите. Имало графики, които ясно показвали пресечната точка между капитала и акватехнологиите.

Картините на стената не бяха акварели, но аз реших да не го изтъквам. Не беше нужно да показвам колко съм плиткоумен.

Щял да обсъди въпроса с баща ми и някакви други хора и след това да ми направи конкретно предложение. Аз щях да почакам няколко дни, в които да си напомням, че спешно трябва да започна работа, и след това щях да отхвърля предложението, великодушно, без обяснения.

Слушах го и от време на време се обаждах. Подхвърлях дълбокомислени забележки. Звучаха дълбокомислено дори и на мен самия. Но какво изобщо правех тук? Чувствах се длъжен да лъжа, поне за малко, триизмерно, с жестове? Противопоставях се на неотслабващия подтик да се поддам на натиска на действителността? Едно знаех със сигурност. Щях да постъпя така, защото това ме правеше по-интересен. Налудничаво ли звучи? Показваше ми кой съм по начин, който не се опитвах да разбера.

Рос не беше фактор в съображенията ми. Двамата бяхме твърдо решени да не стигаме до преднамерено огорчение и колебанията ми не бяха насочени срещу него. Сигурно щеше да му олекне, че съм отхвърлил предложението.

През цялото време се виждах как седя и слушам леещите се обяснения на Силвърстоун. Кой беше по-абсурден, той или аз?

Довечера щях да го опиша на Ема, да повторя думите му. Правех го доста добре, понякога цитирах дословно, нямах търпение да дойде късната вечеря в скромен ресторант на обточена с дървета уличка между бучащия автомобилен поток по булевардите, настроението ни под приятното въздействие на инфраструктурата на водата.

След като се върнахме от Конвергенцията, заявих на Рос, че вече сме обратно в историята. Дните си имат име и число, определена последователност, и има съвкупност от минали събития, скорошни и отдавнашни, от които може да се опитваме да извлечем някакъв смисъл. Въпреки големия брой отклонения от обичайния ред някои неща все пак са предсказуеми. Асансьорите се движат нагоре и надолу, не настрани. Виждаме хората, които поднасят храната ни в обществените заведения. Вървим по тротоари и заставаме на ъгъла, за да хванем такси. Такситата са жълти, пожарните са червени, повечето велосипеди са сини. Аз мога да се върна към моите устройства, към преноса на данни, миг след миг, във вцепеняващия унес на интернет.

Оказа се, че баща ми не се интересува нито от историята, нито от технологията, нито от хващането на таксита. Той остави косата си да расте на воля и ходеше пеша почти навсякъде, където искаше да отиде, което беше в общи линии никъде. Движеше се бавно и леко приведен и когато заговорех за упражнения, диета и отговорност към самия себе си, и двамата си давахме сметка, че това е само поменик от кухи фрази.

Понякога ръцете му се разтреперваха. Баща ми ги поглеждаше, а аз се взирах в лицето му и виждах единствено сухо безразличие. Веднъж хванах дланите му, за да спра треперенето им, и той само затвори очи.

Щях да получа предложение за работа. И щях да откажа.

В къщата си в града Рос слиза по стълбите и сяда в стаята с монохромните картини. Това означава, че е дошъл краят на гостуването ми, но понякога аз тръгвам след него и се спирам за малко на прага, гледам го как се взира в нещо, което не е в стаята. Спомня си или пък си представя, не съм сигурен, че усеща присъствието ми, но знам, че умът му се отправя обратно към мъртвите земи, където телата са складирани и чакат.