Дон ДеЛило
Нула К (1)

1

Всеки иска да притежава края на света.

Така каза баща ми, застанал до прозореца на кабинета си в нюйоркския офис, откъдето управляваше лични финанси, семейни фондове и нововъзникващи пазари. Моментът беше особен, съзерцателен и се допълваше от неговите маркови слънчеви очила, които приканваха вътре нощта. Разглеждах картините по стените, разни абстракции, и постепенно започнах да осъзнавам, че проточилото се след думите на баща ми мълчание не принадлежи на нито един от нас. Мислех си за втората му съпруга, археоложката, чието съзнание и отпаднало тяло скоро щяха да напуснат този свят съгласно графика.

Този момент изникна в ума ми няколко месеца по-късно на другия край на света. Седях закопчан с предпазен колан в бронирана кола със затъмнени стъкла, през които не се виждаше нищо нито отвътре, нито отвън. Отделеният с преграда шофьор беше облечен с футболна фланелка и клин, а издутината на хълбока му подсказваше, че е въоръжен. След около час каране по изровени пътища той спря и каза нещо в закачения на фланелката му микрофон. После извърна глава на четирийсет и пет градуса към дясната задна седалка. Приех го като знак, че е време да разкопчая колана и да сляза.

Пътуването с тази кола беше последният етап от изтощителен маратон. Отдалечих се на няколко крачки и спрях, замаян от жегата; стоях със сака в ръка и усещах как тялото ми се отпуска. Чух, че двигателят заработи, и се обърнах да погледна колата, която потегли обратно към частното летище; нищо друго не помръдваше наоколо и не след дълго тя щеше да бъде погълната от терена, от гаснещата светлина или самия хоризонт.

Довърших завъртането си, оглеждайки бавно каменистата пустош, побеляла от сол, сред която се издигаха само няколко ниски сгради, навярно свързани помежду си. Те едва се забелязваха на прежурения от слънцето пейзаж. Наоколо нямаше нищо друго. Не бях осведомен предварително къде отивам, освен че мястото е далече. Не беше трудно да се сетя, че когато баща ми изрече онези думи, застанал до прозореца в кабинета си, си е представял тази гола земя и сливащите се с нея четвъртити постройки.

Сега той беше тук, и двамата бяха тук — баща ми и мащехата ми, — а аз бях дошъл на съвсем кратко посещение за изпълнено с неяснота сбогуване.

От близката ми позиция трудно можех да определя броя на сградите. Две, четири, седем, девет? Или само една — централен корпус с разклоняващи се крила. Представях си, че това е град, който бъдещите поколения ще открият някой ден — изоставен, но добре запазен безименен град, построен от неизвестна номадска цивилизация.

Имах чувството, че се разкапвам от горещината, но исках да остана и да погледам още малко. Това бяха криещи се, затворени постройки, предизвикващи агорафобия. Слепи, смълчани и мрачни сгради с невидими прозорци, помислих си, сгради, които ще се сгънат и приберат една в друга, когато филмът стигне до мига на дигиталния срив.

Поех по каменна алея към широк портал, където стояха на пост двама мъже. И те бяха с футболни фланелки и със същите издутини на хълбоците. Пред тях имаше редица бетонни прегради, които да не позволяват на колите да стигат близо до сградите.

Забелязах два странни силуета в чадори, забулени жени, които стояха неподвижно в другия край на алеята.