Албърт Милър
Фюри (3) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Денят на родеото

Целият град се радваше на родеото. Всички магазини щяха да затворят по обед. Затова домакините напазаруваха още рано предобед, а пък мъжете отидоха до банката, за да теглят пари за празника. Децата станаха рано и се появиха на закуска с каубойските си костюми, а някои от тях скоро след това загърмяха навън с пистолети играчки.

Но не само гражданите бяха обзети от родео треска. За ранчерите и каубоите също беше голям ден. В ранчото Брокън Уил, Джим Нютън и Пит станаха толкова рано, че успяха да свършат дневната си работа до обяд. Хапнаха на крак приготвената от Пит закуска, а после Пит изми набързо съдовете. Джим пък отиде до корала, за да погледне конете и да даде нареждания на Бърт и Ханк, двамата обяздвачи. Животните в корала изглеждаха щастливи и доволни. Сетне Джим продължи, за да погледне Фюри. Необузданият жребец още не беше се успокоил, пленничеството му тежеше непоносимо. Той препускаше нервно напред-назад из корала. Джим забеляза, че Фюри не изпуска от погледа си Бърт и Ханк, седнали върху горната греда на оградата и готови да скочат бързо, ако на жребеца му хрумне да ги нападне. Бяха се загледали във Фюри и не забелязаха идването на Джим Нютън. Джим успя да чуе как Бърт казва на Ханк:

— … а аз ще взема една бухалка за подлия черен дявол, нищо че на Нютън не му харесва.

— Ти май искаш да изхвърчиш от ранчото — стресна го Джим.

Ханк и Бърт обърнаха глави към него и скочиха от оградата. Ханк веднага усети гнева в гласа на Джим и погледна предупредително Бърт. Подпухналото, мрачно лице на Бърт почервеня.

— Какво означава това, защо се промъкваш така зад гърба ни? — избоботи той.

— Не се промъквам — отвърна спокойно Джим. — Не ми е в стила. — Той погледна Бърт твърдо. — Бърт, това което каза току-що, никак не ми харесва.

— Ако не беше се прокраднал като индианец, нямаше да го чуеш — отвърна Бърт.

— Аз обаче се радвам, че го чух. Така сега ще мога с чиста съвест да ти кажа следното: всеки в това ранчо, който се отнася грубо с някои от моите коне, може веднага да си събере багажа и да се махне. — Джим погледна Бърт право в очите. — Разбра ли?

Бърт кимна мрачно и се изплю.

Джим се обърна към Ханк:

— Надявам се, че и ти си разбрал?

Ханк се ухили.

— Ясно, Джим. Но Бърт изобщо не го мислеше така. Той само малко е ядосан, понеже преди малко Фюри направо му се закани. Сви уши и тракна със зъби към него.

— И как стана това? Да не си бил в корала, Бърт? — попита Джим.

— Е, да! Нали това ми е работата, да обяздвам коне. Нали затова ми плащат.

— Разбира се, но не забравяй, че мустангът е най-буйното животно на този свят! Лесно би могъл да те убие. Не можеш да обуздаеш Фюри с бой. Трябва да го опитомиш с добро, иначе за нищо няма да става.

Бърт изкриви уста.

— Не е необходимо да ми обясняваш, не съм зелен. Само опитах да му метна хакамората. Нищо повече. А той за малко да ме убие с копитата си.

— Тогава бъдете много предпазливи! — предупреди ги Джим, поуспокоен. — От Фюри със сигурност ще излезе добър ездитен кон, след като го опитомим. Но това няма да стане за един ден, дори не и за седмица. Разбрахте ли?

Бърт вдигна рамене.

— Ти си шефът.

Бърт беше скитащ коняр, който непрекъснато се местеше от място на място. Джим го беше наел отскоро, понеже беше работил като обяздвач за няколко доста добри ранча. Бърт беше на трийсет и пет, нисък, набит и с тъмна брада. Наистина разбираше от коне. Лошото беше, че не се разбираше с хората. Освен това лесно се засягаше.

Ханк, напротив, беше спокоен, добродушен човек с приветливи очи и чувство за хумор. Той се грижеше за конете на Джим от доста време. Всички харесваха Ханк, а той от своя страна, озовеше ли се на ранчо, което му харесва, не помисляше дори да се преселва. Умно избягваше споровете и се разбираше дори с Бърт, макар че Бърт винаги беше наежен. Ханк се възхищаваше от мъже, които се справят майсторски с ласото, а Бърт наистина го правеше с необикновено умение.

— Добре, момчета — повтори Джим, — не забравяйте какво ви казах! Ние с Пит отиваме в града.

Ханк погледна Джим и се усмихна.

— Видях ви как сте се издокарали. На родеото ли отивате?

— Да. Следобед можете да си починете. Ако след това имате желание, опитайте да успокоите Фюри, разбира се от сигурно разстояние. Говорете му, нека свикне с човешкия глас.

— Този звяр като че ли не забелязва много човешките гласове — каза Ханк. — Погледни го, Джим, той наистина ни мрази.

Тримата погледнаха към Фюри, който беше спрял на място и ги гледаше.

Бърт сви ръце на фуния и викна:

— Хей, дивако, хей!

Той стъпи на най-долната греда и се надвеси над оградата.

— Хей, убиецо, ела насам!

Фюри дръпна ушите си назад и размаха опашка. Мъжете го гледаха мълчаливо. Внезапно разгневеният кон се спусна към тях. Бърт остана на оградата, докато Фюри се приближи на не повече от пет метра, после бързо се отдалечи на сигурно място. Малко преди оградата жребецът заби предните си крака в земята, вдигна глава към Бърт и изцвили ядно.

Бърт размаха косматия си юмрук.

— Можеш да цвилиш колкото си искаш! Ще видиш ти кой е господарят тук!

Фюри изду шумно ноздри, завъртя се и препусна към другия край на корала. Джим и Ханк се засмяха.

— Той ти отговори, Бърт — рече Ханк. — Не съм чувал някой кон да пръхти така.

Лицето на Бърт беше станало пурпурночервено. Той се втренчи в Ханк и понечи да каже нещо. После обаче плю в корала и повлачи крака към спалното помещение. Джим се намръщи, но не каза нищо, докато Бърт не се скри.

— Ханк, този човек си търси белята, и ще я намери, ако не се овладее. Отваряй си очите, докато ме няма, и за бога, не пускай Бърт в корала на Фюри.

Ханк му смигна с разбиране.

— Не се тревожи Джим, ще внимавам! Вървете с Пит на родеото и се забавлявайте!

— Благодаря! — каза Джим. Потупа Ханк по рамото и се върна в къщата.

— Хайде, Пит, идвай! — викна той. — Престани да си приглаждаш косата с гъша мас!

Вратата на ранчото се отвори и старият Пит се спусна по стълбите на верандата. Беше с нови дънки, зелена копринена риза с червена кърпа около врата, голямо бяло сомбреро и жълти ботуши с високи токове, специална изработка.

Джим ококори очи в престорена изненада и подсвирна:

— Боже, този човек не беше ли филмова звезда…

— На родео човек трябва да изглежда колкото се може по-добре, нали така? — заяви самоуверено Пит.

— Правилно — разхили се Джим. — Ти си мечтата на всяко каубойско момиче! Хайде, красавецо, тръгваме!

И така Джим Нютън и неговият помощник потеглиха към града в колата на Джим, на чиито врати пишеше: Ранчо Брокън Уил.

 

 

След като се измъкна през задната врата на детския дом, за Джоуи не беше трудно да достигне родеото. Двама студенти го взеха на стоп в старата си кола. Никога преди това той не беше преживявал такова лудешко пътуване. Сърцето му туптеше силно, докато сглобената от стари части кола се промъкваше през гъстото движение. Зарадва се, когато можа отново да стъпи на краката си пред главния вход на манежа. Там щеше да бъде родеото.

Никога през живота си Джоуи не беше виждал толкова много хора заедно. Сякаш всички жители на четиринадесетте окръга се бяха стекли тук и опитваха да преминат едновременно през входа. Сред множеството имаше и много семейства. Деца молеха за наденички и пуканки, майки викаха заблудилите се деца. Месари, пекари, работници, банкери напираха към манежа. Граждани, облечени по каубойски, се смесваха с истински скотовъди.

Едва когато миризмата на печено месо го блъсна в носа, Джоуи си спомни, че след закуска не беше хапвал нищо. Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и здравата се изплаши: нямаше пари! В шкафа си той пазеше осем долара и четиридесет и седем цента, но в бързината изобщо не беше се сетил да изтича до горе и да вземе парите. Трябваше бързо да открие начин да се промъкне на манежа без билет.

Докато мислеше, носът му го отведе при източника на апетитното ухание. Видя стотици хора да се блъскат около огромен огън. Някои се измъкваха доволни от бъркотията, отхапвайки от големи хлебчета с месо. Джоуи се обърна към едно едро момче, което си похапваше хлебче и държеше друго в ръката си.

— Колко струва?

— Нищо, дават ги без пари! — Момчето отхапа от сочното месо. — Върви, какво чакаш!

— Добре, но как така не струва нищо?

Момчето посочи табелата.

— Чети какво пише там!

Джоуи се повдигна на пръсти и прочете:

— Насам, насам! Безплатно печено, дарено от окръг Линкълн!

Джоуи усети, че наистина е много гладен. Той се запромъква през множеството и накрая достигна мястото, където група мъже и жени вадеха парчета месо от огъня, слагаха ги в питки и ги раздаваха. В големи ями гореше огън. Месото се печеше върху телена мрежа, метната върху ямите. Когато Джоуи достигна до първата редица на гладните гости на родеото, един едър мъж му подаде с усмивка хлебче.

— Да ти е сладко, момко! Вземи си и сос!

— Благодаря! — грейна Джоуи.

След като изяде хлебчето, той си избърса ръцете в тревата и се промъкна през тълпата зад трибуната. До него още достигаше миризмата на горещите наденички и другите вкуснотии, но вече не беше гладен. От всички посоки към площада продължаваха да се стичат хора. Сред тях имаше и истински каубои, момчета с обгорели лица, които искаха да участват в състезанията.

Джоуи размишляваше напрегнато как да се добере до манежа. Вървеше до самата ограда и оглеждаше земята под краката си за някой изпуснат билет. Но колкото и да търсеше, нищо не намери. Родеото щеше да започне след половин час, а той все още нямаше билет!

Джоуи за малко не се спъна в два дълги крака, изпънати на земята. Те принадлежаха на един каубой, който седеше в тревата, облегнал гръб на оградата. Беше бутнал широкополата си шапка над челото си, за да пази очите си от слънцето. Приличаше на заспал. Лицето му беше загрубяло, обгоряло от слънцето и покрито с червена четина. Върху избелелите си дънки носеше чифт сиви кожени гамаши. Джоуи го загледа с любопитство. Нямаше съмнение, това беше истински каубой. В този миг мъжът отвори очи и се усмихна. И понеже същевременно отвори устата си, Джоуи съзря една ужасна дупка между зъбите му. Липсваха двата горни резци. Джоуи не можеше да откъсне очи от това място.

— Ти май се чудиш дали мога да захапя ябълка, а?

Джоуи се изчерви смутено.

— Не, само дето тази дупка между зъбите ви е много странна.

— Е, за гледане не се плаща. Едно теле ми изби зъбите, докато го завързвах.

— Ще участвате ли в родеото? — попита Джоуи.

— Разбира се, нали затова дремя тук. Краткият сън много ме успокоява, когато ми предстои някой кон да ме хвърли на земята.

Каубоят измъкна от горния си джоб торбичка с тютюн, къс хартия и си сви цигара. Запали я и протегна ръка.

— Казвам се Ред Суини. Ти кой си?

— Джоуи Кларк.

Ръката на Ред беше мазолеста и силна.

— Какво правиш от тази страна на трибуната, Джоуи? Гишето за билети е отсреща.

— Знам, но се надявах да намеря някой билет.

— Е, нямаш много шансове. Никой не си губи билета за родео. — Ред му намигна. — Нямаш ли пари?

— Имам! — отвърна бързо Джоуи. — Имам осем долара и двадесет и седем цента, но ги забравих. Забравих ги в дома, искам да кажа вкъщи.

— Лош късмет. — Ред извади портфейла си, отвори го, обърна го… — Бих искал да ти помогна, Джоуи, но както виждаш, нямам дори джобни пари.

— Много мило от ваша страна, Ред, но аз…

Ред го прекъсна:

— Пристигнах от Тексас с петдесет и пет чудно хубавички, спечелени с тежък труд долара, но това родео ме разори. Двайсет и пет долара струва ездата на диви коне, двайсет долара за борбата с бик и още десет, за да помагам на другарите ми при надбягването с мустанги. — Той се разкиска. — Ще трябва днес на всяка цена да спечеля нещо, иначе тежко ми на стомаха.

— Пожелавам ви да спечелите — каза Джоуи.

— Хиляди благодарности. — Ред сбърчи чело. — Джоуи, как смяташ да влезеш все пак?

— Не знам, Ред. — Джоуи тропна яростно с крак по земята. — Но трябва да вляза вътре, просто трябва!

— Какво означава това трябва?

— Хм, трудно е да се обясни. Никога още не съм виждал родео, а обичам конете повече от всичко друго и… изобщо, трябва да вляза.

На Джоуи му се доплака.

Ред го хвана за ръката.

— Хей, хей, я се успокой! Кой друг би се горещил толкова заради един глупав билет. Който е толкова луд по коне като теб, просто не трябва да пропусне никое родео. Дай да помислим! — Той се вгледа в угриженото лице на Джоуи. — Я ми кажи, ти смел ли си?

— За какво?

— Хрумна ми нещо. На твое място бих се подредил на опашката при входа и после просто щях да се шмугна покрай контрольорите.

Джоуи ококори очи:

— А ако ме хванат?

— Ами ако не те хванат? — вдигна рамене Ред. — Гледай сега, Джоуи, това, което ти предлагам, не е много редно, но в такъв наложителен случай, пък и щом си такъв любител на коне… — Ред стана и се протегна. — Е, трябва да вървя и да си потърся кон за парадната обиколка. Когато се задам на мустанг по пистата, ще чакам да викаш за мен от трибуните. Разбрахме ли се, Джоуи?

— Да, разбира се, Ред. — Джоуи подаде ръка и Ред я разтърси. — Желая ти късмет!

— И на теб, приятелю.

Те се усмихнаха един на друг, после Ред се обърна и тръгна към входа за участници. Джоуи погледа още миг кривокраката му фигура, а в ушите му звучеше въпросът: Джоуи, ти смел ли си? Е, сега беше моментът да провери това!