Албърт Милър
Фюри (15) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Преследването

Джим оседла бързо коня си и тръгна. Конят на Пит обаче беше нервен. Когато Пит най-сетне излезе от конюшнята, Джим вече беше извън ранчото и се оглеждаше за беглеца.

— Виждаш ли го? — попита Пит, когато настигна Джим.

— Не.

Те се взираха напрегнато в равнината. Внезапно Джим посочи с ръка една точка в края на гората. Облак прах се слягаше между преплетените клони на смърчовете. Джим пришпори коня си.

— Давай! На стария черен път е!

Пит го последва. Те препуснаха плътно един след друг.

— Има голяма преднина — извика Джим. — Щом се скрие под високите дървета, ще смени посоката.

— Да — съгласи се Пит, — но ще разберем къде е завил. Конят му има нова подкова на предния десен крак.

— Сигурен ли си?

— Естествено, нали сам го подковах.

След като завиха по черния път, те спряха за малко и потърсиха следи по земята. Пит посочи ясните очертания на новата подкова в прахоляка.

— Ето това е, Джим! Това трябва да следим!

Те тръгнаха един до друг в галоп по следата. Внезапно Пит забеляза, че Джим е препасал колана с револвера си.

— Защо си взел това желязо! — викна той. — Да не смяташ да го употребяваш?

— Ако се наложи — изръмжа Джим мрачно. — Може пък и той да има оръжие при себе си. Толкова подъл човек не би се спрял да убие някого, за да спаси кожата си.

Очите на Пит засвяткаха.

— По дяволите! Нямам търпение да пипна този скитник! — Той сви юмрук. — Страхотно удоволствие ще е да му забия един под брадата.

Отпечатъкът на новата подкова все още личеше в праха.

— Язди дяволски бързо! — забеляза Джим. — Щеше ми се да си е избрал по-лош кон!

— Ще го пипнем, не се бой — успокои го Пит. — Не забравяй, че той тук е чужденец! Ние обаче познаваме местността като джобовете си.

— Така е — отвърна Джим. — Но в тази посока има много пропасти и каньони, в които би могъл да се скрие.

— Няма да му е толкова лесно да се скрие, Джим! Дори такъв негодник като него трябва да яде от време на време. Рано или късно ще го спипаме!

Пит вдигна поглед и установи с изненада, че Джим се усмихва.

— Защо, по дяволите, се хилиш така?

— Изведнъж ми стана толкова добре.

Пит вдигна вежди в почуда.

— Станало ти е добре? Защо?

— До сега — провикна се Джим бодро, — бях така разгневен, че изобщо не размишлявах за последствията от номера на този подлец. Но сега ги виждам ясно. — Той погледна Пит. — Пит, разбираш ли, че сега Джоуи при всички положения остава при нас?

За миг Пит се втренчи в него сащисан. После се разкиска.

— Прав си, мой човек! — Той удари с шапка корема на коня и извика с всички сили: — Ура!

— Почакай само да съобщим на Джоуи! — Джим спря коня си и посочи едно място на няколко метра зад тях. — Тук е напуснал пътя.

Обърнаха конете и последваха следата под високите дървета. Малко по-късно стигнаха поляната, на която се бяха срещнали сутринта Кларк и Мак. На земята имаше конски тор, виждаха се и множество следи от коня на Мак. Джим разгледа мястото с поглед на познавач.

— Да не би пък Кларк да си има другар, с когото са се срещнали тук?

Пит потри брада:

— Напълно възможно.

Той се разходи бавно по поляната.

— Виж това! — обади се по едно време. — Една следа идва от изток, а после в същата посока вървят множество размесени следи.

Джим подкара коня си към него и се наведе от седлото.

— Да, а това е отпечатък от нова подкова. Кларк е тръгнал натам… за да се срещне с другия човек.

Той удари с юздите шията на коня.

— Дий!

Приведени, за да се пазят от надвисналите клони, мъжете навлязоха дълбоко в гората.

 

 

Джоуи избра най-късия път за ранчото на Пиви Дженкинс: покрай ливадите на юг и сетне по един оживен път през равнината на изток. Дженкинсови бяха на около осем километра от ранчото Брокън Уил. Пътят се изкачваше постепенно и се виеше между хълмовете, които бяха прорязани от пропасти и малки каньони. После се спускаше рязко към ранчото на Пиви.

Когато мина през входната врата, той видя Пиви и родителите му, седнали на верандата. Пиви скочи веднага, изтича срещу Джоуи, взе юздите на Фюри и го поведе към къщата.

— Вижте, мамо, тате? — извика той. — Това е Фюри. Нали е прекрасен?

Родителите поздравиха сърдечно Джоуи. После излязоха на открито, за да се порадват на Фюри.

— Джоуи, защо не дойдеш на верандата? — предложи госпожа Дженкинс. — Изпекла съм вафли, има и студена лимонада.

— Благодаря — отвърна Джоуи угрижен. — Но не мога да остана. Баща ми каза, че към три часа трябва да се върна, понеже ще тръгваме. Аз… аз само минах да се сбогувам.

— Много съжаляваме, че заминаваш — рече господин Дженкинс.

— Наистина ще ни е мъчно. — Госпожа Дженкинс избърса очите си. — Но от друга страна — продължи тя, без да е убедена твърде в правилността на думите си, — все пак… е, все пак е добре, че се преместваш при баща си.

— Да, госпожо — промълви Джоуи. — Така е.

— Е, Джоуи — поде господин Дженкинс. — Ти сигурно искаш да останеш за малко сам с Пиви. Така че да се сбогуваме. — Той му подаде ръка. — Много щастие и всичко добро, момчето ми!

Госпожа Дженкинс притегли Джоуи към себе си.

— Всичко хубаво, миличък Джоуи! — прошепна тя. — Много ще ни липсваш.

— И вие на мене — измърмори Джоуи, почти разплакан.

След като родителите му се прибраха в къщата, Пиви ритна гневно един камък.

— По дяволите, Джоуи! Щеше ми се да можеш да останеш!

— И на мен — прошепна Джоуи. — Сигурно ще е ужасно. — Той вдигна тъжно поглед към Фюри. — Пиви, ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко, което пожелаеш.

— Знам, че Джим и Пит ще се грижат добре за Фюри. Но те имат толкова много работа из ранчото, пък и без мен Фюри ще се чувства самотен. — Джоуи погледна умолително Пиви. — Обещаваш ли ми да наминаваш от време на време към ранчото… и да си говориш с него?

— Да, Джоуи, непременно — отговори Пиви много сериозно. — Обещавам.

— Надявам се да дойда следващото лято. Но ти ми пиши! Ще ти изпратя адреса си. Пиши ми как е Фюри!

— Честна дума! — увери го Пиви. — Ще ти пиша често.

Двете момчета се сбогуваха сърдечно. После Джоуи се метна на седлото и препусна към дома. За последен път се обърна назад. Пиви помаха и Джоуи му отвърна. После пътят зави зад една скала и Пиви вече не се виждаше. След като измина около километър, вниманието му бе привлечено от някакъв ездач, който препускаше в далечината. Джоуи веднага разпозна Кларк и се почуди какво търси баща му тук и защо бърза така! Той го проследи с поглед. Кларк се отби от пътя и пое към една тясна клисура. След кратко колебание Джоуи пришпори Фюри. Няколко секунди по-късно Кларк изчезна между скалите.

 

 

В клисурата Мак тъкмо беше сгънал палатката, за да я натовари на коня. Докато вдигаше вързопа, конят изцвили. Мак пусна палатката и се взря в изхода на пропастта. Веднага след това дочу конски тропот. Скри се бързо зад една скала и проследи от скривалището си ездача. Беше Кларк, облян в пот и покрит с прах. Конят му се беше разпенил и дишаше тежко.

— Мак — изкрещя паникьосано Кларк. — Мак, къде си?

— Тук! — изправи се Мак зад скалата.

Кларк скочи от седлото и се огледа страхливо.

— Какво се е случило? — извика мрачно Мак. — Май си оплескал нещо?

Кларк вдигна рамене.

— Работата се провали.

Мъжът сграбчи грубо ръката му.

— Нали беше много хитър — подигра му се той. — Нали ти, великият гений, беше оплел мрежата си много умело!

Кларк дръпна ръката си.

— Нямаме време за приказки! Нютън е по петите ми с помощника си!

— Откъде знаеш? — попита Мак.

— Видях ги.

Мак се намръщи.

— А те видяха ли те?

— Не! Направих завой и те минаха покрай мен. Хайде! — подкани го той. — Да изчезваме бързо! Те познават местността и непременно ще открият следата.

Мак поклати презрително глава.

— Знаеш ли какво? Иска ми се да те пребия от бой. Десет хиляди долара отидоха по дяволите!

— Не говори така! — заоправдава се Кларк. — Така добре бях обмислил всичко! Но изведнъж нещата се объркаха… Този Нютън не е глупакът, за който го взех. Хайде, Мак! — подкани го той припряно. — Трябва да изчезваме, но бързо!

Мак изсумтя недоволно.

— А какво ще правим с лагера, Кларк?

— Зарежи го! — изкрещя Кларк. — Трябва да сме доволни, ако въобще успеем да се измъкнем.

Внезапно конете надигнаха глави.

— Какво им става? — почуди се Мак.

Кларк сложи пръст на устните си и погледна загрижено към входа на клисурата. Чу се чаткането на конски копита. Малко след това между дърветата се появи тъмният силует на Фюри.

— Момчето — прошепна Кларк. — Остави го на мен!

— Хей! — Джоуи ги забеляза и се спусна от седлото.

Кларк изкриви уста в изкуствена усмивка.

— Джоуи, какво правиш тук?

— Връщах се от ранчото на Пиви и видях да влизаш в клисурата. — Джоуи погледна объркано Мак. — Но… това е мъжът, с когото говореше вчера.

— Точно така — кимна Кларк. Внезапно той свали любезната си маска. — Как си позволяваш да ме следиш?

Джоуи се уплаши от резкия му тон.

— Аз просто те видях и си помислих, че можем да се върнем заедно в ранчото.

— Няма да се връщам! — изкрещя Кларк. — Затова се обръщай и изчезвай оттук! — Той махна нетърпеливо с ръка. — Хайде, момче, изчезвай!

Джоуи стоеше като зашеметен. За пръв път човекът, когото считаше за свой баща, говореше толкова грубо с него. Той погледна недоумяващо Мак.

— Какво му става на баща ми?

— На баща ти ли? — попита Мак. — Хайде, момче, не се прави на глупак! — подигра му се той. — Той изобщо не е твоят старец.

— Не е моят… — Джоуи се обърна отново към Кларк. — Какви ги говори тоя?

— Чу го добре! — изръмжа Кларк. — Не съм ти баща.

Джоуи беше ужасен от студения тон и наглото признание.

— Значи… значи сте измислили всички тези неща? Излъгали сте ме. Защо?

Кларк погледна нетърпеливо часовника си.

— Няма да разбереш. Трябваше да стане хубава сделка… но не се получи.

— Това е самата истина! — изкиска се Мак. — И ако си умно момче — сега тонът му стана заплашителен, — няма да ни се мотаеш из краката.

Джоуи беше обзет от противоречиви чувства. Ужасното признание му подейства като шок, но събуди в него прекрасни надежди.

— Няма да ви се пречкам — обеща той. — Ще си отида у дома. — Сложи крак в стремето и понечи да се качи на седлото.

Внезапно Мак скочи напред и го дръпна долу.

— Няма да си ходиш у дома! — изкрещя той. — Ще останеш тук, докато се ометем.

Кларк размисли.

— Не върши глупости, Мак! — настоя той. — Достатъчно грижи си имаме. Остави го да си върви.

— Ти да не си се побъркал! — изкрещя му Мак. — Ако го пуснем да си върви, ще ни докара на главата Нютън и полицията. Момчето ще остане тук! Дай едно въже!

Внезапно Джоуи се завъртя, изтръгна се от хватката на Мак и се спусна към Фюри. Мак се хвърли след него и го настигна, тъкмо когато Джоуи посегна към дръжката на седлото.

— Стой далеч от коня! — кресна той, сграбчи Джоуи за косата и го дръпна назад.

Джоуи изкрещя от болка.

— Фюри! Фюри!

С гневно цвилене Фюри се спусна към Мак и се изправи заплашително на задните си крака.

— Внимавай! — викна Кларк. — Той е убиец!

Мак блъсна Джоуи и момчето падна на земята.

Мак вдигна страхливо ръце, за да се опази от копитата на Фюри.

— Убиец ли? — изсъска той. — Ще му покажа аз кой е убиец.

Той се спусна към багажа си и затърси трескаво нещо там. Кларк се уплаши.

— Не стреляй, Мак! — изкрещя той. — Нютън ще ни чуе.

Джоуи веднага разбра какво търси Мак, и побледня.

— Бягай, Фюри, бягай! — извика той. — Бягай и доведи Джим!

Фюри го погледна, обърна се и препусна към изхода на клисурата. Мак беше намерил револвера и го издърпа от кобура. Джоуи обаче скочи и се хвърли към него в мига, в който Мак се прицели и стреля. Куршумът закачи кората на едно дърво и премина на по-малко от метър от препускащия кон. Мак блъсна ядосано Джоуи и стреля повторно. Но куршумът изсвири в гъсталака, без да причини нищо друго освен дъжд от листа. Фюри беше изчезнал. Чуваше се само тропотът на копитата му. Мак избълва някакво проклятие и сграбчи Джоуи за ръката.

— Сега обаче трябва да изчезнем по най-бързия начин! — викна Кларк.

— Добре — процеди Мак. — Но ще вземем момчето. Подай ми въжето. Ще го завържем върху товарния кон. Ако се натъкнем на Нютън и оня старец, ще им бъде много трудно да стрелят по нас.

Няколко минути по-късно те потеглиха. Мак яздеше начело. Кларк водеше на дълго въже товарния кон с Джоуи. Ръцете на Джоуи бяха вързани за дръжката на седлото.

 

 

В скалистата местност Джим и Пит загубиха дирите. Те се разделиха, за да имат повече шансове да открият следи, но когато отново се срещнаха, и двамата не бяха открили нищо. Пит беше отчаян.

— Изгубихме следата, Джим. Почвата е много твърда.

— Продължаваме да търсим! — настоя Джим.

— Да — отвърна Пит. — Из каньоните.

Мъжете пришпориха конете и препуснаха по пътя през хълмовете. Следваха в галоп завоите над опасни пропасти. От една височина се взряха в каньоните, които се врязваха в планинския склон. Внезапно Джим съзря един черен силует, който се появи от една клисура. Беше Фюри!

Пит също беше видял коня. Мъжете се стреснаха, като видяха празното седло. Заради преследването те бяха забравили Джоуи.

Когато Фюри зави по пътя и препусна към тях, те погнаха още по-бързо конете си. Фюри ги пресрещна при входа към първата клисура. Очите му пръскаха огнени искри. Гривата му се развяваше диво. Внезапно той заби предните си копита в земята и застина на място. Пяна капеше от муцуната му и се стичаше по юздите.

— Фюри! — извика Джим. — Къде е Джоуи?

Фюри се изправи на задните си крака и заподскача като подивял по тесния път.

— Джоуи! — извика Пит. — Джоуи? Къде си?

Фюри се върна няколко крачки назад и почти загуби опора. Къс скала се отчупи и затрополя към пропастта.

— Фюри! — нареди Джим. — Заведи ни при Джоуи!

Фюри вдигна глава и изцвили.

— Връщай се! — изкрещя Джим. — Назад!

Фюри изцвили още веднъж, обърна се и препусна нагоре по пътя. Мъжете го последваха с главоломна бързина.

 

 

Горе, по неравния скалист път, Мак водеше Кларк и Джоуи през един тесен планински проход. Кларк яздеше на десетина метра след него, омотал въжето на товарния кон около китката си.

Джоуи опита да отвърже въжето, стегнало ръцете му към дръжката на седлото. Възелът се поразхлаби малко, ала въжето все така се впиваше в кожата му. Китките му бяха ожулени и кървяха.

Когато пропастта се разшири, Джоуи се отказа от опитите си и обърна глава. Беше дочул някакъв шум далеч назад. Веднага след това и Кларк се ослуша.

— Хей, Мак! — извика той. — Мак!

— Какво искаш?

— Чуй!

Мак изръмжа гневно и спря коня си. Сега вече шумът се чуваше ясно. Към тях се приближаваше в галоп някакъв кон. Мак отпусна юздите и потърси револвера в джоба на седлото. Преди обаче да го намери, се появи Фюри.

— Фюри! — изкрещя Джоуи, изпълнен с надежда.

Товарният кон отстъпи към скалната стена и хвърли Джоуи от седлото. При падането възелът окончателно освободи китките му. Джоуи беше свободен! Фюри профуча край него и скочи срещу коня на Кларк, който се изправи и хвърли Кларк на земята. Междувременно Мак беше извадил револвера си и се извъртя, за да стреля. Тогава Фюри се изправи на задни крака. Предните му копита удариха коня на Мак. Животното се дръпна бързо и запрати ездача си към скалата. Той изпусна оръжието и се претърколи. После леко припълзя към револвера, като се предпазваше от копитата.

В мига, в който напипа смъртоносното желязо, на пътя се появиха Джим и Пит. Те въздъхнаха облекчено, като видяха Джоуи жив, а Фюри в атака.

— Внимавайте! — изкрещя им Джоуи. — Той е въоръжен!

Джим направо излетя от седлото си и блъсна Мак на земята. В същия миг Пит се хвърли върху Кларк, който се надигаше с мъка. Мак изкрещя от болка, Джим изви ръката му назад и изби револвера от дланта му.

— Здрасти, Джим! — извика радостно Джоуи. — Този човек не ми е баща! Той сам ми го каза.

— Вече знам това, Джоуи — усмихна се Джим. — Сигурно ти е олекнало!

Той погледна към Пит, който разтърсваше гневно Кларк.

— Хей, Пит — викна Джим. — Престани! Трябва да е жив, когато го предаваме на шерифа!

Пит пусна жертвата си и избърса доволно ръце от прахоляка.

— Не ти знам името, мой човек — заяви той на пъшкащия негодник, — обаче то със сигурност не е Кларк. Но това няма значение. Като те пъхнат в затвора, и без това ще си само номер.

Джим изправи Мак на крака и го бутна към коня му.

— Качвай се! — нареди той грубо.

Мак се покатери навъсено на седлото.

Джим се обърна към другия измамник и му махна с револвера:

— И вие, господин Хикс!

Мъжът, който се беше нарекъл Кларк, се покатери на коня с изкривено от болка лице.

Джим прегърна Джоуи през раменете.

— Добре ли си, синко?

— Да, татко, много съм щастлив.

Застанал зад Джоуи, Фюри го побутваше нежно с нос.

— Знам, знам, Фюри! — засмя се Джоуи от сърце. — Няма нужда да ми напомняш! Отиваме си у дома!