Дийн Кунц
Чудакът Томас (9)

Девета глава

Кампс Енд не е град, а квартал на Пико Мундо, който напомня за тежките времена дори в период на разцвет на икономиката. Повечето морави пред къщичките са изсъхнали, самите постройки спешно се нуждаят от пребоядисване и сключване на примирие с термитите.

Отначало тук е имало само бараки — било е в края на осемнайсети век, когато хора с повече мечти отколкото здрав разум са пристигнали тук, привлечени от среброто и слуховете за находки на сребро. В крайна сметка са открили само богати находища от второто.

С течение на времето търсачите на подземни съкровища са се превърнали в легенда и отдавна не са между живите, а на мястото на разнебитените бараки се издигат къщурки и бунгала с покриви от плочи вместо керемиди.

В Кампс Енд обаче разрухата сякаш настъпваше по-бързо от другаде. Поколение след поколение кварталът запазваше най-характерната си черта — дух не толкова на поражение, колкото на отегчено търпение — олющената боя, ръждата и мрачната, но никога напълно безнадеждна атмосфера на кръг от чистилището.

Лошият късмет сякаш извираше от самата земя, все едно домът на дявола в Хадес се намираше под самите улици и спалнята му бе толкова близо до повърхността, че вонящият му дъх проникваше през почвата.

Човекът-гъба спря колата пред светложълта къщурка със синя врата. Навесът за коли изглеждаше така, сякаш ще се срути под тежестта на слънчевите лъчи.

Паркирах от другата страна на улицата пред някакъв празен парцел, обрасъл с висока трева и шубраци, преплетени така, че образуваха нещо като индиански капан за сънища. В този капан се бяха хванали само смачкани хартийки, празни кутийки от бира и едни скъсани боксерки.

Свалих стъклото, изключих двигателя и проследих с поглед как Човекът-гъба внесе в къщичката пликовете с покупките. Направи ми впечатление, че влезе през страничната врата откъм навеса за коли. Летните следобеди в Пико Мундо са дълги и нетърпимо горещи, много рядко подухва вятър, а всеки, който се надява да падне дъжд, е непоправим оптимист. Ръчният ми часовник и часовникът на колата показваха 4:48, но оставаха още дълги часове на нетърпим пек.

В утринните емисии метеоролозите бяха обещали температурата да достигне четирийсет и два градуса, което изобщо не беше рекорд за пустинята Мохаве. Подозирах обаче, че прогнозата им е била неточна и градусите бяха много повече.

Когато дойдат приятели и родственици, които живеят в райони с по-хладен климат, местните жители започват да разтягат локуми и отбелязват, че влажността тук е едва петнайсет-двайсет процента. Твърдят, че през най-горещите летни дни човек се чувства не като в парна баня, а в освежаваща сауна.

Въпреки че колата ми беше под сянката на вековно лаврово дърво, чиито корени несъмнено стигаха чак до подземната река Стикс, някак си не можех да си представя, че се намирам в освежаваща сауна. Чувствах се като дете, което е влязло в захарната къщичка на злата вещица и е било пъхнато във фурната, настроена на бавно печене.

От време на време минаваше по някоя кола, но не се мяркаха пешеходци.

Не се виждаха деца, които си играят на моравите. Нито един собственик на някоя от занемарените къщурки не поливаше градината си.

Само някакво куче с провиснал език се промъкна край колата ми, все едно упорито преследваше миража на котка.

Скоро тялото ми осигури влажността, която липсваше във въздуха, докато накрая седях в локвичка пот.

Можех да включа двигателя и да пусна климатика, но не ми се щеше да хабя бензина на Тери, пък и моторът щеше да прегрее. Освен това, както всеки жител на градовете в пустинята знае, последователното загряване и охлаждане закалява металите, но размеква човешкия мозък.

След четирийсет минути Човекът-гъба отново се появи. Заключи страничната врата, което подсказваше, че в къщата няма никого, и седна зад волана на прашния експлорър.

Излегнах се на седалката, докато шумът от двигателя на форда заглъхна. Прекосих улицата, без да се притеснявам, че някой любопитен съсед ме наблюдава. Животът в Кампс Енд предизвиква отчуждение, липсва духът на взаимно разбирателство, необходим за създаването на отряд за охрана на квартала.

Вместо да застана пред синята „парадна“ врата, се промъкнах край навеса за коли и почуках на страничната вратичка. Никой не ми отвори.

Ако ключалката беше солидна, щеше да се наложи да счупя стъклото на някой прозорец. Но след като имаше най-обикновено резе, се успокоих — като всеки млад американец бях толкова добре образован от телевизионните сериали за ченгета, че без проблем щях да проникна в къщата.

За да си улесня живота, нямам банкова сметка и плащам само в брой, затова нямам кредитни карти. За щастие щатът ми беше осигурил ламинирана шофьорска карта, достатъчно твърда да отместя езичето на бравата.

Предположенията ми се потвърдиха — кухнята не изглеждаше като декор на прочутото предаване на Марта Стюарт, нито блестеше от чистота. Но не беше мръсна, само разхвърляна, тук-там имаше по някоя троха за гостуващите мравки.

Климатикът работеше, обаче се долавяше лека, но неприятна миризма. Отначало не забелязах източника й, затова си помислих, че е специфичната воня на Човека-гъба, който изглеждаше така, сякаш от него се излъчва странна и нездравословна миризма, ако не и смъртоносни спори.

Не знаех какво търся, но очаквах да разбера, щом го видя. Нещо беше привлякло бодаците към този човек, затова бях тръгнал по петите им, с надеждата да открия причината за интереса им.

След като обиколих кухнята, като напразно се опитвах да намеря скрит смисъл в чашата, наполовина пълна с кафе, в спаружената кора от банан, оставена на дъската за рязане, в неизмитите съдове в умивалника и баналното съдържание на чекмеджетата и шкафовете, изведнъж си дадох сметка, че въздухът не е хладен, а направо леден. Потта ми беше изсъхнала, струваше ми се, че вратът ми е замръзнал.

Студът беше необичаен, защото дори в Мохаве, където климатиците са задължителни, скромни къщици като тази много рядко имаха вградени климатични инсталации, а само евтини устройства на прозорците.

Но в кухнята нямаше подобно устройство.

Обикновено в такива къщи климатик има единствено в спалнята и се включва само нощем, иначе е невъзможно да се спи. Но дори и тук да беше така, климатичната инсталация в спалнята не би могла да охлади цялата къща и да превърне кухнята в хладилник. Освен това не чувах бръмченето на компресор, характерно за устройствата, които се монтират на прозорците.

Ослушвах се, но къщата беше застинала в безмълвно очакване. Като се замислих, изведнъж си дадох сметка, че тишината е необичайна.

Би трябвало подметките ми да скърцат по напукания линолеум, от време на време да изпращява разхлабена дъска на пода, ала аз пристъпвах безшумно като котка върху възглавници.

Спомних си колко безшумно се отваряха чекмеджетата и вратичките на шкафовете, като че ли за тях не важеше законът за триенето.

Минах през отворената врата между кухнята и другото помещение, изведнъж леденият въздух сякаш се сгъсти и още повече започна да препятства разпространението на звуците.

Оскъдно обзаведената дневна се оказа също така потискаща и разхвърлена като кухнята. На пода, на канапето и на масичката бяха захвърлени оръфани книги с меки корици, несъмнено купени втора ръка, и списания.

Списанията бяха тъкмо каквито можеше да се очаква. Снимки на голи жени, статии за екстремни спортове, бързи коли и смехотворни техники за прелъстяване се редуваха с реклами на средства за повишаване на потентността и други, гарантиращи увеличаване на размера на онази част от анатомията, така скъпа на средностатистическия мъж (нямам предвид мозъка).

Моята любима част от човешката анатомия е сърцето ми, защото е единственото, което мога да дам на Сторми Луелин. Нещо повече — при събуждането ми всяка сутрин биенето му е най-сигурното доказателство, че през нощта не съм се приобщил към групата мъртъвци, които упорито отказваха да напуснат страната на живите.

Книгите обаче ме изненадаха. Бяха само любовни романчета. Ако се съдеше по кориците, бяха от по-невинните, в които рядко се случва похотлив мъж да разкъса роклята на героинята. В тях се разказваше повече за любов, отколкото за секс и бяха в странно противоречие със списанията, пълни с жени, които опипват гърдите си, показват интимните си части и сластно облизват устни.

Взех една книга и я прелистих, но не чух шумоленето на страниците.

Дадох си сметка, че сякаш не чувам никакви шумове освен биенето на сърцето ми и бученето в ушите ми.

В този момент трябваше да побягна. Трябваше да се досетя, че има нещо зловещо в странния заглушаващ ефект на потискащата атмосфера в къщата.

Тъй като необичайните преживявания са ежедневие за мен, също като миризмата на печено месо, цвърчащо върху скарата, не съм от хората, които лесно се плашат. Нещо повече — за съжаление прекалено често се поддавам на желанието да задоволя неизчерпаемото си любопитство.

Докато разлиствах страниците, които не шумоляха, ми хрумна, че Човекът-гъба не живее тук сам. Може би романчетата бяха предпочитаното четиво на приятелката му.

Обаче предположението ми не се потвърди от огледа на спалнята. В дрешника бяха само дрехите на Човека-гъба. Неоправеното легло, разхвърленото мръсно бельо и чорапи, както и наядената кифла в картонена чиния на нощното шкафче отричаха присъствието на жена.

Климатикът на прозореца не работеше.

Едва доловимата воня, която долових в кухнята, тук се усили — напомняше неприятната миризма на изгорял електрически кабел, но беше примесена с миризмата на амоняк, въглищен прах и колкото и да е невероятно, на мускатово орехче.

Минах по късото коридорче и влязох в банята. Огледалото беше зацапано. Тубата с паста за зъби на плота беше без капачка. Кошчето за смет беше препълнено със смачкани хартиени кърпички и други боклуци.

Срещу спалнята имаше друга врата. Предположих, че води към друга стая или дрешник.

На прага ме лъхна толкова студен въздух, че дъхът ми беше като облаче пара.

Завъртях валчестата дръжка и пръстите ми залепнаха за леденостудения метал. Отвън ме посрещна водовъртеж от тишина, който засмука и последните звуци — за миг не чувах дори ударите на сърцето си.

Черната стая чакаше.