Дийн Кунц
Чудакът Томас (7)

Седма глава

Търговският център „Грийн Муун“ се намира на Грийн Муун Роуд между старата част на Пико Мундо и новопостроените квартали на запад. Грамадната сграда, боядисана в пясъчножълто, е била проектирана да изглежда като скромна къщурка за индианци със среден ръст дванайсет метра.

Въпреки този странен опит за архитектура, хармонираща с околната среда, но неподчиняваща се на елементарната логика, клиентите на търговския център могат да си купят дрешка примерно на Дона Каран или да пият кафе в „Старбъкс“, все едно се намират в Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк или Маями.

В единия ъгъл на паркинга, далеч от търговския център, се намира „Светът на автомобилните гуми“ — едноетажна постройка с кула, завършваща с грамаден глобус. Този макет на Земята, който лениво се върти, сякаш е олицетворение на свят, изпълнен със спокойствие и невинност, изчезнал завинаги, след като змията е влязла в рая.

Около планетата има пръстен, но не от ледени кристали, скали и прах като пръстена на Сатурн, а от каучук. Глобусът е поставен в центъра на автомобилна гума, която едновременно се върти и вибрира.

Тук клиентите никога не чакат дълго. Механиците са учтиви. Винаги се усмихват. Изглеждат щастливи.

Сервизът предлага и смяна на маслото, продават се акумулатори. Но главната дейност си остава продажбата на автомобилни гуми.

В магазина витае приятната миризма на каучук, готов за дълъг път.

През този следобед десет-петнайсет минути необезпокоявано бродих из търговската зала. Неколцина служители ме поздравиха, но никой не се опита да ми продаде нещо.

От време на време се отбивам там и те знаят, че се интересувам от живота на гумите.

Собственик на магазина и сервиза е Джоузеф Мангионе. Той е баща на Антъни Мангионе, който ми беше съученик в гимназията.

Антъни следва медицина в Калифорнийския университет. Мечтае един ден да стане прочут лекар.

Господин Мангионе хем се гордее, че синът му ще бъде лекар, хем му е малко криво, че Антъни не се интересува от семейния бизнес. На драго сърце би ме назначил и несъмнено ще се отнася с мен като със собствен син.

В магазина се предлагат гуми за леки коли, джипове, камиони, мотоциклети, и то с най-различни размери и качество. Но наизустиш ли списъка на артикулите, всичко ще върви като по ноти.

Засега обаче нямах намерение да се откажа от длъжността си в закусвалнята, въпреки че работата на специалиста по аламинути е доста стресираща, когато заведението е препълнено и главата ти ще гръмне от поръчките, които сервитьорките изстрелват на специфичния жаргон, известен само на посветените. Странно защо в подобни дни най-често срещам мъртъвци, което в съчетание с напрегнатата работа ми причинява стомашни киселини — знам, че ако продължава така, рано или късно ще хвана язва.

В подобни моменти магазинът за автомобилни гуми ми се струва убежище, спокойно като манастир.

Но дори в това райско местенце, наситено с миризмата на каучук, призраците не ми дават покой. Един упорито отказва да напусне магазина.

Том Джед, каменоделец и един от стълбовете на местното общество, бе умрял преди осем месеца. Пътувал през нощта по панорамното шосе, блъснал се в изгнилия предпазен парапет, колата се претърколила по стръмния каменист бряг и паднала в езерото Мало Суерте.

Трима рибари станали свидетели на катастрофата. Свързани се с полицията по клетъчния телефон, но спасителите дошли твърде късно.

Лявата му ръка бе откъсната при удара. Областният съдебен лекар не беше в състояние да прецени дали причината за смъртта е загубата на кръв, или Том се е удавил.

Оттогава горкият човек се беше залостил в магазина за автомобилни гуми.

Преди да потегли на последното си пътуване, е бил до късно в кръчмата „Кънтри Казън“. При аутопсията бе установено, че в кръвта му се съдържат 1,18 промила алкохол. Предполагаше се, че или е изгубил контрол над колата, или е заспал на волана.

Всеки път, когато отивах в магазина, бродех между щандовете и размишлявах дали да сменя професията си, Том разбираше, че съм го видял, и ме поглеждаше или ми кимаше за поздрав. Веднъж дори заговорнически ми намигна. Той е необщителен призрак.

Понякога ми се иска повече привидения да бяха като него.

Когато е умрял, е носил шарена хавайска риза, къс бежов панталон и бели маратонки. Неизменно ми се появяваше в този вид.

Понякога дрехите му бяха сухи, друг път — подгизнали от вода, все едно току-що беше излязъл от езерото. Обикновено ръцете му си бяха на мястото, само чат-пат лявата липсваше.

Душевното състояние на мъртвите може да се прецени по външността им. Когато дрехите му бяха сухи, Том Джед сякаш бе примирен със съдбата си. В другия случай изглеждаше гневен, разтревожен или печален.

През този ден бе в „сухия си период“. Косата му беше сресана. Изглеждаше спокоен.

Небрежно размахваше откъснатата си ръка, сякаш беше стик за голф.

Гледката беше гротескна, но не и кошмарна. За щастие никога не го бях виждал окървавен — дали защото беше гнуслив, или отказваше да признае, че е умрял от загуба на кръв.

На два пъти, когато знаеше, че го гледам, се почеса по гърба с откъснатата ръка.

По принцип призраците приемат на сериозно състоянието си и се държат подобаващо. Мястото им е в Отвъдното, но поради някаква причина са заклещени в нашия свят и с нетърпение очакват да го напуснат.

Случва се обаче да срещна призрак с непокътнато чувство за хумор. За мое удоволствие Том дори чоплеше носа си с показалеца на откъснатата си ръка.

Предпочитам привиденията да са сериозни. Тръпки ме побиват от мъртъвци, които се опитват да те разсмеят, може би защото това предполага, че дори след смъртта изпитваме жалката потребност да ни харесват… и не сме загубили злощастната способност да ставаме за смях.

Вероятно щях да остана повече в магазина, ако Том Джед не беше толкова майтапчийски настроен. Ала доброто му настроение и широката му усмивка ме обезпокоиха.

Излязох и тръгнах към мустанга на Тери. Том застана на витрината и ме изпрати, като радушно ми махаше за сбогом с отсечената си ръка.

Подкарах колата, преминах през паркинга, напечен от слънцето, и намерих свободно място до главния вход на търговския център, където работници окачваха плакат, рекламиращ голямата лятна разпродажба, която щеше да продължи от сряда до неделя.

Влязох в тази Мека на търговията; в магазините нямаше много клиенти, но сладкарницата „Бърк енд Бейли“, прочута с хубавия сладолед, беше претъпкана.

Сторми Луелин бе постъпила там на шестнайсет години. Сега бе на двайсет и вече беше управителка. Твърдо е решена след четири години да притежава собствена сладкарница.

Ако след гимназията се беше записала в тренировъчна програма за космонавти, вече щеше да има павилион за безалкохолни напитки на Луната.

Тери твърди, че не е амбициозна, просто всичко бързо й омръзва, необходимо й е нещо, което да я възбужда, да я стимулира. Много пъти съм й предлагал да я стимулирам.

Тя отговаря, че има предвид умствено, а не физически. Обръщам й внимание, че имам и мозък. Тя отвръща, че малката ми глава със сигурност е лишена от сиво вещество, а какво имам в голямата е спорен въпрос.

— Защо мислиш, че понякога ти викам Пух? — попита ме веднъж.

— Сигурно защото ставам за гушкане.

— Друг път! Защото главата на Пух е пълна с бръмбари!

Застанах пред щанда в сладкарницата и казах:

— Искам нещо горещо и сладко.

— В нашето заведение се предлагат само леденостудени артикули — отсече Сторми. — Седни на площадчето и ако си послушно момче, ще изпълня поръчката ти.

Въпреки навалицата в салона имаше няколко свободни маси, но Сторми предпочита да си говорим навън. Колегите й са ужасно любопитни относно всичко, свързано с нея, а тя не иска да им дава повод да клюкарстват.

Разбирам ги напълно. Самият аз съм омагьосан от нея.

Излязох от сладкарницата и седнах при рибките.

Магазините и филмовата индустрия вървят ръка за ръка в Америка: филмите са като рекламни брошури на стоки, търговските центрове са проектирани така, че приличат на филмови декори. От едната страна на „Грийн Муун“ върху изкуствени скали се спускаше буен водопад, от който започваше поточе, криволичещо около сградата.

След безразсъдно пазаруване в „Нордстром“, при което си изпразнил банковата си сметка, ти се предоставя възможността да се хвърлиш в поточето и да се удавиш. Пред „Бърк енд Бейли“ въпросното поточе се вливаше в езерце, заобиколено от палми и тропически папрати. За по-голяма достоверност от скрити високоговорители се чуваше запис на чуруликане на птици.

Липсваха само кръвожадни насекоми, задушлива влага, болни от малария, стенещи в предсмъртна агония, отровни пепелянки и хищници, иначе човек би се заклел, че се намира в джунгла в Амазония.

В езерцето бодро плуваха разноцветни тропически рибки. Повечето бяха толкова големи, че с тях да се приготви богата вечеря. Според рекламните брошури на търговския център някои от тези екзотични екземпляри струваха по четири хиляди долара; вкусни или не, едва ли бяха по джоба на редовите клиенти, та да обогатят с тях менюто си.

Седнах на скамейката с гръб към езерцето — скъпоценните рибки не ме интересуваха.

След пет минути Сторми излезе от „Бърк енд Бейли“ с две фунийки сладолед и тръгна към мен. Помислих си, че е истинска наслада за окото.

Носеше розови обувки, бели къси чорапки, тъмнорозова пола, бяла блуза на розови райета и палава розова шапчица. Със смуглото си лице, смолисточерна коса и загадъчни тъмни очи приличаше на знойна агентка под прикритие, която носи униформата на стажантка в болница.

Както обикновено тя прочете мислите ми; седна до мен и промърмори:

— Сервитьорките в моята сладкарница няма да носят тъпи униформи.

— Според мен си очарователна.

— Глупости! Приличам на циркова артистка.

Подаде ми едната фунийка, една-две минути мълчаливо наблюдавахме хората, които влизаха и излизаха от търговския център.

— Дрехите ти са просмукани с миризмата на хамбургери и препържен бекон, но още се долавя ароматът на шампоана ти.

— Аз съм наслада за обонянието.

— Може би един ден, когато имам собствена сладкарница, ще работим заедно и ще миришем еднакво.

— Бизнесът със сладолед не ме интересува. Харесва ми да пържа и да пека.

— Изглежда е вярно.

— Кое?

— Че противоположностите се привличат… Между другото, забранявам да ме наричаш очарователна. Очарователни са кученцата!

— Докато те гледах одеве, си казах, че си знойна жена.

— Препоръчвам ти да се въздържаш от използване на прилагателни.

— Хубав сладолед — казах напук. — Май е нова разновидност. Опитвала ли си го досега?

— Не. Всички клиенти си поръчват само от него, но аз все отлагам да го опитам. Очакването за нещо приятно е по-хубаво от самото изживяване.

— Да, но ако чакаш прекалено дълго, сладкото може да стане горчиво.

— Леле, какъв философ си бил! Сократ ряпа да яде в сравнение с теб!

Усещам, когато тънкият лед под мен започва да се пропуква. Ето защо побързах да сменя темата:

— Тръпки ме побиват, когато седя с гръб към проклетите рибки.

— Смяташ, че имат нечисти помисли ли?

— Прекалено крещящи са. Не им вярвам.

Тя се обърна да погледне рибките, после отново заблиза сладоледа:

— Глупости. Просто се сношават помежду си.

— Как позна?

— Рибите не правят друго, освен да се чукат, да плюскат и да отделят.

— Уха! На това се казва живот!

— Стига с тези риби. Как дойде дотук?

— С колата на Тери.

— Защото ти е домъчняло за мен ли?

— Винаги се радвам да те видя. Но този път търся някого. — Разказах й накратко за Човека-гъба и добавих: — Интуицията ме доведе тук.

Случи ли се някой да не е където очаквам да го намеря, обикалям улиците с моя велосипед или с чужда кола. Обикновено след около половин час попадам на човека, когото търся. Имам ли име или лице, върху което да се съсредоточа, ставам по-добър от хрътка.

— Ето го и него — промърморих.

Човекът-гъба бавно крачеше към езерцето.

Не се налагаше да го посоча на Сторми — той бе не на място сред клиентите на магазина като примерно патица на изложба на кучета.

Изведнъж ме побиха тръпки, зъбите ми затракаха, обзе ме необясним страх.