Дийн Кунц
Чудакът Томас (66)

Шейсет и шеста глава

Имах чувството, че съм изгубил разсъдъка си. Не мога да отрека, че лудостта не ми е семейна черта, нали така? Бягството от реалността е доста популярно сред членовете на рода ми.

От мига, в който Сторми дойде при мен в интензивното, част от мен знаеше, че тя е един от блуждаещите мъртъвци. Прекалено болезнена истина, за да я приема. Като се имаше предвид състоянието ми в онази сряда, смъртта й щеше да ме накара да напусна този живот без капчица съжаление.

Мъртвите не говорят. Не знам защо. Поради това пресъздавах разговорите, които бяхме водили със Сторми миналата седмица. Казвах онова, което знаех, че тя искаше да каже. Мога да чета мислите й. Със Сторми Луелин бяхме неизмеримо по-близки от двама най-добри приятели, много по-близки от двама влюбени. Всеки от нас представляваше съдбата за другия.

Въпреки незарасналите му рани шерифът ме прегърна силно и ме остави да изплача мъката си в бащинските му обятия.

После Малкият Ози ме отведе до дивана в хола. Седна до мен и канапето веднага хлътна под тежестта му.

Уайът Портър придърпа един стол до нас. Карла си избра облегалката на диванчето откъм моята страна, а Тери се разположи на пода и сложи ръка на коляното ми.

Красивата ми Сторми стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Никога през живота си не бях виждал човешко лице, което да ме гледа с повече любов от нея в този ужасен момент.

Малкият Ози хвана ръката ми и рече:

— Знаеш, че трябва да я пуснеш да си отиде, нали?

Кимнах безмълвно, защото не можех да продумам.

Когато денят, за който разказвам, отдавна вече беше отминал, Малкият Ози ми каза да запазя тона на повествованието си колкото се може по-светъл, като прибягна до триковете, които използва главният герой в „Убийството на Роджър Акройд“ на Агата Кристи. Позволих си да похитрувам с някои глаголи. Често пишех за Сторми и за мен в сегашно време, сякаш продължаваме да сме заедно в този живот. Вече я няма.

— Тя е тук сега, нали? — попита Ози.

— Да.

— Не те е оставила и за секунда, нали?

Кимнах.

— Не искаш любовта ти към нея и нейната към теб да я впримчат тук, когато трябва да продължи напред, нали?

— Не.

— Това не е честно спрямо нея, Оди. Не е честно и за двама ви.

— Тя заслужава… следващото си приключение — изрекох.

— Време е, Оди — каза ми Тери, чиито спомени за Келси, починалия й съпруг, са врязани дълбоко в съзнанието й.

Разтреперан от страх пред живота без Сторми, аз се надигнах от дивана и колебливо пристъпих към нея. Тя продължаваше да носи розовата си униформа от „Бърк & Бейли“ — без веселата й шапчица, разбира се. Имах чувството, че никога не е била по-красива.

Приятелите ми не знаеха къде стои, докато не застанах пред нея, погалвайки с длан изящното й лице. Беше толкова топла.

Мъртвите не говорят, ала Сторми произнесе безмълвно две думички, позволявайки ми да разчета устните й: Обичам те.

Целунах я — целунах мъртвата си любима; нежно и чувствено. После я притиснах в обятията си и зарових лице в косата й, сякаш исках да се скрия там.

След малко тя ме докосна по брадичката. Вдигнах глава.

Още две думи, последвани от други три: Бъди щастлив. Не се предавай.

— Ще те видя на службата — обещах. Тя нарича така живота, който идва след новобранския лагер.

Очите й. Усмивката й. Вече бяха мои само в спомените ми.

Пуснах я да си отиде. Тя се обърна, направи три стъпки и образът й започна да избледнява. Погледна през рамо към мен и аз протегнах ръце към нея, ала в същия миг тя се стопи пред очите ми.