Дийн Кунц
Чудакът Томас (65)

Шейсет и пета глава

Раните ми изобщо не бяха толкова сериозни, както се бях опасявал в интензивното, и лекарите ме изписаха от Окръжната болница следващата сряда — точно една седмица след събитията в търговския център.

За да заблудим медиите, лекарите обявиха, че ще остана в болницата още един ден. Шерифът Портър качи тайно мен и Сторми в бежовия полицейски микробус без опознавателни знаци — същият, от който Икълс бе наблюдавал апартамента на годеницата ми през онази нощ.

Ако Икълс ме бе видял да си тръгвам, щеше да нагласи нещата така, че да ме спипат в апартамента ми с трупа на Боб Робъртсън. Когато се измъкнах незабелязано през задния вход, той явно е решил, че ще прекарам нощта при приятелката си, и се е отказал да ме следи.

Нямах никакво желание да се връщам в апартамента си над гаража на госпожа Санчес. Едва ли някога ще мога да вляза в онази баня, без да си спомня за трупа на Робъртсън.

Шерифът и Карла не смятаха, че е разумно да отида и при Сторми, тъй като репортерите знаеха адреса й. Ала нито годеницата ми, нито аз искахме да се възползваме от гостоприемството на семейство Портър, тъй като жадувахме да бъдем сами. В крайна сметка, макар и неохотно, шерифът се съгласи да ни откара до апартамента на Сторми.

Въпреки че бяхме обкръжени от медиите, следващите няколко дни бяха истинско блаженство за мен. Журналистите звъняха на звънеца и хлопаха по вратата, ала ние не отговаряхме. Бяха се събрали на улицата — досущ като някакъв цирк — и на няколко пъти аз и Сторми надзърнахме през завесите, за да ги разгледаме, ала нито веднъж не издадохме присъствието си. Бяхме заедно, а така можехме да отблъснем цели армии, да не говорим за някакви обикновени репортери.

Тъпчехме се с храна, която никак не беше здравословна. После оставяхме мръсните чинии в умивалника, без да си даваме труда да ги мием. През повечето време се търкаляхме в леглото.

Говорехме си за всичко — за всичко с изключение на касапницата в търговския център. За нашето минало и за нашето бъдеще. Крояхме планове. Мечтаехме.

Приказвахме си за бодаците. Сторми продължава да смята, че те са демонични духове и че черната стая представлява портал към Ада, отворен в кабинета на Робъртсън.

Аз обаче мислех другояче — преживяванията ми в черната стая, свързани с изгубването и придобиването на време, ме бяха навели на по-обезпокоителни хипотези. Не изключвам възможността пътешествията във времето да станат възможни в далечното бъдеще. Навярно хората няма да могат да пътуват в миналото в телесния си облик, а ще се връщат във виртуални тела, в които се намират съзнанията им — виртуални тела, които мога да видя само аз. Аз и моето отдавна починало английско приятелче.

Навярно насилието, което всеки ден потапя света ни в мрак, ще доведе до толкова жестоко и отвратително бъдеще, че нашите извратени потомци ще се завръщат в миналото, за да ни гледат как страдаме, тласкани от жаждата си за кръв. Видът на бодаците едва ли има нещо с образите на тези пътешественици във времето; не е изключено бодаците да представляват техните деформирани, покварени души.

Ала Сторми упорито настоява, че те са демони от Ада.

Смятам нейното обяснение за по-малко плашещо от моето. Бих искал тя да се окаже права.

Планината от неизмити съдове ставаше все по-голяма. Опустошихме всички количества нездравословни лакомства и понеже не се осмелявахме да излезем навън, започнахме да се храним по-рационално.

Телефонът постоянно звънеше. Дори не си правехме труда да го вдигаме. Всичките обаждания бяха от журналисти и представители на най-различни медии. Изключихме звука, за да не чуваме гласовете им. В края на всеки ден изтривах обажданията, без да ги прослушвам.

Нощем, когато лежахме един до друг, се прегръщахме и целувахме, но без да стигаме по-далеч. Никога не съм си представял, че отлагането на удоволствието може да бъде толкова приятно. Наслаждавах се на всеки миг в обятията на Сторми. По едно време решихме, че можем да отложим сватбата само с две седмици вместо с цял месец.

На сутринта на петия ден полицаите изритаха журналистите от земята, която бе общинска собственост. Репортерите и без това изглеждаха готови да си тръгнат. Навярно бяха решили, че ние със Сторми се намирахме някъде другаде.

Тази вечер, докато се приготвяхме за сън, годеницата ми направи нещо толкова красиво, че сърцето ми направо полетя и аз повярвах, че с течение на времето ще успея да загърбя събитията от търговския център.

Тя се приближи до мен без блуза, гола от кръста нагоре. Улови дясната ми ръка, обърна я с дланта нагоре и проследи рожденото ми петно с показалеца си.

Белегът ми има формата на полумесец, широк сантиметър и половина и дълъг четири сантиметра. Млечнобял е на цвят и поради това изпъква ярко на розовата ми кожа.

Нейното петно е идентично на моето, само дето е кафяво и се намира върху нежния овал на дясната й гръд. Ако обхвана гърдата й с ръка, белезите ни си пасват идеално.

Докато стояхме усмихнати един срещу друг, й казах, че винаги съм знаел, че нейният белег всъщност е татуировка. Това изобщо не ме притеснява. Обстоятелството, че тя иска да покаже толкова силно, че наистина споделяме една съдба, само засилва любовта ми към нея.

Отпуснахме се на леглото под картичката от машината за предсказване на бъдещето и се притиснахме един в друг. Прегръдката ни беше абсолютно целомъдрена, като изключим ръката ми, обхванала дясната гръд на годеницата ми.

Имам чувството, че на това място времето сякаш е замръзнало.

Тук намирам покой и хармония. Забравям за грижите си и се разтоварвам от всички проблеми, които имам с палачинките и полтъргайстите.

Тук съм в безопасност.

Тук знам съдбата си и съм доволен от нея.

Тук живее Сторми, а където живее тя, аз благоденствам.

Заспахме.

На следващата сутрин, докато закусвахме, някой почука на вратата. Когато не отворихме, Тери Стомбоу се провикна от фоайето:

— Аз съм, Оди. Пусни ме вътре. Хайде!

Не можех да кажа „не“ на Тери — моя духовен наставник, моето спасително въже. Станах от масата и когато й отворих, видях, че не е сама. Шерифът и Карла Портър също бяха с нея. Както и Малкият Ози. Всички хора, които знаеха тайната ми — че виждам мъртъвци — се бяха събрали пред апартамента на Сторми.

— Звъняхме ти — укорително изрече Тери.

— Мислех си, че са репортерите — вдигнах рамене аз. — Не ни оставиха на мира.

Гостите ми пристъпиха вътре, а Малкият Ози затвори вратата зад себе си.

— Тъкмо закусваме — рекох. — Искате ли нещо?

Шерифът сложи ръка на рамото ми. На лицето му бе изписано гузно изражение, а очите му… очите му бяха толкова тъжни.

— Трябва да сложиш край на това, синко.

Карла носеше някакъв странен предмет. Бронзов. Урна.

— Миличък, съдебният лекар привърши с аутопсията. Това е пепелта й.