Дийн Кунц
Чудакът Томас (55)

Петдесет и пета глава

Никакви любопитни хора или хранещи се с мърша животни не бяха идвали тук по време на отсъствието ми. Трупът си лежеше точно там, където го бях оставил — омотан в белия ми памучен чаршаф, Човекът-гъба бе плътно опакован като мумия, с изключение на единия край на „савана“, който бе отворен и оттам стърчеше обутият му крак.

Задушната нощ и знойната утрин бяха ускорили процеса на разложение. Тук зловонието бе много по-ужасно от останалата част на бараката.

Нетърпимият зной и отвратителната воня ми подействаха като две мощни крошета в стомаха. Побързах да изляза в коридора, където се надявах да глътна малко по-чист въздух.

Макар че не бях взел влажните кърпички за тази цел, отворих пакета и извадих една от тях. Имаше лимонов аромат. Разкъсах я на две лентички, след което ги навих на ролца и ги пъхнах в ноздрите си.

Като дишах през устата си, не можех да помириша разлагащия се труп. Въпреки това обаче, щом влязох в стаята, пак ми прилоша.

Можех да срежа връзките за обувки, стягащи горната част на вързопа, и да търкулна тялото, за да го освободя от своеобразния му пашкул. В следващия момент обаче си представих как Човекът-гъба се търкаля по пода като възкръснал мъртвец и без колебание реших да потърся друго решение на проблема.

Коленичих неохотно край главата на трупа, нагласявайки фенерчето така, че да осветява най-добре, и прерязах връзките. После ги захвърлих настрана и се заех с чаршафа. Ножиците бяха достатъчно остри, за да срежат и трите пласта наведнъж. Действах бавно и предпазливо, за да не срежа Човека-гъба.

Когато памучната материя се разполови и разкри зловещото си съдържание, най-напред зърнах лицето на Робъртсън. Прекалено късно се сетих, че ако бях започнал от долната част, можех да разрежа чаршафа само до врата му и така щях да избегна тази противна гледка.

Времето и адската жега бяха извършили гнусното си дело. Лицето — обърнато наопаки към мен — беше още по-подпухнало и потъмняло в сравнение с последния път, когато го бях видял, и имаше зеленикав оттенък. Устата беше отворена. Тънки ципи млечнобяла течност бяха покрили очите му и едва можех да различа ирисите под тях.

Докато се протягах над лицето на мъртвеца, за да разрежа чаршафа над гърдите му, той изведнъж облиза китката ми.

Изкрещях от потрес и отвращение, светкавично отстъпих назад и изтървах ножиците.

От зейналата уста на трупа изскочи гърчеща се черна маса — толкова бях изненадан, че не можах да осъзная какво представляваше чак до момента, в който не изпълзя цялото навън. То застина върху безжизнената физиономия на Робъртсън, изправило туловището си на четирите си задни крайника, вдигайки заплашително във въздуха предните си пипала.

Тарантула.

За да не й дам възможност да ме ухапе, замахнах мълниеносно и ударих гадината с опакото на дланта си. Паякът се претърколи на пода, след което веднага скочи на краката си и забърза към далечния ъгъл.

Когато се наведох да вдигна ножиците, ръката ми трепереше толкова силно, че клъцнах на няколко пъти въздуха, преди да се успокоя.

Обезпокоен, че и други гнусни твари навярно са пропълзели под чаршафа, за да похапнат от ароматните лакомства, които криеше, поднових работата си с повишено внимание. Изглежда, имах късмет — разпорих памучната тъкан до кръста на Човека-гъба, без да се натъкна на друг осмокрак натрапник.

Стреснат от тарантулата, бях издухал кърпичката от дясната си ноздра. Когато и последните молекули на лимоновия аромат се изпариха, противното зловоние на трупа отново достигна до обонянието ми, макар и не с пълна сила, понеже продължавах да дишам през устата си.

Хвърлих бърз поглед към ъгъла, където бе изчезнал паякът, ала за моя неприятна изненада вече го нямаше там.

Започнах да се оглеждам трескаво и в крайна сметка видях косматия звяр вляво от ъгъла, на около метър от земята — катереше се бавно по розовата стена.

Бях твърде изнервен и притиснат от времето, за да си позволя съмнителния лукс да разкопчавам ризата на Робъртсън копче по копче. Веднъж вече се бях насладил на този ритуал в собствената си баня. Ето защо я разкъсах и копчетата се разхвърчаха на всички страни. Едно от тях ме перна по лицето, а другите заподскачаха по пода.

Когато прогоних от съзнанието си потискащия образ на майка ми, допряла пистолета до гръдта си, вече бях способен да насоча лъча на фенерчето към раната. Насилих се да я разгледам по-отблизо и най-накрая разбрах защо ми се беше сторила толкова странна.

Отново нагласих фенерчето така, че да осветява трупа, и извадих още три кърпички от пакетчето. Наложих ги една върху друга като сандвич и внимателно попих гъстата слуз, отделяна от отвърстието.

Куршумът бе улучил някаква татуировка на гърдите на Човека-гъба, намираща се точно над сърцето му. Този черен правоъгълник имаше същите размери като картата за медитация, която бях открил в портфейла на убития. В центъра на четириъгълника се виждаха три червени йероглифа.

Изнервен и превъзбуден от кофеина, със смъдящи от безсъние очи, в първия момент не можах да проумея смисъла на татуировката, както я гледах обърната наопаки.

Докато се премествах, за да я разгледам по-добре, мъртвите очи на Робъртсън сякаш помръднаха, втренчени в мен под полупрозрачните си мътни ципи.

Погледнах отново към тарантулата, ала паякът вече бе изчезнал от стената. Затърсих го с фенерчето и го открих да пълзи по тавана — право към мен. Когато лъчистият сноп го освети, той замръзна на мястото си.

Насочих фенерчето към татуировката и открих, че трите червени йероглифа всъщност представляват три букви от азбуката, изписани със заврънкулки. Б… Н… Третата донякъде бе заличена от куршума, ала бях сигурен, че е била Л.

БНЛ. Не дума, а акроним. Благодарение на Шеймъс Кокоболо знаех какво означава: „Бащата на лъжите“.

Робъртсън носеше името на тъмния си господар над сърцето си.

Три букви: БНЛ. Не бях ли се натъкнал наскоро и на други три букви, които…

Внезапно образът на полицай Саймън Варнър се открои ярко в паметта ми — седнал зад волана на служебния си автомобил на паркинга край залата за боулинг, облегнал масивната си ръка на отворения прозорец. Лицето му бе благо като на водещ на детско телевизионно предаване, тежките му клепачи му придаваха сходство със сънлив мечок, а на лакътя му се виждаше старата му „бандитска татуировка“, която, както самият той твърдеше, вече го притеснявала. Тя нито бе толкова изящна като татуировката на Робъртсън, нито пък я наподобяваше като изпълнение. Нямаше черен правоъгълник с червени инициали — просто акроним от черни главни букви — М… и нещо си там. Май беше МНП.

Дали полицай Саймън Варнър от Полицейското управление на Пико Мундо също носеше името на Сатаната на лявата си ръка?

Ако татуировката на Робъртсън го дамгосваше с едно от многобройните имена на Сатаната, тогава тази на Саймън Варнър го причисляваше към същия клуб.

Различните наименования на Дявола запрепускаха из съзнанието ми: Сатана, Луцифер, Велзевул, Бащата на злото, Негово сатанинско величество, Аполион, Велиал, Астарот, Злия дух, Повелителя на мухите, Древния враг…

Не можех да се сетя за думите, обясняващи акронима на ръката на Варнър, ала не се съмнявах, че най-накрая съм открил приятелчето на Робъртсън.

Край залата за боулинг около Варнър не се виждаха никакви бодаци, както например беше около Човека-гъба. Ако го бях видял в компанията на привиденията, навярно щях да разбера що за чудовище е.

За да не оставям улики, натъпках използваните кърпички в джобовете си, след което взех ножиците, изправих се и осветих тавана с фенерчето си.

Паякът беше точно над главата ми.

Тарантулите са боязливи. Те не нападат хора.

Втурнах се към изхода и в същия миг чух как осмокраката гадина тупна на пода с мек, ала същевременно плътен звук. Затръшнах вратата и избърсах дръжката с краищата на тениската си, след което се втурнах по коридора и излязох от бараката.

Понеже тарантулите са боязливи и защото не вярвам в съвпаденията, спринтирах към колата, хвърлих ножиците и фенерчето в торбата, запалих двигателя и настъпих силно газта. Напуснах земите на Църквата на шепнещата комета, съпроводен от воя на бясно въртящите се гуми, изпод които запръскаха фонтани от пясък и натрошен асфалт, изгаряйки от нетърпение да достигна междущатското шосе, преди да бъда обкръжен от легиони тарантули, армия от койоти и несметно гъмжило гърмящи змии.