Дийн Кунц
Чудакът Томас (54)

Петдесет и четвърта глава

Докато карах с превишена скорост в предградията на Пико Мундо, напразно се опитвах да прогоня от главата си мислите за майката на моята майка — баба Шугарс.

Майка ми и баба ми съществуват в две строго разграничени кралства на съзнанието ми — те са две суверенни владения в паметта ми, които нямат никакво вземане-даване помежду си. Винаги съм обичал баба Шугарс и поради тази причина отбягвах да я свързвам с ненормалната й дъщеря.

Съчетаването на двата образа повдигна пред мен някои ужасни въпроси, на които от доста време насам отказвах да потърся отговори.

Пърл Шугарс знаеше, че дъщеря й е нестабилна душевно и е прекратила всякакво лечение на осемнайсетгодишна възраст. Навярно знаеше още, че бременността и отговорността за бъдещото дете ще доведат лабилната ми майка до критично състояние.

Ала въпреки това не се намеси в моя защита.

Тя се боеше от дъщеря си. Много пъти бях виждал доказателства за това. Резките смени в настроението на майка ми и избухливият й нрав плашеха баба ми, която изобщо не беше страхлива и нямаше да се поколебае да фрасне два пъти по-едър от нея мъж, ако той я заплашва по някакъв начин.

Освен това Пърл Шугарс харесваше твърде много номадския си начин на живот, за да се установи някъде и да отгледа дете. Страстта й към пътешествията и съблазънта на комара в приказните градове Лас Вегас, Рино, Финикс, Албъкърк, Далас, Сан Антонио, Ню Орлийнс и Мемфис я държаха далеч от Пико Мундо най-малко шест месеца всяка година.

Пък и баба Шугарс едва ли имаше представа за степента на майчината жестокост спрямо мен. Тя не знаеше нищо за пистолета и заплахите, дамгосали завинаги детството ми.

Докато пиша тези редове, никой не знае за тези неща освен аз и майка ми. Въпреки че Сторми е посветена във всичките ми други тайни, предпочетох да скрия тази дори и от нея. Едва когато Малкият Ози прочете ръкописа, който пиша по негово настояване, ще съм споделил изцяло какво представлява майка ми за мен и какво аз — за нея.

До този момент вината и срамът ме караха да си мълча по тази тема. Достатъчно възрастен съм — макар и да съм на двайсет и една години — за да знам, че няма никаква логична причина да се чувствам виновен или засрамен, защото аз съм жертвата, а не мъчителят. В същото време от толкова отдавна се пържа в тези чувства, че те са ме вмирисали за цял живот.

Когато дам ръкописа на Малкия Ози, ще умра от унижение. А след като приятелят ми го прочете, сигурно ще закрия лицето си с длани, пламнал от срам, когато той заговори за тези части на разказа ми.

„Измъчваните умове разкриват

на глухите възглавки своите тайни.“^[1]

Тази литературна препратка не е включена тук, за да ти достави удоволствие, Ози. В нея се съдържа горчива истина, която отеква в мен. Бях подложен на такъв тормоз от майка си, че не бях способен да разкрия позорните си преживявания дори на възглавницата си и всяка нощ заспивах непречистен.

Би трябвало отдавна да се запитам дали тази страст на баба Шугарс към пътешествията и честите й отсъствия, съчетана с неспокойната й комарджийска натура, не е допринесла за възникването на психологическите проблеми на майка ми.

Нещо по-лошо — не можех да прогоня мисълта, че заболяването на майка ми се дължи не толкова на липса на родителски грижи, колкото на генетични предпоставки. Вероятно Пърл Шугарс е страдала от по-лека форма на същата психоза, само дето при нея тя се е проявявала далеч по-безобидно.

Стремежът към отшелническо съществуване на майка ми навярно е бил нещо като преобръщане на страстта на баба ми към пътешествията. Необходимостта на майка ми от финансова сигурност, извоювана с цената на бременност, която я е отвращавала, сигурно е била продължение на комарджийския глад на баба ми — ала в посока отвън навътре.

Тези разсъждения ме наведоха на мисълта, че онова, което обичах у баба Шугарс, беше просто другото лице на същото душевно състояние, превръщащо майка ми в такова чудовище. Поради някои причини, чието естество мога да разбера, това ме безпокои… ала усещам, че има и други причини, чийто характер едва ли ще ми се изясни през следващите двайсет години от живота ми.

Когато бях на шестнайсет, Пърл Шугарс ме помоли да се отправим на съвместно пътешествие. Тогава вече бях станал онова, което съм — ясновидец с дарбата да вижда мъртъвци и отговорности, с които трябваше да се съобразява. Тъй като нямах друг избор, отказах предложението й. Ако обстоятелствата ми бяха позволили да пътувам с нея от казино в казино и от приключение на приключение, напрежението на ежедневния живот и постоянното съжителство навярно щяха да разкрият една доста по-различна и не толкова симпатична жена в сравнение с тази, която познавах.

Трябваше да вярвам, че баба Шугарс е способна да изпитва искрена любов, каквато майка ми не бе в състояние да почувства, както и че тя наистина ме обичаше. Ако тези две неща не бяха верни, то тогава детството ми представляваше една безкрайна пустиня.

Неспособен да прогоня тези мрачни мисли, докато напусках покрайнините на Пико Мундо, аз се насочих към Църквата на шепнещата комета. Когато пристигнах там, настроението ми напълно съответстваше на мъртвите палмови дървета, изпепеления от слънцето пейзаж и изоставените сгради, които постепенно се превръщаха в развалини.

Паркирах пред една от военнополевите бараки, където ме бяха обкръжили трите хищника. В момента не се виждаха наоколо.

Койотите са нощни ловци. Най-вероятно сега се спотайваха в студените си, тъмни бърлоги.

Мъртвата проститутка, укротителка на зверовете, също не се виждаше. Надявах се, че е намерила пътя, който да я отведе от този свят, ала се съмнявах, че глупавите ми съвети и баналности са я убедили да го направи.

От плика, който ми служеше като сак, извадих фенерчето, ножиците и пакетчето влажни тоалетни кърпички.

Когато събирах нещата си в апартамента над гаража на Розалия Санчес, кърпичките ми се сториха доста шантава добавка, а ножиците — още по-странна. Въпреки това подсъзнателно сигурно съм знаел за какво точно ще ми потрябват.

Ние не сме непознати за самите нас; само се опитваме да бъдем.

Когато излязох от шевролета, свирепата жега на Мохаве се допълваше от неестествената тишина и спокойствие — тишина и спокойствие, постижими единствено за триизмерен снежен пейзаж, запечатан в стъклен куб.

Часовникът ми за пореден път показа, че времето не се придържаше към тази застиналост — бе станало единайсет и петдесет и седем.

Две изсъхнали кафяви финикови палми хвърляха сянка върху земята пред една от бараките, сякаш постилаха пътя не за мен, а за някой закъснял месия. Не се бях върнал, за да възкреся мъртвия, а само за да го проуча по-обстойно.

Когато пристъпих вътре, се чувствах като Седрах, Мисах и Авденаго в пещта на Навуходоносор^[2] — с дребното уточнение, че адската жега в постройката бе придружена от невъобразима воня, от която никой ангел не би могъл да ме избави.

Ослепителната белота на пустинята се опитваше да нахлуе през подобните на амбразури прозорчета, ала за щастие те бяха толкова малки и така раздалечени, че нямаше да се справя без фенерчето.

Тръгнах по мръсния коридор към четвъртата врата и влязох в розовата стая, която някога е била доходоносен бордей, а сега се бе превърнала в бавнодействащ крематориум.