Дийн Кунц
Чудакът Томас (52)

Петдесет и втора глава

Майка ми живее в прекрасна викторианска къща, разположена в старинната част на Пико Мундо, която баща ми бе наследил от родителите си.

След развода тя получи това разкошно имение и значителна издръжка, а тъй като така и не се омъжи повторно — и едва ли ще го стори някой ден — тлъстата сума, която получава всеки месец, ще я съпътства до края на живота й.

Щедростта не е нито сред първите, нито сред последните качества на баща ми. Съгласи се да плаща солидна издръжка на бившата си съпруга само защото се страхуваше от нея. Изобщо не му се искаше да споделя месечния си доход от тръста с нея, ала нямаше смелостта дори да преговаря с нея с посредничеството на адвокати. Майка ми получаваше почти всичко, което си поискаше.

Така баща ми се бръкна здраво в името на своята сигурност и на новия си шанс за щастие (според неговите разбирания). И ме изостави, когато бях на една годинка.

Преди да позвъня, прокарах длан по люлката на верандата, за да се уверя, че е чиста. Тя можеше да седи на люлката, а аз — на парапета, докато си говорим.

Срещите ни винаги са на открито. Бях си обещал, че никога няма да вляза в тази къща отново, дори и да надживея майка си.

След като позвъних два пъти, без да получа никакъв отговор, заобиколих постройката и отидох в задния двор.

Имението е голямо. Два огромни калифорнийски дъба се изправят непосредствено зад къщата, хвърляйки сянката си върху нея. В задната част на имота слънчевите лъчи падат необезпокоявано върху розовата градина.

Майка ми се занимаваше с розите. Подобно на жена от друга епоха, тя бе облечена в жълта рокля без ръкави и широкопола шапка в същия цвят.

Макар че периферията на шапката й засенчваше лицето й, успях да видя, че изключителната й красота ни най-малко не е повехнала през четирите месеца, откакто я бях посетил за последен път.

Тя се е омъжила за баща ми, когато е била на деветнайсет години, а той — на двайсет и четири. Сега е на четирийсет, но може да мине за трийсетгодишна.

Снимките от сватбения им ден показват едно деветнайсетгодишно момиче, което сякаш е на шестнайсет, поразително красиво и твърде нежно и изящно, за да бъде булка. Нито едно от по-късните завоевания на баща ми не може да се мери с красотата й.

Дори и сега, както е на четирийсет години, ако се озове в една стая с Бритни — тя в лятната си рокля и Бритни в изрязания си бански — повечето мъже ще бъдат привлечени първо от майка ми. А ако й се прииска да ги завоюва, би могла така да им завърти главите, та да си помислят, че тя е единствената жена в стаята.

Преди майка ми да осъзнае, че не е сама, вече се бях приближил до нея. Тя вдигна поглед от розите, изправи се и примигна за миг, сякаш бях пустинен мираж.

— Од, сладуран такъв, сигурно в предишния си живот си бил котка, та да се прокрадваш така безшумно през целия двор — възкликна тя.

На устните ми се появи едва доловима усмивка и казах:

— Здрасти, мамо. Изглеждаш прекрасно.

Тя просто изисква комплименти, ала в интерес на истината „прекрасно“ е най-лошото състояние, в което някога изобщо се е намирала.

Ако бе непозната, навярно бих я намерил за още по-възхитителна, но онова, което сме преживели заедно, намалява очарованието й.

— Ела тук, миличък, ела и виж тези прекрасни цветя.

Пристъпих в приказната галерия на розите по чакълената пътечка, чието предназначение беше да задържа праха.

Някои цветя разпръскваха алено сияние от кървавочервените си венчелистчета, други напомняха оранжеви кълбовидни мълнии, а трети — ярки чаши от жълт оникс, блеснали под летните слънчеви лъчи. Розово, пурпурно и прасковено — градината сякаш бе украсена за тържествено празненство.

Майка ми ме целуна по бузата. Устните й не бяха студени, както винаги съм очаквал да бъдат.

— Тази роза е от сорта „Джон Ф. Кенеди“ — информира ме тя. — Не е ли изключителна?

Нежно повдигна разцъфналата корона, която бе толкова масивна, че стъбълцето бе клюмнало под тежестта й.

Бели като блеснала на слънцето кост, с едва забележим зеленикав оттенък, огромните венчелистчета изглеждаха не толкова нежни, колкото дебели и гладки.

— Сякаш е изваяна от восък — отбелязах аз.

— Именно. Тя е самото съвършенство, нали, миличък? Обичам всичките си рози, но тези са най-скъпи на сърцето ми.

На мен тази роза ми харесваше по-малко от другите не само защото й бе любимата. Изумителното й съвършенство ми изглеждаше изкуствено. Чувствените гънки на короната от венчелистчета сякаш нашепваха обещания за мистерии и наслади в забулената й сърцевина, ала това бяха измамни обещания, защото хладната й белота и восъчната й скованост — както и липсата на аромат — загатваха не за чистота и непорочност, а за смърт.

— Тази е за теб — каза майка ми и извади малки ножички за цветя от джобчето на жълтата си рокля.

— Не, не я отрязвай — възразих. — Нека си расте. Само ще я похабиш, като ми я дадеш.

— Глупости — поклати глава тя. — Трябва да я дадеш на момичето си. Ако се поднесе както подобава, една-единствена роза може да изрази чувствата на ухажора по-ясно от цял букет други цветя.

При тези думи майка ми отряза около двайсетина сантиметра от стъблото.

Поех цветето, хващайки го с палец и показалец за стъблото — недалеч от короната венчелистчета, между най-големите бодли.

Хвърлих поглед на часовника си и видях, че ленивото слънце и ароматните цветя бяха създали у мен впечатлението, че времето е спряло, докато в действителност то ни най-малко не бе забавило стремителния си ход. Навярно приятелчето на Робъртсън вече се носеше с колата си към срещата си с безчестието.

Майка ми пристъпваше из розариума с грацията на принцеса, а усмивката, разцъфнала на устните й, я караше да изглежда като кралица, настроена за благодеяния. Аз мълчаливо я следвах, докато тя се възхищаваше на яркоцветните си рожби.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш, миличък. Какъв е поводът за посещението ти?

— Не знам точно — казах зад гърба й. — Имам един проблем…

— Тук всички проблеми са забранени — прекъсна ме майка ми. — От алеята до задната ограда, цялата къща и земята около нея са свободна от тревоги зона.

Въпреки че съзнавах много добре рисковете, бях повел и двама ни към опасна територия. Покритата с чакъл пътечка под краката ми всеки момент можеше да се превърне в плаващи пясъци.

Не знаех как да продължа. Нямах никакво време да играя по правилата на нейната игра.

— Има нещо, което трябва да си спомня или трябва да направя… — започнах, — но сякаш съм в задънена улица. Интуицията ме доведе тук, защото… си мисля, че някак си ще успееш да ми помогнеш да открия онова, което съм пропуснал.

Думите ми сигурно й звучаха като пълни безсмислици. Също като баща ми, тя не знае нищичко за свръхестествената ми дарба.

Още когато бях невръстно хлапе, си дадох сметка, че ако усложня живота й с истината за моето състояние, тежестта на това знание ще доведе до смъртта й. Или до моята смърт.

Тя винаги се бе стремяла към живот без никакъв стрес, без никакви конфликти. Не признава никакви задължения към другите, нито пък има чувство за отговорност към друг освен към самата себе си.

Според нея това изобщо не е егоизъм, а самозащита. Майка ми смята света за враждебно място, изискващо от нея неща, които тя не може (и не иска) да му даде.

Ако се сблъска със света и всичките му конфликти, ще получи нервен срив. Ето защо тя се отнася към заобикалящия я свят с хладната пресметливост на безскрупулен аристократ и запазва крехкото си душевно равновесие, криейки се в пашкула на безразличието.

— Може би ако си поговорим за малко… — казах аз, — може би тогава бих могъл да разбера защо дойдох при теб и защо смятам, че можеш да ми помогнеш.

Настроението й може да се промени за секунди. Жената с розите бе твърде крехка, за да се справи с това предизвикателство, ето защо слънчевата личност светкавично бе заменена от разгневена богиня.

Майка ми ме изгледа с пронизващи очи, стиснала устните си до побеляване по такъв начин, сякаш свирепата й гримаса можеше да ме накара да изчезна.

В други обстоятелства това изражение наистина можеше да ме накара да си тръгна.

Изгарящото слънце се изкачваше към зенита си, приближавайки ни до часа на престрелката. Не смеех да се върна към жарките улици на Пико Мундо без име или нещо съществено, върху което да концентрирам медиумната си енергия.

Когато майка ми осъзна, че нямам намерение да си тръгна и да я оставя сред великолепието на розите й, ми рече с хладен и трошлив като лед глас:

— Бил е прострелян в главата, нали знаеш?

Думите й ме озадачиха, ала същевременно ми се стори, че имаха някаква тайнствена връзка с предстоящата кървава баня, която се опитвах да предотвратя.

— Кой? — попитах.

— Джон Ф. Кенеди. — Посочи бялата роза. — Простреляли са го в главата и са пръснали мозъка му.

— Майко — рекох, въпреки че рядко използвам това обръщение в разговорите с нея, — става въпрос за нещо различно. Този път трябва да ми помогнеш. Много хора ще умрат, ако не го направиш.

Май не трябваше да казвам това. Животът на другите хора изобщо не я интересува и тя не е способна на никакво съчувствие.

Изведнъж тя сграбчи короната на розата, която бе отрязала за мен, и я изтръгна от ръката ми.

Понеже не можах да пусна стъблото достатъчно бързо, един от бодлите се заби във възглавничката на палеца ми.

Майка ми смачка белите венчелистчета и ги хвърли на земята. После ми обърна гръб и закрачи към къщата.

Ала аз нямах намерение да се откажа. Настигнах я и започнах да я умолявам да ми отдели само няколко минути за разговор, за да проясня мислите си и да разбера защо от всички възможни места бях дошъл именно тук в този фатален час.

Тя забърза, ала и аз направих същото. Когато достигна стъпалата на задната веранда, вече тичаше — полите на роклята й се развяваха като криле и тя придържаше шапката си с една ръка, за да не полети във въздуха.

Мрежестата врата против насекоми се затръшна зад гърба й в мига, в който тя се изгуби във вътрешността на къщата. Заковах се на верандата, неспособен да продължа по-нататък.

Съжалявах, задето ми се наложи да я обезпокоя, ала в момента аз самият се чувствах обезпокоен… и отчаян. Извиках през мрежата:

— Няма да си тръгна! Този път не мога да го направя. Нямам къде да отида.

Не бях удостоен с никакъв отговор. Зад мрежестата врата кухнята бе обгърната в сенки, ала усещах, че майка ми не беше тук. Криеше се някъде из къщата.

— Ще остана на верандата — извиках. — Ако се наложи, ще те чакам цял ден!

Седнах с разтуптяно сърце на дъските на верандата и подпрях краката си на най-горното стъпало.

По-късно щях да осъзная, че съм дошъл тук с подсъзнателното намерение да изтръгна от нея точно този отговор и да я накарам веднага да прибегне до най-сигурната си защита срещу отговорността. Пистолета.

В този момент обаче пелената на объркването се бе спуснала над разсъдъка ми и яснотата на мислите бе нещо абсолютно непостижимо за мен.