Дийн Кунц
Чудакът Томас (51)

Петдесет и първа глава

От същия магазин, от който си бях взел кофеиновите таблетки и пепсито, си купих още една кола, шишенце дезинфектант и пакетче широк анкерпласт.

Касиерът — мъж с лице, сякаш създадено, за да изобразява удивление, остави спортната страница на „Лос Анджелис Таймс“ и възкликна:

— Хей, та ти кървиш, човече!

Да бъдеш учтив с хората е не само най-добрият начин да се държиш с тях, но също така и най-лесният. В живота има толкова много неизбежни конфликти, че не виждам защо трябва да ги увеличаваме.

В този момент обаче се намирах в доста лошо настроение. Времето ми изтичаше с ужасяваща скорост, часът на престрелката се приближаваше стремително, а аз още не знаех нито името, нито физиономията на съучастника на Робъртсън.

— Знаеш ли, че кървиш? — попита ме касиерът.

— Имах такива подозрения.

— Изглеждаш ужасно.

— Извинявам се.

— Какво се е случило с челото ти?

— Една вилица.

— Вилица?

— Да, вилица. Иска ми се да бях използвал лъжица.

— Наръгал си се с вилица?

— Тя летеше.

— Летеше?

— Да, летеше. И се въртеше във въздуха.

— Вилицата?

— Вилицата.

— Въртеше се във въздуха?

— Връхлетя ме внезапно.

Той ме изгледа изпод вежди, докато ровех за дребни.

— Точно така си беше — заявих чистосърдечно. — Внезапно ме връхлетя една въртяща се във въздуха вилица.

Човекът явно реши да не се занимава повече с мен. Върна ми рестото, опакова покупките ми и отново се съсредоточи в спортните страници.

Влязох в тоалетната на бензиностанцията, измих окървавеното си лице, почистих раната, дезинфекцирах я и си направих компрес от хавлиени кърпи. За щастие драскотините бяха повърхностни и кървенето бързо спря.

Не за пръв път — нито пък за последен, ми се искаше свръхестествената ми дарба да включва и силата да изцерявам.

Накрая сложих анкерпласт на челото си и се върнах при шевролета. Напъхах се зад волана, запалих двигателя и насочих струята на климатика към лицето си, докато отпивах от студеното пепси.

Погледнах към часовника си и никак не се зарадвах — показваше 10:48.

Цялото тяло ме болеше. Очите ми смъдяха. Чувствах се уморен и отпаднал. Навярно не бях чак толкова изтощен, колкото ми се струваше, ала нямах никакво желание да вляза в единоборство с приятелчето на Робъртсън, което със сигурност се бе наспинкало добре през изминалата нощ (за разлика от мен).

Бях взел две кофеинови таблетки преди не повече от час, ето защо не можех да глътна ей така още две. Киселините в стомаха ми вече бяха придобили достатъчно корозивна сила, че да разяждат с лекота стоманени повърхности, а аз се чувствах едновременно отпаднал и превъзбуден, което не е особено сполучлива комбинация, ако искаш да оцелееш.

Въпреки че не знаех нищо съществено за партньора на Робъртсън и нямах нито име, нито лице, върху което да съсредоточа своята дарба, подкарах безцелно колата из Пико Мундо, надявайки се да получа внезапно просветление.

Ослепително яркият ден, типичен за Мохаве, бе зноен и жарък като доменна пещ. Имах чувството, че самият въздух пламтеше, сякаш слънцето — отдалечено на по-малко от осем минути и половина от Земята, ако мерим със скоростта на светлината — беше избухнало преди осем минути и свирепият му блясък бе само предупреждение за наближаващата смърт.

Всеки отблясък и слънчево зайче по предното стъкло на шевролета сякаш прогаряха дупка в ретината ми. Не бях взел слънчевите си очила. Ослепителната светлина скоро ме дари с такова главоболие, на фона на което болката от вилицата изглеждаше като приятен гъдел.

Както си карах безцелно, предал се напълно на интуицията си, изведнъж се озовах в „Сенчестото ранчо“ — един от по-новите жилищни квартали на Пико Мундо, изградени върху хълмовете, чиито най-опасни обитатели преди десетина години бяха гърмящите змии. Сега обаче тук живееха хора и навярно сред тях бе и онова чудовище социопатът, замислил масовото убийство в центъра на града.

„Сенчестото ранчо“ никога не е представлявало ранчо; още по-малко пък сега, освен ако не броите къщите за селскостопанска работа. Що се отнася до сянката, тези възвишения бяха доста по-напечени от слънцето от централните части на Пико Мундо, понеже тукашните дървета още не бяха израснали.

Паркирах на алеята на баща си, ала не изключих веднага двигателя. Имах нужда от време, през което да подготвя самообладанието си за предстоящата среща.

Също като хората, които живееха тук, и на тази построена в средиземноморски стил къща й липсваше индивидуалност. Покритият с червени керемиди покрив, измазаните в бежово стени и големите прозорци се срещаха под абсолютно тривиални ъгли — беше очевидно, че водещият принцип при издигането на тази постройка е бил не стремежът към архитектурно изкуство, а изискванията за размер и форма.

Наведох се по-близо до таблото и затворих очи, наслаждавайки се на струята прохладен въздух. Призрачни светлинки танцуваха зад затворените ми клепачи — ретинови спомени за пустинния блясък, които ми подействаха странно успокояващо — ала в следващия момент раната в гърдите на Робъртсън изплува от паметта ми.

Изключих двигателя, излязох от колата, приближих се до къщата и натиснах звънеца на входната врата.

По това време баща ми трябваше да си е вкъщи. Тъй като не бе работил нито един ден от живота си, той рядко ставаше преди девет или десет часа.

Вратата се отвори и старецът ми изникна на прага, изненадан да ме види.

— Од, не се обади, за да кажеш, че ще дойдеш.

— Да — отговорих. — Не се обадих.

Баща ми е на четирийсет и пет — хубав мъж с гъста черна коса, леко прошарена. Има стройно и атлетично тяло, с което се гордее неимоверно много — суетата му е ненадмината.

Сега носеше само сиво-кафяви шорти. Тенът му бе усърдно култивиран, подсилен и запазен с помощта на най-различни масла, лосиони и кремове.

— Защо си дошъл? — попита ме той.

— Не знам.

— Не изглеждаш добре.

Той отстъпи крачка назад от вратата. Болестите го ужасяват.

— Не съм болен — уверих го. — Просто съм страшно уморен. Не съм спал. Мога ли да вляза?

— Ами, тъкмо закусвахме и смятахме да се попечем малко.

Независимо дали това беше покана или не, аз изтълкувах думите му като такава. Прекрачих прага и затворих вратата.

— Бритни е в кухнята — рече баща ми и ме поведе към задната част на къщата.

Щорите бяха спуснати и в стаите се открояваха пищни сенки.

Виждал съм това място и при по-добро осветление. Обзавеждането е разкошно. Баща ми има вкус и обича комфорта.

Той бе наследил капиталите на един тръст и всеки месец получаваше тлъст чек, помагащ му да живее по начин, за който мнозина му завиждат.

Въпреки че има много, баща ми жадува за още. Той иска да живее още по-добре и се ядосва на условията на тръста, според които трябва да живее от лихвите и няма право да пипа главницата.

Родителите му са взели мъдро решение, когато са направили завещанието си точно такова. Ако му бяха позволили да пипне основната сума, той отдавна щеше да се рови из кофите за боклук, разорен и останал без дом.

Баща ми има най-различни идеи за бързо забогатяване, последната от които беше продажбата на парцели от Луната. Ако той сам се грижеше за богатството си, щеше да отбягва инвестициите с десет-петнайсет процента възвръщаемост, за да се хвърля в рискови предприятия, надявайки се да удвои и да утрои парите си за една нощ.

Кухнята е голяма и е оборудвана като за ресторант. Тук можете да намерите всеки готварски уред и приспособление, за които се сетите, макар че баща ми се храни навън пет или шест пъти в седмицата. Кленов паркет, „моряшки“ шкафове със заоблени ъгли, гранитни плотове и прибори от неръждаема стомана допълват лъскавата и въпреки това привлекателна кухня.

Бритни също е лъскава и привлекателна по начин, който кара кожата ти буквално да настръхва. Когато влязохме, тя се бе надвесила на прозореца, вирнала изкусително хълбоците си, и отпиваше от сутрешното си шампанско, докато съзерцаваше играта на слънчевите зайчета по повърхността на плувния басейн.

Банският й от две части бе достатъчно оскъден, за да предизвика интереса на преситените редактори на „Хъслър“, ала й стоеше толкова добре, че от някое модно списание веднага щяха да поискат да я снимат за броя си, посветен на банските костюми.

Беше на осемнайсет, но изглеждаше по-млада. Това е основният критерий на баща ми по отношение на жените. Те никога нямат повече от двайсет и винаги изглеждат по-млади, отколкото са в действителност.

Преди няколко години той имаше проблеми заради съжителството си с едно шестнайсетгодишно момиче. Твърдеше, че изобщо не е знаел истинската й възраст. Скъп адвокат плюс солидни подкупи за момичето и родителите й му спестиха позора на бледия тен и затворническите прически.

Вместо да ме поздрави, Бритни ми хвърли враждебен, презрителен поглед, след което отново насочи вниманието си към искрящия басейн.

Не ме харесва, защото си мисли, че баща ми може да ми даде парите, които иначе би похарчил за нея. Тревогата й е абсолютно неоснователна. Той никога няма да ми даде и един долар, а дори и да го стори, аз никога няма да го приема.

Според мен тя трябва да се притеснява за две неща — първо, ходи с баща ми от пет месеца, и второ, средната продължителност на неговите връзки е между шест и девет месеца. Когато мине деветнайсетият й рожден ден, тя внезапно ще се състари в очите му.

Долових аромата на прясно сварено кафе. Помолих за чаша и седнах на едно високо столче до кухненския барплот.

Неспокоен както всеки път, когато съм наблизо, баща ми сновеше из помещението, като ту взимаше чашата на Бритни, когато тя я пресушеше, ту забърсваше барплота, който нямаше никаква нужда от забърсване, ту оправяше столовете около масата за закуска.

— Ще се женя в събота — заявих аз.

Това го изненада. Той самият бе женен за майка ми за доста кратко време и бе съжалил за постъпката си часове след размяната на брачните клетви. Семейният живот просто не му подхождаше.

— За онази… Луелин ли се казваше? — попита ме баща ми.

— Да.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

— Най-добрата, която някога ми е хрумвала.

Бритни изведнъж престана да се интересува от озарения от слънцето басейн и впери изучаващия поглед на блесналите си очички в мен. За нея женитбата беше неземна благодат, истински дар от бога, и тя бе готова да брани със зъби и нокти интересите си.

Поведението й ни най-малко не ме подразни. Точно обратното — съжалявах я, защото можех да видя нещастното й бъдеще и без помощта на шестото си чувство.

Честно казано, Бритни всъщност малко ме плашеше, защото имаше непостоянен характер и бързо избухваше. Нещо по-лошо — от самочувствието й личеше, че тя никога не се съмнява в себе си и е твърдо убедена, че нито едно нейно действие не би могло да доведе до неприятни за самата нея последствия.

Баща ми харесваше жените, чийто гняв клокочи под повърхността и всеки момент може да изригне навън като дремещ вулкан. Колкото по-ясно си личат психологическите разстройства на приятелките му, толкова повече го възбуждат те. Безопасният секс никак не го привлича.

Всичките му любовници отговарят на тази характеристика. Той изобщо не си прави труда да ги търси — те сякаш сами усещат нуждата му, привлечени от вибрациите или феромоните, които излъчва, и го откриват със забележителна регулярност.

Веднъж ми каза, че колкото по-раздразнителна е една жена, толкова по-страстна ще бъде в леглото. Това е един от бащините съвети, без които спокойно мога да мина.

Сега, докато прибавях кафе към пълния си с пепси стомах, той попита:

— Тази Луелин надула ли е корема?

— Не.

— Твърде млад си да се жениш — продължи той. — Виж, когато станеш на моята възраст — тогава вече можеш да създадеш семейство.

Бях сигурен, че казва това заради Бритни. Никога нямаше да се ожени за нея. Тези негови думи ще й звучат като обещание занапред… до момента, в който бъде зарязана. А когато това се случи, битката ще е по-епична и от сблъсъка на двете гигантски чудовища във филма „Годзила срещу Мотра“.

Рано или късно някое от гаджетата му ще го осакати или ще го убие в пристъп на гняв. Сигурен съм, че на някакво дълбоко, подсъзнателно ниво и той самият си дава сметка за тези неща.

— Какво е това на челото ти? — попита Бритни.

— Анкерпласт.

— Да не би да си се напил и да си паднал някъде… или е нещо друго?

— Нещо друго е.

— Сбил си се с някого?

— Не. Това е рана от вилица, свързана с работата ми.

— Моля?

— Внезапно ме връхлетя една въртяща се във въздуха вилица.

Явно алитерацията обижда хората.

— С какво си се надрусал?

— Натъпкан съм до козирката с кофеин — признах си аз.

— Кофеин дрън-дрън.

— Пепси, кола и кофеинови таблетки ноу-доуз. И шоколад. Шоколадът също съдържа кофеин. А, и малко сладки с парченца шоколад. И шоколадови понички…

— Събота не е добре — изведнъж изтърси баща ми. — Не можем да дойдем в събота. Вече имаме други планове, които не можем да отложим.

— Няма нищо — отвърнах. — Разбирам.

— Трябваше да ни кажеш по-рано.

— Няма проблеми. Не съм и очаквал, че ще можеш да дойдеш.

— Какъв ненормалник! — обади се Бритни. — Да кажеш за сватбата си три дни преди церемонията.

— Я по-полека — стрелна я с поглед баща ми.

Ала психологическата й машина явно не можеше да превключи толкова бързо на по-ниска предавка.

— Мамка му, точно така си е. Абсолютна откачалка.

— По този начин с нищо не помагаш — смъмри я баща ми с меден гласец.

— Добре де, не е ли вярно? — палеше се тя. — Сякаш не сме говорили триста пъти за това. Няма кола, живее в гараж…

— Над гараж — поправих я аз.

— … носи едни и същи дрехи всеки ден, всички загубеняци в града са му приятели, иска да стане ченге и се навърта около шерифа като хлапе покрай футболен отбор…

— Приказвай си каквото искаш — казах й. — Нямам никакво намерение да споря с теб.

— … абсолютна откачалка… Виж го само как идва тук, надрусан с някакви боклуци, и бръщолеви разни глупости за сватби и въртящи се във въздуха вилици. О, я стига!

— Да, откачалка съм — заявих аз. — Признавам го и го приемам. Няма никакъв смисъл да спорим. Мир.

Баща ми никак не звучеше убедително, когато каза:

— Не говори така. Не си никаква откачалка.

Той не знае нищо за свръхестествената ми дарба. Когато бях на седем и слабото ми до този момент шесто чувство най-накрая се стабилизира, не отидох при него за съвет.

Премълчах това от него отчасти защото очаквах да започне да ме тормози да му познавам числата от тотото, което не мога да направя. Боях се да не би да изтипоса дарбата ми пред медиите, да я разисква в разни телевизионни предавания и да финансира създаването на медиумен телефон с повишена тарифа.

Станах от стола и казах:

— Мисля, че сега вече може би знам защо дойдох тук.

Тръгнах към вратата на кухнята, а баща ми ме последва.

— Наистина ми се иска да беше избрал някоя друга събота.

Обърнах се към него и рекох:

— Мисля, че дойдох тук, защото се страхувах да отида при майка си.

Бритни пристъпи зад баща ми, притискайки почти голото си тяло до неговото. Обгърна го с ръце, като дланите й залепнаха за гърдите му. Той не направи никакъв опит да се освободи от нея.

— Има нещо, над което се блъскам безрезултатно от известно време — казах повече на себе си, отколкото на тях. — Нещо, което на всяка цена трябва да разбера… или да направя. По някакъв начин е свързано с майка ми. Мисля, че тя ще ми даде отговора, който търся.

— Отговор? — попита скептично той. — Много добре знаеш, че майка ти е последният човек, от когото можеш да получиш някакви отговори.

Подала глава иззад лявото рамо на баща ми, Бритни приплъзна бавно дланите си нагоре-надолу по мускулестата му гръд и твърд като дъска корем.

— Сядай — рече баща ми, — ще ти налея още едно кафе. Ако има някакъв проблем, за който искаш да поговорим, нека поговорим.

Дясната ръка на любовницата му се спусна още по-ниско и пръстите й се шмугнаха под ластика на прилепналите му шорти.

Той искаше да видя желанието, което разпалваше у тази изкусителна млада жена. Като всички слаби мъже и той се гордееше със сексуалността си и с образа си на расов жребец. Тази гордост бе толкова важна за него, че изпълваше съзнанието му до краен предел, пречейки му да види унижението на собствения си син.

— Вчера имаше годишнина от смъртта на Гладис Пресли — казах. — Синът й рида неутешимо в продължение на дни след кончината й, а после скърбеше открито цяла година.

Челото на баща ми се проряза от едва забележими бръчици, ала Бритни бе прекалено погълната от играта си, за да обърне внимание на думите ми. В очите й танцуваха пламъчетата на насмешката — или на триумфа, докато дясната й ръка се гмуркаше все по-дълбоко в шортите на баща ми.

— Той много обичаше и баща си. Утре има годишнина от смъртта на самия Елвис. Мисля, че ще отида да му вдъхна малко кураж и да му кажа какъв късметлия е още от деня, в който се е родил.

Излязох от кухнята и оставих къщата зад гърба си.

Баща ми не ме последва. Изобщо не очаквах да го направи.