Дийн Кунц
Чудакът Томас (50)

Петдесета глава

За мъртвец, който вече няма вземане-даване с нашия свят, Човекът-гъба бе необичайно свиреп — имах чувството, че е също толкова разярен, както когато го наблюдавах от камбанарията на „Сейнт Барт“. Въпреки тромавия му вид гъбовидното му тяло изглеждаше могъщо и силно, а отпуснатите черти на подпухналото му лице бяха изострени и напрегнати от сляпата ярост.

Ризата му изглеждаше непокътната — не виждах нито дупка от куршум, нито следи от изгаряне. За разлика от Том Джед, който размахваше откъснатата си ръка в „Светът на гумите“, Робъртсън сякаш не приемаше собствената си смърт и предпочиташе да не се перчи със смъртоносната си рана, също както Пени Калисто показваше белезите от удушаването си само в присъствието на нейния убиец Харло Ландерсън.

Човекът-гъба сновеше разярен из кухнята, вперил пламтящия си взор в мен. Очите му излъчваха такава злоба и бяс, каквато не бях зърнал дори и в очите на койотите от Църквата на шепнещата комета.

Когато бях поел по дирите му, несъзнателно го бях превърнал в пречка за неговия съучастник, ала в крайна сметка не аз го бях убил. Явно омразата, която изпитваше към мен, надхвърляше онова, което чувстваше към убиеца си; иначе едва ли щеше да се навърта тук.

От фурната до хладилника, после до умивалника и отново до фурната, Човекът-гъба не спираше да снове из кухнята като разгневен звяр. Наведох се и спокойно вдигнах мобилния си телефон от пода. Мъртъв, той не ме притесняваше толкова — съвсем друго си беше онзи път в двора на „Сейнт Барт“, когато си мислех, че е жив.

Докато закопчавах телефона на колана си, Робъртсън изведнъж се приближи и огромното му туловище се извиси застрашително пред мен. Очите му бяха сиви като мръсен лед, разтапящ се под пламъка на яростта му.

Посрещнах смело погледа му, без да отклоня очи. Опитът ме беше научил, че в подобни случаи не е особено мъдро да даваш израз на страха си.

Погледнато отблизо, подпухналото му лице наистина приличаше страшно много на гъба. На някаква тлъста, месеста гъба. Обезкървените му устни се отдръпнаха настрани и разкриха зъби, които явно не се бяха срещали особено често с четката за зъби приживе.

Той се протегна напред и обгърна тила ми с дясната си длан.

Ръката на Пени Калисто беше суха и топла. Тази на Робъртсън бе влажна и студена. Това не беше истинска длан, разбира се, а само част от някакво привидение, която единствено аз можех да почувствам; характерът на подобни докосвания обаче често разкрива истинската същност на душата.

Въпреки че не се отдръпнах от този призрачен контакт, потръпнах при мисълта как този изрод си играе с десетте замразени сувенира. Едва ли му бе достатъчно само да ги съзерцава в захлас. Навярно ги размразяваше от време на време, за да увеличи удоволствието си от докосванията и да извика в съзнанието си яркия спомен за всяко убийство, докато щипе, милва, гали и целува скъпите си трофеи.

Нито един призрак обаче, колкото и да е злонамерен, не би могъл да направи нещо лошо на човек с докосването си. Това е нашият свят, а не техният. Ударите им минават през телата ни, а ухапванията им не могат да разкъсат плътта ни.

Когато осъзна, че не може да ме уплаши, Човекът-гъба остави врата ми на мира. Нечовешката му ярост се удвои и утрои, а чертите на лицето му се изкривиха в страховита маска.

Има само един начин някои духове да навредят на живите. Ако са отдали душите си на жестокостта до такава степен, че злонамереността им се е превърнала в неизкоренима свирепост, те са способни да концентрират енергията на демоничната си ярост, насочвайки я към неодушевените предмети.

Наричаме подобни привидения полтъргайсти. Веднъж заради едно такова същество се простих с чисто новата си стереоуредба и изящния плакет, с който ме бяха наградили в гимназията, задето спечелих конкурса по творческо писане, журиран от Малкия Ози.

Също както бе направил в ризницата на „Сейнт Барт“, сега разяреният дух на Робъртсън се разбесня из някогашната си кухня. От ръцете му струяха енергийни потоци, които не бяха невидими за мен, а въздухът трептеше под въздействието им — гледката ми напомни концентричните кръгове, набраздяващи гладката водна повърхност след падането на камък.

Врати на шкафове се отваряха и затваряха с трясък, блъскайки се все по-шумно и по-шумно, а данданията им бе по-безсмислена и от брътвежа на ораторстващи политици. Чинии изригваха от полиците и прорязваха въздуха, свистейки като дискове, хвърлени от олимпийски състезатели.

Наведох се, за да избегна една стъклена чаша, която се взриви във вратичката на фурната, пръсвайки се на остри парчета. Последва я истинска канонада от кухненски съдове, ала за щастие повечето попадения бяха далеч от мен.

Понеже буквално преливат от сляпа ярост, полтъргайстите често са лишени от самообладание и обикновено трудно улучват. Повечето пъти, когато нараняват хората, това се дължи най-вече на случайността. Случайно или не обаче, обезглавяването представлява достатъчно сериозен проблем, че да го отмина с лека ръка.

Насърчаван от дървените аплодисменти на вратичките на шкафовете, Робъртсън пренасочи енергийните си струи към двата стола около масата. Те в миг затанцуваха вихрено по линолеума, като се блъскаха един в друг.

Изведнъж четирите вентила на газовата фурна се отвъртяха, без да са били докоснати от човешка ръка, и четири синкави пламъка лумнаха нагоре, озарявайки мрачното помещение с призрачното си сияние.

Играта бе започнала да загрубява. Май трябваше вече да се омитам оттук.

Едно чекмедже се изстреля навън и кухнята бе засипана от истински картеч от домакински прибори, сякаш десетки гладни призраци се бяха нахвърлили с ножове, вилици и лъжици върху невидимата си храна.

В мига, в който видях как тези предмети политат към мен — те минаваха през тялото на Човека-гъба, без да окажат въздействие на ектоплазмената му форма — веднага се обърнах и прикрих лицето си с ръце. Летящите прибори ме връхлетяха неудържимо, сякаш бях изключително мощен магнит. Една вилица проби защитата ми и ме одраска по челото, след което се заплете в косата ми.

Едва когато този дъжд от неръждаема стомана издрънча на пода до краката ми, се осмелих да отместя ръце.

Подобно на грозен трол, наслаждаващ се на някакви дисхармонични трели, които само той можеше да чуе, Робъртсън се мяташе, кривеше и размахваше ръце, съскайки и крещейки от ярост, ала без да издаде звук.

Тогава горното отделение на старичкия хладилник зейна и оттам полетяха кеновете с бира и безалкохолно, последвани от чинията с шунка и ягодовия пай. Целият хладилник се разтресе из основи, а някои от кутиите се отвориха и от тях изригнаха истински гейзери от бира и сода.

Приведен под свирепия обстрел, се запътих към входната врата, ритайки търкалящите се в краката ми кутии и разпилени домакински прибори.

Внезапно чух някакъв страховит тътен зад гърба си, който ме предупреди за светкавичното приближаване на грозящата ме смърт.

Отскочих наляво, ала се подхлъзнах на бирената пяна и някаква прегъната лъжица и паднах на земята.

Въпреки внушителната си маса и зловещото тегло на замразените телесни части, които продължаваха да лежат в камерата, старият хладилник прелетя покрай мен и се вряза в стената, напуквайки мазилката.

Светкавично се изправих на крака и се хвърлих навън към сянката на вехтия навес, затръшвайки вратата зад гърба си.

Шумът вътре продължаваше.

Не очаквах изтерзаният призрак на Робъртсън да ме последва — не и веднага. Веднъж поддал се на беса на разрушението, полтъргайстът обикновено вилнее като обезумял, докато не се изтощи напълно, след което отново започва да се лута из чистилището между нашия и следващия свят.