Дийн Кунц
Чудакът Томас (5)

Пета глава

— Удължи ги и ги размажи — подвикна Хелън Арчес. — Едно седнало прасе, печени картофи, инфарктен тост.

Залепи на таблото листчето с поръчката, грабна кана с кафе и хукна да допълва чашите на клиентите.

Сервитьорка е от цели четирийсет и две години — започнала е на осемнайсет — и по всеобщо мнение си разбира от занаята. Но вече глезените й се подуват от артрита и е станала дюстабанлийка, та като ходи, подметките й шляпат по пода.

Тихото пошляпване е един от основните ритми на прекрасната музика на закусвалнята заедно с пращенето на скарата, потракването на приборите и чиниите.

Тази сутрин имаше много клиенти. Заети бяха всички сепарета, също и повечето столчета на бара.

Обичам да бъда натоварен с работа. Гишето за поръчка на аламинути е нещо като голямата сцена на заведението — пред очите на всички — и аз имам почитатели като всички актьори на Бродуей.

Да бъдеш майстор на аламинути в моментите, когато няма работа, е равнозначно да си диригент на симфоничен оркестър, но без музиканти и публика, който държи лопатка вместо палка и копнее да пресъздаде не произведение от даден композитор, а от кокошка.

Яйцето е форма на изкуството. Ако гладният човек е изправен пред избора да слуша произведение на Бетховен или да му поднесат две яйца, изпържени в масло, той ще предпочете яйцата — всъщност кокошката — и ще установи, че духът му е повишен, все едно е чул реквием, рапсодия или соната.

Всеки може да счупи черупката и да излее съдържанието в тиган, но малцина са способни да приготвят вкусни бъркани яйца или пухкави омлети като моите.

Не съм роден специалист по аламинутите. Научих се постепенно под вещото ръководство на Тери Стомбоу, собственичката на заведението.

Докато мнозина ме обявиха за безнадежден случай, Тери повярва в способностите ми и ми даде възможност да покажа уменията си. Старая се да й се отблагодаря с невероятно вкусни сандвичи със сирене и палачинки, които са леки като перушинки и сякаш ще полетят от чинията.

Тери не е само моя шефка, но и наставница в областта на кулинарията, втора майка и приятелка.

Освен това е най-големият авторитет по отношение на Елвис Пресли. Споменете който и да е ден от живота на краля на рокендрола и Тери веднага ще ви каже къде е бил на тази дата и какво е правил.

От друга страна, аз съм много по-наясно с подробностите след смъртта му.

Без да погледна листчето, което Хелън залепи, „удължих“ поръчката, тоест прибавих трето яйце към обичайната порция от два броя, после ги размазах, тоест разбърках ги. На нашия жаргон „седнало прасе“ означава „пържена шунка“ — логично е, защото прасето седи на задните си части. „Инфарктен тост“ означава поръчка за печени филийки с повече масло.

Печени картофи са си печени картофи. Не всяка фраза от ежедневието ни принадлежи към жаргона на работещите в закусвалня, също както не всеки майстор на аламинути вижда мъртъвци.

През този ден, докато работех, виждах само живи хора. Мъртъвците лесно се забелязват, защото не се хранят.

Тъкмо когато тълпите, прииждащи да закусят, оредяха, пристигна началникът на полицията Уайът Портър и седна в едно сепаре.

Както обикновено първо си поръча чаша нискокалорично прясно мляко, за да изпие хапчето против стомашни киселини, после поиска да му донесат бъркани яйца и пържени картофки. Забелязах, че лицето му е бледо като течността в чашата му.

Той забеляза, че го наблюдавам, и леко се усмихна. Вдигнах за поздрав шпатулата.

Въпреки че след време може би ще се преквалифицирам в продавач на автомобилни гуми, никога няма да се изкуша от мисълта да стана полицай. Работата на пазителите на закона причинява язва на стомаха и е безкрайно неблагодарна.

Освен това се страхувам от огнестрелните оръжия.

Заведението започваше да се изпразва, когато влезе един бодак.

Тези същества, ако мога да ги нарека така, не преминават през стените като мъртъвците, а сякаш се промушват през пукнатините или примерно през ключалките.

Този се промъкна през почти невидимия процеп между стъклената врата и металната каса. Приличаше на виеща се струйка дим, но не прозрачна, а катраненочерна.

Нежеланият „клиент“, който се движеше изправен вместо да пълзи, и макар да нямаше определени черти, приличаше и на човек, и на вълк, безшумно се промъкна в дъното на помещението, незабелязан от никого освен от мен.

Стори ми се, че се взира в лицата на посетителите, докато се плъзгаше по пътеката между столчетата на бара и сепаретата; няколко пъти се поколеба, сякаш определени хора представляваха по-голям интерес. Въпреки че нямаше лице, част от силуета му напомняше кучешка муцуна.

След малко съществото се върна и застана пред плота — макар да беше безоко, бях сигурен, че ме наблюдава.

Престорих се, че не го забелязвам, и се захванах за работа с неоправдано усърдие — пиковият час вече беше преминал. От време на време вдигах очи, но не поглеждах бодака, а се взирах в другите клиенти, в Хелън, която продължаваше да снове между масите, придружавана от неизменното шляпане на подметките си, във втората сервитьорка — сладката закръглена Бърти Орбик, във витрината и в улицата навън, където змиите бяха подмамвани да изпълзят встрани от асфалта не от музиката на флейта, а от безмълвното напичащо слънце.

Не знам каква е причината, но в повечето случаи бодаците проявяват особено голям интерес към мен.

Сигурно не разбират, че съм ги забелязал. Ако знаеха, че притежавам способността да ги виждам, може би щях да съм в опасност.

От друга страна, като се има предвид, че са безплътни като сенките, не виждам как могат да ми причинят зло. И все пак… не изгарям от желание да разбера.

Настоящият бодак, който очевидно беше запленен от изкуството на приготвяне на аламинути, загуби интерес към мен едва когато в ресторанта влезе странен наглед посетител.

Под лъчите на палещото лятно слънце всички жители на Пико Мундо бяха заприличали на препечени филийки, но лицето на този човек беше белезникаво като сурово тесто. Късо подстриганата му русолява коса прилепваше към черепа му, все едно беше моделирана със сладкарска форма за печене.

Той седна на бара недалеч от мястото, на което беше моето „гише“ за приготвяне на аламинути. Започна да се върти на столчето, сякаш имаше таралеж в гащите, озадачено се взираше ту в скарата, ту в миксерите за млечен шейк, ту в машината за безалкохолни напитки, като че ли за пръв път виждаше подобни приспособления.

След като загуби интерес към мен, бодакът се съсредоточи върху новодошлия. Ако наистина имаше глава, то тя се въртеше наляво-надясно, като че ли бодакът се чудеше какво представлява този човек. Ако удълженото образувание наистина беше муцуна, то сянката душеше като вълк.

Бърти Орбик се приближи до новодошлия:

— Какво да бъде за вас, миличък?

Човекът каза нещо, без да престава да се усмихва; говореше толкова тихо, че не чух думите. Бърти явно се изненада, но записа поръчката в тефтерчето си.

Нещо в сивкавите очи на непознатия, увеличени от очилата с телени рамки, ме обезпокои. Погледът му премина над мен като сянка над горско езерце, но най-странното бе, че той явно не ме забеляза.

Размитите му черти ми напомниха за белезникавите гъби, които веднъж зърнах в ъгъла на влажна изба.

Началникът Портър беше прекалено зает с бърканите яйца и не забеляза Човека-гъба, както онзи не забеляза интереса на бодака. Очевидно интуицията не му подсказа, че трябва да обърне повече внимание на новодошлия.

Аз обаче бях разтревожен, и то отчасти заради интереса на бодака към него.

Въпреки че в известен смисъл мога да общувам с мъртвите, нямам предчувствия за нещо, което предстои да се случи… освен понякога, когато спя дълбоко и сънувам. Но в будно състояние съм уязвим към изненадите като всеки смъртен. Възможно е да загина от куршума на терорист или да бъда затрупан под развалините на сграда, разрушена при земетресение, но няма да подозирам какво ще стане, докато проехти фаталният изстрел или земята се разлюлее.

Подозренията ми към този човек не бяха продиктувани от разума, а от интуицията. Всеки, който се усмихваше непрестанно, бе малоумен… или измамник, който крие нещо.

Сивкавите му очи изглеждаха нефокусирани, но погледът му не беше на слабоумен. Напротив, стори ми се, че долавям умело прикрита бдителност, все едно наблюдавах змия, преструваща се, че не забелязва мишката, към която всеки момент ще се стрелне.

Бърти залепи на таблото листчето с поръчката и ми подвикна:

— Две крави, накарай ги да плачат, завий ги с одеяла и ги чифтосай с прасета.

В превод това означаваше „два хамбургера с лук, сирене и бекон“.

Говорейки със звънливия си глас, който повече подхожда на десетгодишно момиченце, което със сигурност ще следва в престижен университет, продължи:

— Два пъти компири, прекарай ги през ада.

Което означаваше две порции препържени картофки.

— Изгори две британки, прати ги да ловят риба във Филаделфия.

В превод — две английски кифли с крема сирене и сьомга.

Тя добави:

— Почисти кухнята плюс нощни свирни с цепелини.

Поръчка за печени картофи, черен боб и наденици.

— Да ги приготвя ли, или да почакам другият да дойде? — попитах.

— Действай! — сряза ме тя. — Поръчката е за един клиент. Кльощаво момче като теб няма да го проумее.

— Какво да приготвя първо?

— Каквото искаш.

Човекът-гъба замечтано се усмихна на солницата, която въртеше между пръстите си, сякаш съдържанието й го изненадваше и озадачаваше.

Нямаше яки мускули като на запален привърженик на фитнеса, но не беше и пълен, само закръглен — формата на тялото му отново извика у мен представата за гъба. Казах си, че ако винаги се храни толкова обилно, сигурно обмяната на веществата му е като на тасманийски дявол на диета от амфетамини.

Изпекох кифлите, докато Бърти приготви шоколадовия млечен шейк и ваниловата кока-кола. Оказа се, че странният клиент не само има вълчи апетит, но и пие като смок.

След като свърших с наденичките и шунката, забелязах, че се е появил втори бодак. И този се разхождаше нервно напред-назад, но винаги се връщаше при усмихнатия лакомник, който очевидно не го забелязваше.

Сандвичите с бекон и сирене и препържените картофки бяха готови — натиснах звънеца до скарата, за да предупредя Бърти, че може да вземе поръчката.

Междувременно три бодака бяха застанали пред витрината — притискаха носове до стъклото, без да обръщат внимание на палещото слънце, сякаш ние бяхме странни екземпляри в аквариум.

Случваше се да минат месеци, без да видя някой от тях. Глутницата, която бях зърнал тази сутрин на улицата, както и тези тримата, вещаеха тежки времена за Пико Мундо.

От опит знам, че те са предвестници на смъртта — тя ги привлича, както нектарът на цветята привлича насекомите.

Но „обикновената“ смърт не предизвиква струпване на бодаци. Никога не съм виждал дори един от тях до леглото на човек, който умира от рак, нито около някой, който ще получи инфаркт.

Привлича ги насилието. И терорът… Изглежда, знаят кога ще се случи нещо подобно. Събират се като туристи, които чакат предизвестеното изригване на гейзер в парка Йелоустоун.

Не съм забелязвал някой от тях да върви по петите на Харло Ландерсън по времето, преди да убие Пени Калисто. Съмнявам се представител на тази пасмина да е присъствал, когато той е изнасилил и удушил момичето.

Смъртта на Пени е била придружена с нетърпима болка и непоносим страх; мнозина от нас се молят на Бог — или просто се надяват, ако са атеисти — смъртта им да не бъде жестока като нейната. За бодаците обаче някакво си удушаване явно не е достатъчно вълнуващо, за да ги накара да напуснат обиталищата си в незнайното измерение, което те наричат „свой дом“. Жадуват за чиста проба ненавременна смърт, придружена с мъчителни изживявания, и поднесена с жестокост, гъста като мазен сос.

Когато бях деветгодишен, един юноша наркоман на име Гари Толивър упои братчето и сестричето си, както и родителите си, като им поднесе пилешка супа, обилно подправена със сънотворно. Окова ги с белезници, докато бяха в безсъзнание, изчака да се събудят и в продължение на два дни ги подложи на нечувани изтезания, след което ги уби с бормашина.

През седемте дни, предшестващи кръвопролитието, два пъти срещнах Толивър. Първия път по петите му вървяха три нетърпеливи бодака. Втория вече бяха четиринайсет.

Сигурен съм, че по време на кървавия уикенд те са населявали къщата на семейство Толивър — били са невидими и за убиеца, и за жертвите му, премествали са се от стая в стая. Наблюдавали са. Хранели са се.

След две години камионетка, управлявана от пиян шофьор, се заби в колонка на бензиностанция край Грийн Муун Роуд и предизвика експлозия и пожар, които причиниха смъртта на седем души.

Същата сутрин видях една дузина бодаци, които сновяха наоколо като загубени сенки.

Привлича ги и гневът на природата. Преди година и половина обикаляха из развалините на старческия дом „Буена Виста“, срутен до основи от силното земетресение, и си тръгнаха едва когато и последният оцелял бе изнесен на носилка.

Ако бях минал покрай „Буена Виста“ преди земетресението, щях да ги видя как се събират. Кой знае, може би щях да спася живота на неколцина.

Като малък си мислех, че тези сенки са злонамерени призраци, които предизвикват злото у хората, около които се тълпят. След време обаче установих, че за много човеци не е необходимо напътствие от свръхестествени сили, за да извършат нечувани жестокости; издайническите им сатанински рога са израснали навътре, за да затруднят разпознаването им.

Постепенно разбрах, че в крайна сметка бодаците не причиняват терора, но по някакъв начин се подхранват от него. Мисля, че са нещо като психовампири, подобни, но по-опасни от водещите на дневните телевизионни предавания, които насърчават гостите — хора с психически разстройства, склонни към самоунищожение — да разголват душите си.

Човекът-гъба, обкръжен от четирима бодаци, и наблюдаван от други през витрината, довърши обилния си обяд, изпи млечния шейк и ваниловата кока-кола. Остави щедър бакшиш на Бърти, плати на касата и излезе от закусвалнята, последван от дебнещите сенки.

През ослепителните слънчеви лъчи, през изпаренията, надигащи се от напечения асфалт, го наблюдавах как прекоси улицата. Невъзможно беше да преброя бодаците, които го заобикаляха и вървяха подир него, но бях готов да заложа седмичната си заплата, че бяха не по-малко от двайсет.