Дийн Кунц
Чудакът Томас (49)

Четирийсет и девета глава

Сувенири. Трофеи. Неща, които да стимулират въображението и да изпълват с трепет сърцето през самотните дълги нощи.

Изтървах кутията обратно в камерата, сякаш бе опарила ръцете ми, след което скочих на крака и ритнах чекмеджето. То се затвори с трясък.

Сигурно съм се отдалечил от хладилника и съм прекосил кухнята, но разбрах, че съм отишъл пред умивалника едва когато се озовах там. Облегнат на кухненския плот и надвесен над мивката, аз се опитвах с всички сили да се противопоставя на импулса, който ме караше да повърна шоколадовата поничка и сладките на Розалия Санчес.

През живота си съм виждал ужасни неща. Някои са били много по-страшни от съдържанието на кутията с червения капак. Натрупаният опит обаче не ме е имунизирал срещу ужаса и човешката жестокост продължава да ме отвращава и да подкосява коленете ми.

Страшно ми се искаше да измия ръцете си и да облея лицето си със студена вода, ала предпочитах да не докосвам чешмата на Робъртсън. Призляваше ми при мисълта да използвам сапуна му.

Още девет такива кутии ме чакаха в камерата на хладилника му. Някой друг трябваше да ги отвори. Изобщо не бях любопитен за останалата част от гротескната му колекция.

В папката, която носеше неговото име, Човекът-гъба не бе сложил нищо друго освен листче от календар с датата петнайсети август, с което според мен искаше да каже, че кариерата му на масов убиец започва на този ден. Кутиите в камерата обаче предполагаха, че тази папка вече трябваше да е доста дебела.

Отново се облях в пот — гореща на челото ми, ледена по гърба ми. Само дето се бях къпал в болницата.

Погледнах часовника си — 10:02.

Залата за боулинг нямаше да отвори до един следобед. Първата прожекция на нашумелия филм за кучета и извънземни започваше също в един часа.

Ако пророческият ми сън не беше лъжлив, разполагах с не повече от три часа, за да разкрия самоличността на партньора на Робъртсън и да го спра.

Измъкнах мобилния телефон от колана си, отворих го, издърпах антената и го включих. Изчаках да се появи логото на производителя и се заслушах в електронната мелодия.

Шерифът Портър навярно още не бе дошъл в съзнание. Дори и да се е свестил, сигурно е замаян от продължителния ефект на упойката, морфина (или каквото там бяха използвали) и болката. Най-вероятно нямаше да има нито силата, нито съзнанието да даде инструкции на своите подчинени.

До една или друга степен познавах всички ченгета от Полицейското управление на Пико Мундо. Ала никой не знаеше за паранормалните ми способности, нито пък ми беше толкова близък приятел като шерифа Портър.

Замислих се какво ли би станало, ако извикам полицаите в тази къща. Да предположим, че им покажа скритото в камерата и ги накарам да използват всички възможни начини, за да узнаят името на другарчето на Робъртсън. В най-добрия случай щяха да им трябват часове, за да възприемат ситуацията. И тъй като не притежаваха моето шесто чувство, никак нямаше да ми е лесно да ги убедя, че имаме по-малко от три часа на разположение.

Щяха да ме задържат тук, докато проучат ситуацията. Най-вероятно биха ме третирали като не по-малко заподозрян от Робъртсън, тъй като бях проникнал в дома му незаконно. От къде на къде да са сигурни, че не съм накълцал тези телесни части сам, слагайки ги в десет пластмасови кутии, за да натопя Човека-гъба?

А в случай че откриеха трупа на Боб Робъртсън и шерифът — да не дава господ — не издържеше следоперативните усложнения, най-вероятно щях да бъда арестуван и обвинен в убийство.

Изключих телефона.

Без име, върху което да концентрирам паранормалната си дарба, и без човек, към когото да се обърна за помощ, се бях фраснал с всичка сила в стената, а жестокият сблъсък бе разклатил зъбите ми.

В този момент дочух силно изтрополяване на пода на една от стаите — това не беше нито затръшване на врата, нито пък някакво похлопване — след което нещо издрънча, сякаш се бе счупило.

Реагирах толкова бързо, че нямах време да мисля за безопасността си. Втурнах се към летящата врата, докато се опитвах да закопчая в движение телефона си за колана. Изтървах го, ала не се наведох да го вдигна, блъснах вратичките и влетях в дневната.

Един лампион лежеше съборен на пода. Керамичната му основа се беше счупила.

Когато отворих входната врата и видях, че на площадката и ливадата няма никого, я затръшнах силно. Звукът отекна из къщата и изведнъж се почувствах много приятно след продължителното прокрадване. Гневът ми беше укротен.

Тръгнах по коридора, търсейки натрапника. Спалня, килер, кабинет, килер, баня. Никаква жива душа.

Едва ли враните на покрива бяха съборили лампиона. Нито пък някакво внезапно течение. Да не говорим за земетресение.

Когато се върнах в кухнята, за да вдигна мобилния си телефон от земята и да се разкарам най-накрая оттук, Робъртсън вече беше там и ме очакваше.