Дийн Кунц
Чудакът Томас (48)

Четирийсет и осма глава

Дълго след като звуците на „Цяла нощ с Шеймъс Кокоболо“ бяха изчезнали от ефира и напевите на Глен Милър бяха напуснали стратосферата, отправяйки се към далечните планети, без да имам под ръка нито един диск на Елвис, с който да се утеша, аз обикалях улиците на Пико Мундо в безмълвието на ранната утрин, чудейки се къде ли бяха изчезнали всички бодаци.

Спрях на една бензиностанция, за да напълня резервоара и да отида до тоалетната. Лицето, което ме погледна от надрасканото огледало над умивалника, беше лице на преследван човек — изпито и с хлътнали очи.

От магазинчето в съседство си купих бутилка пепси и шишенце кофеинови таблетки ноу-доуз.

С химическата помощ на ноу-доуз, колата и въглехидратите в сладките, които госпожа Санчес ми беше дала, навярно щях да остана буден. Дали обаче можех да мисля достатъчно ясно в подобно състояние, щеше да си проличи едва когато куршумите започнеха да свистят.

Без име или физиономия, които да приложа към съучастника на Робъртсън, парапсихическият ми магнетизъм нямаше да ме отведе до целта ми. Можех да си карам така до утре сутринта, без да открия нищо съществено.

Изведнъж ми хрумна нещо и се отправих към Кампс Енд.

Миналата нощ шерифът бе поставил дома на Човека-гъба под наблюдение, ала постът очевидно беше изтеглен. След като Уайът Портър бе прострелян и цялото полицейско управление бе в шок, някой бе решил да пренасочи ресурсите другаде.

Внезапно осъзнах, че не беше задължително да бъда натопен и за покушението върху шерифа. Приятелчето на Робъртсън сигурно искаше да елиминира Уайът Портър, за да предизвика смут и дезорганизация в Полицейското управление на Пико Мундо, така че ченгетата да не могат да реагират адекватно на кризата, която щеше да настъпи.

Вместо да паркирам по-далеч от постройката, както бях направил предния път, оставих колата точно пред жълтата къщурка с избелялата синя врата, след което слязох от шевролета и решително се запътих към навеса.

Шофьорската ми книжка отново изпълни предназначението си, като буквално ми отвори вратата към жилището на Човека-гъба.

Влязох в кухнята и за минута застинах на прага, наострил уши. Бръмченето на хладилника. Тихото пукане и проскърцване, възвестяващи разширяването на старите дъски под влиянието на настъпващата жега на новия ден.

Инстинктът ми прошепна, че съм сам.

Веднага отидох в подредения кабинет. Този път помещението не приличаше на сборен пункт за десетки бодаци.

От стената над шкафовете с папките Маквей, Менсън и Ата сякаш ме наблюдаваха с нескрита неприязън.

Претършувах чекмеджетата на бюрото още веднъж, търсейки имена. При предишното си посещение бях сметнал, че малкият бележник с адресите едва ли ще ми бъде от полза, ала този път го прелистих с явен интерес.

Тефтерчето съдържаше по-малко от четирийсетина имена и адреси. Нито едно не ми говореше нещо.

Не прегледах банковите разписки, но се загледах в тях, мислейки си за онези петдесет и осем хиляди долара в брой, които Робъртсън бе изтеглил през изминалите два месеца. В джобовете на панталоните му имаше повече от четири хиляди, когато открих тялото му в банята си.

Ако си богат социопат и хобито ти е да организираш прецизно замислени масови убийства, колко ли голям цирк на кървищата би могъл да си купиш с петдесет и четири хиляди долара?

Въпреки че не бях спал, главата ме цепеше от кофеиновите хапчета, а и захарта от сладките и шоколадовата поничка ми бе разбъркала стомаха, веднага можех да отговоря на този въпрос — доста голям. Би могъл да си купиш цирк на смъртта с три арени — куршуми, експлозиви и отровен газ… Почти всичко без атомна бомба.

Някъде в къщата се затвори врата. Но не с трясък, а бавно и внимателно — сякаш човекът не искаше да бъде чут.

Светкавично се приближих до отворената врата на кабинета, движейки се безшумно като тигър. После излязох в коридора.

Не се виждаше никакъв натрапник. Като изключим мен. Вратите на банята и спалнята зееха отворени, както си бяха.

Вратата на дрешника в спалнята бе плъзгаща се. Тя не би могла да издаде звука, който бях чул.

Съзнавайки, че смъртта често е награда както за безразсъдните, така и за страхливите, бързо се вмъкнах в дневната. Беше пуста.

Летящата врата към кухнята не би могла да издаде звука, който бях чул, а входната врата бе затворена, както я бях оставил.

В предния ляв ъгъл на дневната имаше дрешник. Проверих съдържанието му и не намерих нищо друго освен две якета, няколко затворени картонени кутии и чадър.

Отидох в кухнята. Празно.

Навярно бях чул как натрапникът си тръгва. Това означаваше, че в къщата е имало някой, когато пристигнах, и че този някой се бе измъкнал в мига, в който е бил сигурен, че няма да го спипам.

Капки пот избиха по челото ми. Няколко се спуснаха по гърба ми и стигнаха чак до опашната ми кост.

Утринната жега не беше единствената причина за изпотяването ми.

Върнах се в кабинета и включих компютъра. Прегледах програмите на Робъртсън, прерових различните директории и намерих цяла библиотека мръсотии, които бе свалил от Интернет. Купища садистично порно. Детско порно. Както и много файлове за серийни убийци, ритуални осакатявания и сатанински церемонии.

Нищо от това обаче не ме насочи към неговия съучастник — във всеки случай не и достатъчно бързо, че да ми помогне да се справя навреме със ситуацията. Изключих компютъра.

Ако имах от онзи гел-дезинфектант, който сестрата бе използвала в болницата, щях да изстискам половин туба върху ръцете си.

По време на последното ми посещение в къщурката бях предприел светкавично претърсване, което приключи, когато направих достатъчно смущаващи открития, които да мога да представя на шерифа. Въпреки че секундите се нижеха с обезпокоителна скорост, този път реших да направя по-сериозен оглед, благодарен, че къщата е малка.

В едно от чекмеджетата на високия скрин в спалнята намерих няколко ножа с различна големина и дизайн. Върху остриетата на първите три-четири оръжия, които разгледах, имаше гравирани надписи на латински.

Макар че не знам латински, усещах, че смисълът на написаното ще бъде не по-малко отвратителен от остротата на всеки от кинжалите.

Друг нож бе покрит с йероглифи от дръжката до острия си връх. Тези пиктограми ми изглеждаха още по-неразбираеми и от латинския, въпреки че разпознах някои стилизирани образи — пламъци, соколи, вълци, змии, скорпиони…

Издърпах и второто чекмедже и открих масивен сребърен бокал, гравиран със скверни изображения. Полиран. Хладен и приятен на допир.

Този нечестив съд представляваше мерзка гавра с чашата за причастия, в която се налива осветеното вино на католическите литургии. Орнаментираните дръжки бяха във формата на преобърнати разпятия — Христос бе застанал с главата надолу. По ръба на бокала се виждаха надписи на латински, а по-надолу повърхността й бе гравирана с изображения на голи мъже и жени, участници в най-различни сексуални извращения.

В същото чекмедже се натъкнах и на лакирана в черно дарохранителница, украсена с порнографски рисунки. Върху стените и капачето на кутийката мъже и жени задоволяваха похотта си не само един с друг, но и с чакали, хиени, козли и змии.

В обикновените църкви в подобни дарохранителници се съхранява нафората — неквасеният хляб за причастието. В тази кутийка имаше нещо като катраненочерни бисквити, покрити с алени петънца.

Нафората излъчва нежен, приятен аромат, докато съдържанието на тази дарохранителница миришеше отвратително. Противният коктейл сякаш се състоеше от три съставки — неизвестна за мен билка, изгорели клечки и повръщано.

Скринът криеше и други сатанински принадлежности, ала тези ми бяха предостатъчно.

Не можех да си представя как възрастен човек може да вземе на сериозно всички тези холивудски клишета и глуповати ритуали на напудрения сатанизъм. Ако си на четиринайсет години и в тялото ти бушуват най-различни хормони, да; повечето тийнейджъри свързват сатанинските церемонии не толкова с култа към рогатия, колкото със сексуалните оргии и обезчестяванията на девствени съученички, за които могат само да си мечтаят. Но възрастен човек… Дори социопати като Боб Робъртсън и незнайният му приятел, колкото и да са се чалнали на тема брутално насилие, трябваше да притежават известна яснота на разсъдъка си, за да съзрат абсурдния характер на тези хелоуински игрички.

Върнах всички неща по местата им и затворих чекмеджетата.

Изведнъж някакво потропване сепна слуха ми. Няколко бързи похлопвания, сякаш някой искаше разрешение да влезе.

Погледнах през прозореца на спалнята, като едва ли не очаквах да зърна нечие лице, долепено до стъклото — навярно съсед. Ала видях само ослепително жаркия пустинен ден, сенките на дърветата и кафявия заден двор.

Потропването се повтори — също толкова тихо, както и преди. Този път обаче бе доста по-продължително — цяла серия похлопвания, които продължиха между петнайсет и двайсет секунди.

Върнах се в дневната, приближих се до прозореца до входната врата и внимателно отместих мръсните завеси. Никой не чакаше на площадката отвън.

Шевролетът на госпожа Санчес бе единственото превозно средство, паркирано до бордюра. Мързеливото куче, което се влачеше по улицата предния ден, сега отново се шляеше насам-натам, привело глава по-ниско от опашката си.

Спомних си каква врява бяха вдигнали враните на покрива при предното ми посещение, ето защо се отдалечих от прозореца и се загледах в тавана.

След като измина цяла минута, без да чуя нищичко, пристъпих в кухнята. Старият линолеум проскърцваше тихичко под стъпките ми.

В кухнята едва ли щях да намеря информация за съучастника на Робъртсън, ала въпреки това претършувах всички шкафове и чекмеджета. Повечето бяха празни — намерих само няколко чинии, прибори и дузина чаши.

Приближих се до хладилника, защото после Сторми щеше да ме пита дали този път съм се сетил да проверя за отрязани глави. Когато отворих вратата, видях бира, безалкохолно, парче консервирана шунка върху една чиния, половинка ягодов пай, плюс обичайните стелажи и подправки.

До ягодовия пай открих кутийка с четири черни свещи, дълги по двайсетина сантиметра. Може би ги съхраняваше в хладилника, защото на друго място щяха да се разтопят от жегата в тази къщурка без климатик.

До свещите имаше буркан без етикет, пълен с нещо като извадени зъби. По-внимателният оглед потвърди предположението ми — десетки кътници, резци, предни и кучешки зъби. Човешки зъби. Достатъчно, за да напълнят поне пет или шест усти.

За един дълъг миг останах загледан в буркана, опитвайки се да си представя как ли Човекът-гъба се е сдобил с тази странна колекция. Когато реших, че не ми се мисли повече, затворих вратата.

Не бях проверил камерата. Чувствах се задължен да надзърна и там.

Тя се намираше под хладилника. Когато отворих вратичката и измъкнах чекмеджето, оттам се издигна облак студена мъгла.

Двете ярки жълто-розови кутии ми бяха добре познати — сладоледът на „Бърк & Бейли“, който Робъртсън си беше купил миналия следобед. В едната имаше лешников с кленов сироп, а в другата — портокалов с шоколадов сироп.

Освен тях в камерата се виждаха и около десет непрозрачни пластмасови кутии с червени капаци, по чиито размери и форма съдех, че сигурно служат за съхраняване на недоизядена лазаня. Нямаше да ги отворя, ако на най-горните не бяха залепени етикети, надписани на ръка: „ХЕДЪР ДЖОНСЪН“ и „ДЖЕЙМС ДИЪРФИЙЛД“.

В крайна сметка нали търсех най-вече имена.

Когато преместих горните две кутии, видях още имена на капаците под тях: ЛИЗА БЕЛМОНТ, АЛИСА РОДРИГЕС, БЕНДЖАМИН НЕЙДЪР…

Започнах с Хедър Джонсън. Отместих червения похлупак и намерих две женски гърди.