Дийн Кунц
Чудакът Томас (47)

Четирийсет и седма глава

Петгодишната Николина Пийбоди носеше розови маратонки, розови шорти и розова тениска. Розовият й часовник имаше розова каишка и розова муцунка на прасенце върху циферблата.

— Когато стана достатъчно голяма, за да си купувам дрехи — ми заяви тя, — няма да нося нищо друго освен розово, розово, розово всеки ден, цяла година, завинаги!

Левана Пийбоди, която съвсем скоро трябваше да навърши седем, я стрелна с поглед и заяви:

— Всички ще си мислят, че си проститутка.

В същия момент Виола Пийбоди влезе в дневната с поднос в ръце, под чийто прозрачен похлупак се виждаше празничната торта, и каза:

— Левана! Току-що изрече лоша дума! Само да започнеш да говориш като хулиганка и ще ти спра джобните за две седмици!

— Какво е проститутка? — попита Николина.

— Жена, която носи розово и се целува с мъже за пари — важно заяви по-голямата сестра.

Когато поех тортата от Виола, тя рече:

— Само да взема книжките им, и сме готови.

Бях огледал набързо къщата. В нито един от ъглите не дебнеха бодаци.

— Значи ако целувам мъжете безплатно, пак ще мога да нося розово, без да съм проститутка.

— Ако целуваш мъжете безплатно, значи си курва — заключи по-голямото момиче.

— Левана, престани! — скара й се майка й.

— Но, мамо — каза Левана, — тя трябва да опознае света рано или късно.

Като забеляза усмивката, с която ги наблюдавах, и набързо я интерпретира с обезпокоителна за петгодишно момиченце прозорливост, Николина възрази на кака си:

— Ти изобщо не знаеш какво е да си курва, а само си въобразяваш!

— Напротив. Много добре знам — натърти самодоволно Левана.

Момичетата тръгнаха пред мен по алеята към колата на госпожа Санчес, която бе паркирана до бордюра.

Щом заключи вратите, Виола ни последва. Остави кутията с книжките им на задната седалка при дъщерите си, след което се настани на предната седалка. Подадох й тортата и затворих вратата.

Сутринта беше типична за Мохаве — ослепителна и знойна. Небето, този обърнат наопаки син казан, изливаше върху нас горещата си отвара.

Слънцето едва се бе издигнало над източния хоризонт и всички сенки се протягаха на запад, сякаш копнееха за нощта, която ги бе изоставила. Единственото нещо, което помръдваше сред застиналия въздух на улицата, беше моята сянка.

Ако наблизо имаше някакви свръхестествени същества, изобщо не се виждаха.

Докато се качвах в колата, Николина каза:

— И без това нямам никакво намерение да целувам разни мъже. Само мама, Левана и леля Шарлийн.

— Ще искаш да целуваш мъжете, когато станеш по-голяма — предрече й сестра й.

— Няма.

— Ще искаш.

— Няма пък — отсече твърдо Николина. — Само теб, мама и леля Шарлийн. О, да, и Чийвърс.

— Чийвърс е момче — изтъкна кака й, докато поемах към дома на Шарлийн.

По-малката се изкиска.

— Чийвърс е мечка.

— Но е мъжка мечка.

— Той е плюшен.

— Но пак е момче — спореше Левана. — Видя ли, вече си започнала — искаш да целуваш мъже.

— Но не съм курва — възрази Николина. — Ще стана кучешки доктор.

— Те се наричат ветеринари и не носят розово, розово, розово, всеки ден, цяла година, завинаги.

— Голяма работа. Аз ще съм първата.

— Ами… — замисли се сестра й, — ако имах болно куче, а ти си розов ветеринар, сигурно щях да го доведа при тебе, защото знам, че ще го излекуваш.

Бях избрал заобиколен маршрут и непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане. Така изминахме шест преки и се озовахме на две пресечки от Марикопа Лейн.

Дадох на Виола мобилния си телефон и тя се обади на сестра си, за да й каже, че води момичетата на гости.

Спретнатата къщичка на Марикопа Лейн бе покрита със снежнобели застъпващи се дъски и имаше синьо-лилави прозорци. На синята веранда — този своеобразен социален център на съседските взаимоотношения — се виждаха четири люлеещи се стола (в единия от които седеше домакинята) и люлка.

Когато паркирахме на алеята й, Шарлийн веднага стана от мястото си. Тя бе едра жена с възхитителна усмивка и перфектен глас за певица на госпъл, каквато всъщност и беше.

Един златен ретрийвър — Поси — се надигна от верандата, размахвайки възторжено разкошната си опашка. Въодушевен от появата на момичетата, той остана на мястото си, възпрян единствено от заповедта на господарката си.

Занесох тортата в кухнята, където вежливо отказах предложената ми от Шарлийн студена лимонада, ябълков сладкиш с канела, три вида сладки и домашно приготвени карамелизирани бонбони с фъстъчено масло.

Легнал по гръб, прегънал покорно предните си лапи, Поси умоляваше да бъде почесан по корема, което двете момичета направиха с голямо удоволствие.

Клекнах и останах така достатъчно дълго време, докато пожелая честит рожден ден на Левана. После прегърнах всяко от момиченцата.

Изглеждаха ми ужасно малки и крехки. Толкова малко трябваше, за да бъдат пречупени и изтръгнати от този свят. Уязвимостта им ме плашеше.

Виола ме придружи до предната веранда, където ми каза:

— Щеше да ми донесеш снимка на мъжа, от когото да се пазя.

— Няма смисъл. Той… няма го на снимката.

Големите й очи бяха изпълнени с доверие, което не заслужавах.

— Од, кажи ми честно — продължаваш ли да виждаш смъртта в мен?

Не знаех какво ще последва, ала въпреки че пустинният ден бе оставил ярко впечатление върху ретината ми, над шестото ми чувство се бе възцарил буреносен мрак, зареден с неизбежния грохот на гръмотевиците. Промяната в плановете им, отлагането на киното и обяда в „Пико Мундо Грил“ навярно бяха достатъчни, за да предотвратят гибелта им. Навярно.

— Сега сте в безопасност. И ти, и момичетата.

Очите й потърсиха моите и аз не посмях да отместя поглед.

— Ами ти, Од? Каквото и да е онова, което се задава… има ли сигурно място, където да се скриеш, докато бурята отмине?

Усмихнах се пресилено.

— Нали помниш, че знам всичко за Това, дето е Отвъд?

Тя продължи да ме гледа в очите още известно време, след което обви ръце около мен. Прегърнахме се силно.

Не попитах Виола дали е видяла смъртта в мен. Чернокожата жена никога не е твърдяла, че притежава пророчески способности… ала въпреки това се страхувах да не ми каже „да“.