Дийн Кунц
Чудакът Томас (45)

Четирийсет и пета глава

Когато паркирах шевролета пред апартамента на Сторми, полицейския микробус вече го нямаше.

Това само доказваше, че ченгетата не охраняваха нея. Както и подозирах, те наблюдаваха сградата, в случай че Боб Робъртсън тръгне по дирите ми. Когато се появих пред дома на шерифа Портър след стрелбата, полицаите са разбрали, че вече не съм при Сторми и са се махнали оттук.

Човекът-гъба бе изпаднал в безкраен сън, наглеждан от призрака на млада проститутка, ала неговият убиец и доскорошен партньор все още беше на свобода. Вторият социопат не би трябвало да има причина да се занимава със Сторми; освен това тя имаше 9-милиметров пистолет и непоколебима воля да го използва.

Отново си представих раната на Робъртсън, ала сега не можех да отместя поглед или да затворя очите си, както бях направил в банята. Нещо по-лошо — въображението ми прехвърли образа на смъртоносната дупка от синкавата плът на мъртвия Робъртсън към Сторми, при което си помислих и за младата жена, която ме беше спасила от койотите — как стоеше пред Църквата на шепнещата комета, скръстила свенливо ръце пред обезобразените си от куршумите гърди.

Изведнъж се втурнах напред. Взех стълбите на един дъх и изскочих на верандата. Блъснах рязко вратата с матираното стъкло.

Засуетих се с ключа, изтървах го, наведох се и светкавично го улових във въздуха, когато отскочи от облицования с паркет под, след което отключих вратата на апартамента й.

От всекидневната видях, че Сторми е в кухнята, и веднага отидох при нея.

Тя стоеше пред плота за рязане, който се намираше встрани от умивалника, и белеше един грейпфрут с малко ножче. Част от отделените семена блестяха върху дървената повърхност.

— Защо си толкова напрегнат? — попита ме тя, след като привърши с плода и остави ножа на поставката.

— Помислих си, че си мъртва.

— След като не съм, искаш ли да закусиш?

За малко да й кажа, че някой е прострелял шерифа.

Ала вместо това й рекох:

— Ако взимах наркотици, бих се изкефил максимално на амфетаминов омлет с три чаши черно кафе. Почти не съм спал. Трябва да остана буден и да проясня мислите си.

— Имам понички с шоколадова глазура.

— Това е едно добро начало.

Седнахме на кухненската маса; тя с нейния грейпфрут, а аз — с кутията понички и бутилка пепси с максимум захар и кофеин.

— Защо си мислил, че съм умряла? — попита ме приятелката ми.

Тя и без това се тревожеше за мен, ето защо не исках да напомпвам тревогата й до точката на избухване.

Ако й кажех за шерифа, щеше да се наложи да й разкажа и за трупа на Боб Робъртсън във ваната ми, и как вече е бил мъртъв, когато го видях в двора на църквата. А също и за случилото се в Църквата на шепнещата комета… и за сатанинската карта за медитация.

Сторми щеше да поиска да бъде до мен, докато свърши всичко. Да вземе пистолета си и да ме прикрива. Не можех да й позволя да се изложи на такъв риск.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не знам. Навсякъде виждам бодаци. Цели пълчища. Каквото и да се случи, ще бъде страшно. Изплашен съм.

Тя размаха предупредително лъжицата си към мен.

— Не си и помисляй да ми кажеш да си остана вкъщи днес.

— Бих искал днес да си останеш вкъщи.

— Какво ти казах току-що?

— Каквото ти казах току-що.

Изгледахме се безмълвно, докато ядяхме грейпфрут и шоколадова поничка.

— Днес ще си остана вкъщи — започна Сторми след малко, — ако и ти останеш тук през целия ден.

— Вече говорихме за това. Не мога да допусна хората да умрат, ако има начин да предотвратя това.

— Аз пък нямам намерение да остана дори един-единствен ден затворена в клетка само защото някъде навън се разхождал тигър.

Отпих от пепсито. Искаше ми се да имам няколко таблетки кофеин. Искаше ми се да имам стимуланти, с които да прочиствам главата си всеки път, когато сънят започваше да спуска пелената си над мен. Искаше ми се да бъда като другите хора, които нямат свръхестествени способности, и единственото ми бреме да бъдат последиците от онова, което шоколадовите понички биха могли да ми причинят.

— По-опасен е от тигър — изрекох.

— Не ми пука дори да е по-опасен и от тиранозавър. Искам да живея живота си и нямам никакво време за губене, ако държа да имам собствен магазин за сладолед след четири години.

— Бъди реалистка. Един ден без работа няма да ти попречи да осъществиш мечтата си.

— Всеки ден, в който работя върху нея, е моята мечта. Процесът, а не крайната цел — това е важното.

— Защо изобщо се опитвам да споря с теб? Винаги губя.

— Ти си един изключителен човек на действието, миличък. За какво ти е да можеш и да спориш?

— Аз съм изключителен човек на действието и страхотен готвач на аламинути.

— Идеалният съпруг.

— Ще си взема още една поничка.

С пълното съзнание, че ми предлага отстъпка, която не бих могъл да не приема, Сторми се усмихна и рече:

— Виж какво ще ти кажа — взимам си един почивен ден и идвам с теб. Няма да се отделя и за секунда — където и да отидеш, ще те следвам неотлъчно.

Мястото, където трябваше да отида, беше при човека, убил Боб Робъртсън… който сега навярно се подготвяше да осъществи касапницата, замислена от двамата. С мен Сторми изобщо нямаше да бъде в безопасност.

— Не — възразих. — По-добре да продължиш да работиш върху мечтата си. Опаковай тези фунийки, смеси тези млечни шейкове и стани най-добрият производител на сладолед. Ако човек не е последователен и се предава лесно, няма да осъществи дори и най-незначителните си мечти.

— Сам ли го измисли това, Од, или го чу отнякъде?

— Не се ли сещаш? Цитирах теб.

Тя нежно ми се усмихна.

— По-умен си, отколкото изглеждаш.

— Налага се. Къде ще отидеш в обедната си почивка?

— Познаваш ме — нося си обяд от къщи. По-евтино е и най-важното е, че мога да остана на работното си място.

— Не променяй решението си. Не се приближавай нито до залата за боулинг, нито до киното, нито до нищо.

— А до игрището за голф?

— Не.

— До някое миниатюрно игрищенце за голф?

— Говоря съвсем сериозно.

— До някоя игрална зала?

— Спомняш ли си онзи стар филм, „Обществен враг“? — попитах.

— Не мога ли да отида в някой увеселителен парк?

— Джеймс Кагни закусва с мутресата си…

— Не съм ничия мутреса.

— … и когато тя го вбесява, й завира половината грейпфрут в лицето.

— И тя сигурно го кастрира? Защото точно това бих направила аз с ножчето си за грейпфрут.

— „Обществен враг“ е направен през 1931. По онова време не можеш да покажеш кастриране на екрана.

— Колко незряло е било изкуството в онези дни! Сега сме толкова просветени. Искаш ли половината грейпфрут, та да си приготвя ножчето?

— Просто искам да кажа, че те обичам и се притеснявам за теб.

— И аз те обичам, миличък. Затова ти обещавам да не ходя да обядвам на миниигрището за голф. Ще го направя в „Бърк & Бейли“. И ако разсипя солта, незабавно ще хвърля една щипка зад рамото си. По дяволите, ще хвърля цялата солница.

— Благодаря ти. Аз обаче продължавам да обмислям идеята за грейпфрута в лицето.