Дийн Кунц
Чудакът Томас (43)

Четирийсет и трета глава

Сградата на радио Кей Пи Ем Си — гласът на долината Маравила — се намира на главната улица, в самото сърце на Пико Мундо. Тя представлява триетажна тухлена постройка в джорджиански стил, а от двете й страни се издигат викториански къщи, където се помещават адвокатската кантора на „Кнакър & Хискъс“ и пекарната „Добър ден“.

В този безбожно ранен час прозорците на пекарната светеха. Когато излязох от шевролета, ме лъхна уханието на току-що изпечен хляб, кифли с канела и лимонов щрудел.

Никакви бодаци не се мяркаха наблизо.

Първите два етажа на сградата на радиото са заети от кабинети. Студиата се намират на третия етаж.

Стан „Спанки“ Лъфмандър беше дежурният тонрежисьор. Хари Биймис, който незнайно как бе успял да оцелее в радиобизнеса, без да се сдобие с прякор, бе продуцентът на „Цяла нощ с Шеймъс Кокоболо“.

Започнах да им правя физиономии през тройно изолирания прозорец между коридора на третия етаж и електронното им убежище.

Те първо ми заявиха с красноречиви жестове, че трябва да се съвкупя със себе си, след което ми намигнаха и ми показаха знака „окей“. Кимнах и продължих по коридора към вратата на кабинката на студиото.

От високоговорителя в коридора, макар и тихичко, се чуваше „Перлен наниз“ на безсмъртния Глен Милър — тавата, която Шеймъс беше пуснал в момента.

Музиката идваше от компактдиск, ала по време на шоуто си Шеймъс използва жаргон от 30-те и 40-те години на миналия век.

Хари Биймис го беше предупредил, така че когато влязох в кабинката, Шеймъс си свали слушалките, погледна лампичката на ефира и ми каза:

— Хей, Магьоснико, добре дошъл в моето Пико Мундо!

За Шеймъс съм Магьосника от Од, или само Магьосника… за по-кратко.

— Защо не миришеш на шампоан от праскови? — попита ме той.

— Защото единственият сапун, който ми попадна под ръка, бе някакъв неароматизиран дезинфектант.

Той се намръщи.

— Не сте скъсали с богинята, нали?

— Тепърва започваме — уверих го аз.

— Радвам се да го чуя.

Тапицираните стени смекчаваха гласовете ни и ги заглаждаха.

Лещите на тъмните му очила имаха син цвят, а кожата му беше толкова черна, че се синееше.

Протегнах се и оставих пред него картата за медитация, шляпвайки я звучно на бюрото му, за да провокирам интереса му.

Той изобщо не я удостои с вниманието си.

— Възнамерявах да мина през закусвалнята след края на шоуто и да си поръчам някое инфарктно блюдо от пържена шунка с лук и картофено пюре.

Докато заобикалях острова на микрофоните и се разполагах на стола пред него, му казах:

— Тази сутрин няма да готвя. Имам почивен ден.

— Какво правиш, когато имаш почивен ден — излизаш навън и се шляеш покрай магазина за гуми?

— Мислех си дали да не отида да поиграя боулинг.

— Ти си един маниакален купонджия, Магьоснико. Не знам как изобщо те търпи твоята дама.

Песента на Милър свърши и Шеймъс се наведе към микрофона, изстрелвайки няколко умело импровизирани реплики, след което започна да припява от „Скок в един часа“ на Бени Гудман и „Хващай влака, без да чакаш“ на Дюк Елингтън.

Обичам да слушам Шеймъс и когато е в ефир, и когато не е. Той има глас, на фона на който Бари Уайт и Джеймс Ърл Джоунс звучат като циркаджийски музиканти с ангина. За радиофеновете си Шеймъс е Кадифения глас.

От един до шест през нощта всеки ден, с изключение на неделя, Шеймъс пуска онова, което нарича „музиката, която ни спечели голямата война“, и разказва истории за нощния живот на тази праисторическа епоха.

През останалите деветнайсет часа от деня Кей Пи Ем Си се въздържа от музиката, наблягайки на говоренето. Ръководството с радост би предпочело да елиминира изцяло тези пет часа от най-неслушаемото време, ала радиолицензът им ги задължава да обслужват гражданите двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Тази ситуация дава на Шеймъс свободата да прави каквото си поиска, а това, което искаше той, бе да потопи себе си и страдащите си от безсъние слушатели в славната ера на биг бендите. В онези дни, както обичаше да казва той, музиката била истинска, а животът почивал върху истината, разума и добрата воля.

Когато за пръв път чух тези думи, изразих изненадата си, че намира един доста противоречив период за толкова привлекателен. Отговорът му гласеше:

— Аз съм чернокож, сляп, доста интелигентен и чувствителен. Нито една епоха не би била лесна за мен. Тогава поне културата е била култура и е имала стил.

Сега Шеймъс каза на слушателите си:

— Затворете очи, представете си Дюк в характерния му бял смокинг и се качете заедно с мен, Шеймъс Кокоболо, на влака за Харлем.

Майка му го бе кръстила Шеймъс, защото искала синът й да стане детектив от полицията. Когато на три годинки момченцето загубило зрението си, мечтаната кариера на пазител на закона пропаднала завинаги като вариант. Фамилията му идваше от баща му, който бил чистокръвен жител на Ямайка.

Той вдигна черната пластмасова карта между палеца и показалеца на дясната си ръка и ми рече:

— Да не би някоя изумително тъпа банка да ти е дала кредитна карта?

— Надявах се ти да ми кажеш какво представлява.

Радиоводещият плъзна показалеца си по повърхността й, но без да чете надписа — явно се опитваше само да определи същността му.

— Ох, Магьоснико, нима си мислиш, че се нуждая от медитация, когато имам Каунт Бейси, Сачмо и Арти Шоу?

— Значи знаеш какво представлява.

— През последните две години съм получил поне дузина такива неща, всичките с различни вдъхновяващи мисли, сякаш слепците не могат да танцуват и затова трябва да медитират. Без да се обиждаш, Магьоснико, но те смятах за твърде готин, че да вземеш да ми пробутваш разни пластмасови фантастични духовни глупости като това, и сега съм малко притеснен за теб.

— Няма защо. Изобщо не ти я давам — просто искам да разбера какво е написано там.

— Радвам се да го чуя. Но защо си толкова любопитен?

— Такъв съм си по рождение.

— Започнах да схващам. Не е моя работа. — Той прочете картата с показалеца си и рече: — Бащата на лъжите.

— „Бащата на лозите“?

— Лъжите. Неистините.

Фразата ми звучеше позната, ала поради някаква причина не можех да схвана смисъла й — навярно защото просто не исках.

— Дяволът — каза Шеймъс. — Бащата на лъжите, Отецът на Злото, Негово Сатанинско Величество. За какво става дума, Магьоснико? Да не би старомодната религия на „Сейнт Барт“ да ти е станала толкова скучна напоследък, че да се нуждаеш от полъх на сяра, за да развълнуваш душата си?

— Картата не е моя.

— А чия е?

— Една сестра от окръжната болница ми каза да натисна здраво газта, да отида в пустинята и да я хвърля през прозореца, та да може вятърът да я отнесе.

— За един приятен младеж, който си изкарва честно прехраната с бъркалка в ръка, май се срещаш с доста смахнати хора.

Той побутна картата към мен по островчето на микрофона.

Надигнах се от стола си.

— Не оставяй тази Брайлова сяра тук — каза.

— Нали беше само някаква си пластмасова фантастична духовна глупост… — подметнах.

Двойните ми отражения се взираха в мен от тъмносините стъкла на очилата му.

— Някога познавах един практикуващ сатанист. Той твърдеше, че мрази майка си, но навярно я е обичал. Ченгетата намериха отрязаната й глава във фризера в запечатана найлонова торбичка с цветчета от роза, за да се запази свежа.

Взех картата за медитация. Стори ми се ледена.

— Благодаря ти за помощта, Шеймъс.

— Внимавай, Магьоснико. Интересни ексцентрични приятели не се намират лесно. Ако внезапно умреш, ще ми липсваш.