Дийн Кунц
Чудакът Томас (4)

Четвърта глава

Виждам мъртъвци, но повярвайте, че не е напразно.

В замяна често попадам в опасни ситуации, най-безобидният резултат от които са купища дрехи за пране.

Преоблякох се, отбих се при госпожа Санчес, за да се уверя, че още е налице, както правех всяка сутрин. През вратата със защитна мрежа я видях да седи до масата в кухнята.

Почуках, а тя подвикна:

— Чуваш ли ме?

— Да, госпожо.

— Чий глас чуваш?

— Вашия. Вие сте Розалия Санчес.

— Влез, Од Томас.

Лъхна ме ароматът на бъркани яйца, царевични питки и пържено сирене. Бива ме да приготвям аламинути, но госпожа Санчес по рождение е първокласна готвачка.

Приборите и печката й са старомодни, но блестят от чистота. Кухнята й е красива като безценна антика и носи отпечатъка на работа, която човек върши с любов и удоволствие.

Седнах срещу нея. Тя стискаше между дланите си порцелановата чаша с кафе, защото се страхуваше да не я изпусне — толкова силно трепереха ръцете й.

— Тази сутрин закъсня, Од Томас.

Неизменно се обръща към мен по име и фамилия. Подозирам, че според нея Од не е име, а благородническа титла нещо като принц или херцог — и протоколът изисква да бъде използвана от простосмъртните, когато разговарят с мен.

Може би ме мисли за син на детрониран крал, принуден да живее в бедност, който въпреки това заслужава подобаващо уважение.

— Така е — отговорих. — Извинете. Случи се нещо извънредно.

Госпожа Санчес не знае за особената ми връзка с мъртвите. Има си достатъчно грижи, та да се безпокои за разни мъртъвци, които посещават гаража й.

— Виждаш ли с какво съм облечена? — попита ме разтревожено.

— Бледожълт панталон. Жълта блуза на кафяви райета.

— Харесва ли ти шнолата ми във форма на пеперуда, Од Томас? — лукаво подхвърли тя.

— Няма шнола. Косата ви е завързана с жълта панделка. Между другото, прическата много ви отива.

На младини Розалия Санчес вероятно е била изключителна красавица. Сега беше на шейсет и три, бе понапълняла, годините бяха оставили отпечатъка си на лицето й, красотата й бе като на светица — изпълнена със смирението и нежността, на които учи времето, озарена от вътрешна светлина.

— Като закъсня — промълви тя, — си помислих, че си идвал, но не си ме видял. Казах си, че ако стана невидима за теб, повече няма да те зърна.

— Не се притеснявайте, няма да се случи.

— Сигурно е ужасно да си невидим.

— Така е, но пък няма да се налага да се бръснеш толкова често.

Госпожа Санчес мрази шегите, когато обсъждаме тази тема. Намръщи се, гримасата загрози лицето й на светица.

— Страхувах се да не стана невидима, но винаги съм си мислела, че ще виждам хората, само те няма да ме виждат и да ме чуват.

— Едно време гледах филм за един невидим човек. В студено време дъхът му се забелязваше.

Тя продължи да говори, все едно не ме беше чула:

— Обаче ако се случи хем хората да не ме виждат, хем аз да съм невидима за тях, ще ми се струва, че съм сама в целия свят. — Потрепери, тежката порцеланова чаша се удари в масата. Всъщност когато говори за невидимостта, тя има предвид смъртта, но не го осъзнава.

Първата година от новото хилядолетие не беше добра за човечеството, но за Розалия Санчес беше направо катастрофална. Една нощ през април тя загуби съпруга си Хърман. Беше заспала до човека, когото беше обичала повече от четирийсет години, и се бе събудила до изстинал труп. Изживяла бе такъв шок, че не можа да се съвземе напълно.

По-късно отказа да замине с трите си сестри и семействата им на отдавна запланувано пътуване. На 11 септември се събуди и научи от новините по телевизията, че самолетът, с който са пътували, е бил отвлечен и е бил използван като управляема ракета за извършване на един от най-страшните терористични актове в историята на човечеството.

Розалия беше мечтала да има деца, но Бог не я беше дарил с това щастие. Хърман, сестрите и племенниците й бяха смисълът на живота й. Жестоката съдба й отне всички… в съня й.

След трагичните събития тя се побърка от скръб. Но беше от кротките луди… може би защото през целия си живот и на мравката път правеше.

Лудостта й се изразяваше в това, че отказваше да повярва в смъртта на близките си. Твърдеше, че просто са станали невидими и че в определен момент, ако капризната природа пожелае, те отново ще се появят пред очите й.

Може би затова беше вманиачена на темата изчезване на самолети и кораби в Бермудския триъгълник. Беше изчела всички книги по въпроса.

Знаеше и за случая със стотиците хиляди маи от градовете Копан, Пиедрас Неграс и Паленка, които през 610 година пр. Хр. за една нощ изчезнали по необясним начин.

Ако човек я оставеше, с часове щеше да говори за изчезванията на хора и предмети, описани в историята. Например знам повече, отколкото ме интересува, за изпаряването на три хиляди китайски войници край Нанкин през 1939 година.

— Е, днес със сигурност не сте невидима — казах. — Което е истинска благословия, нали?

Веднъж ми призна какво я плаши най-много — че в деня, в който любимите й хора отново застанат пред нея, самата тя ще изчезне.

Копнее за завръщането им и същевременно се плаши от последствията.

Розалия се прекръсти, огледа се и най-сетне се усмихна:

— Може да изпека някакви сладки.

— Можете да изпечете каквото пожелаете.

— Какво ти се хапва, Од Томас?

— Изненадайте ме. — Погледнах часовника си. — А сега трябва да тръгвам, че шефът ще се сърди.

Тя ме изпрати до вратата и ме прегърна:

— Добро момче си, Од Томас.

— Напомняте ми за баба ми Шугарс — промълвих. — Само дето не играете покер, не се наливате с уиски и не карате бързи коли.

— Много си мил. Възхищавах се от Пърл Шугарс. Беше едновременно женствена и…

— Мъжко момиче — подсказах.

— Именно. Веднъж на Празника на ягодите един тип, който беше или пиян, или дрогиран, започна да се държи ужасно. Пърл набързо го усмири.

— Имаше страхотно ляво кроше.

— Разбира се, първо го ритна на едно специално място. Обаче си мисля, че щеше да го свали и само с крошетата. Мечтаех си да приличам на нея.

Излязох от къщата й и изминах шестте пресечки до закусвалнята „Пико Мундо Грил“, която се намира в центъра на градчето.

С всяка минута жегата ставаше все по-нетърпима. Боговете на пустинята Мохаве явно не познаваха значението на думата „умереност“.

Утринните сенки се смаляваха пред очите ми, оттегляха се от напичащите се морави пред къщите, от размекнатия асфалт, от циментовите тротоари, на които можеше да се изпържи яйце.

Въздухът явно бе прекалено уморен, за да се раздвижи. Листата на дърветата бяха увиснали. Птиците или се криеха сред гъстите храсти, или летяха високо в небето, където поради разредения въздух горещината не се усещаше.

Докато крачех по замрялата улица, зърнах три движещи се сенки. Не бяха на дърво, на къща или на човек, а необикновени сенки. Като по-млад ги наричах „присъствия“, но това е само друга дума за „призраци“, а те не са привидения като Пени Калисто.

Мисля, че изобщо не са съществували, че не принадлежат към нашия свят, а обитават някакво царство на вечен мрак.

Нямат определена форма, ефимерни са като сенки. Движат се безшумно. Намеренията им, макар и не съвсем ясни, определено не са добронамерени.

Често се прокрадват като котки, но котки, големи колкото хора. Понякога се движат полуизправени като фантастични същества, които са наполовина хора, наполовина кучета.

Не ги виждам често. Но появата им със сигурност означава голяма неприятност.

За мен вече не са сенки. Наричам ги „бодаци“.

„Бодак“ е дума, която едно шестгодишно момченце от Англия използва, за да опише тези създания, когато ги видяхме да блуждаят една привечер. Бодакът е малко и зло животно от британската митология, което прониква през комина и похищава непослушните деца.

Не мисля, че привиденията, които виждам, са бодаци. Според мен и момченцето не го вярваше. Нарече ги така, защото беше първата дума, която му дойде наум… и поради липсата на по-подходяща.

То беше единственото познато ми човешко същество, което притежаваше моята дарба. Няколко минути, след като изрече пред мен думата „бодак“, бе премазано от един камион, чийто шофьор беше изгубил управление.

Докато стигна до закусвалнята, трима бодаци вече тичаха заедно далеч пред мен. Завиха зад ъгъла и изчезнаха, сякаш бяха само мираж.

Само че не бяха.

Понякога ми е трудно да се съсредоточа върху задачата да бъда възможно най-добрият майстор на аламинути. Днес щеше да ми е необходимо да положа повече усилия, та омлетите, пържените картофки, бургерите и пърженият бекон да са на обичайното ниво.