Дийн Кунц
Чудакът Томас (39)

Трийсет и девета глава

Само ако знаех името или даже лицето на онзи, когото трябваше да издиря, щях да предприема серия парапсихологически проучвания, преравяйки цялото Пико Мундо, докато шестото ми чувство не ме свържеше с него. Човекът, който бе убил Боб Робъртсън и който изгаряше от нетърпение да убие и други на следващия ден, си оставаше неизвестен за мен, и докато продължавах да търся мистериозния фантом, щях само да хабя силите и времето си.

Градът спеше, ала демоните му бяха будни. Бодаците бродеха по улиците му, по-многобройни и страховити от койотите, предвкусвайки екстаза от бъдещото кръвопролитие.

Минах покрай няколко къщи, където тези живи сенки се бяха скупчили, водени от зловещото си любопитство. Опитвах се да запомня всеки от обкръжените от привиденията домове, защото смятах, че хората, които живееха там, ще бъдат убити между изгрев и залез-слънце.

Макар и малко в сравнение с големите селища, нашето градче се е разраснало значително на фона на онова, което представляваше някога. В окръга живееха половин милион души, а в Пико Мундо — четирийсет хиляди. Бях се срещал със съвсем малка част от тях.

Повечето от къщите, около които се бяха събрали бодаците, принадлежаха на хора, които не познавах. Нямах време да се срещна с всички, нито пък хранех безумните надежди, че те ще ми повярват до такава степен, че да променят плановете си за сряда. Виола Пийбоди бе изключение от правилото.

Замислих се дали пък да не посетя тези от хората, които познавах, и да ги помоля да ми изброят всички места, където възнамеряваха да ходят идния следобед. Ако имах късмет, може би по този начин щях да открия общото между тях — това трябваше да бъде сцената на бъдещата трагедия.

Приятелите ми бяха много малко. Познатите ми не знаеха за свръхестествената ми дарба и се отнасяха към мен като към безобиден ексцентрик, така че надали щяха да бъдат особено изненадани от неочакваното ми посещение или странните ми въпроси.

Ала ако започнех да събирам тази информация в присъствието на бодаците, веднага щях да възбудя подозренията им. А набия ли им се веднъж на очи, необичайната ми същност бързо ще бъде разкрита.

Спомням си онова шестгодишно английско момченце, което говореше за бодаците — и бе премазано до стената на бетонна сграда от изгубилия управление камион. Ударът беше толкова силен, че част от бетонните блокчета се бяха откъртили от стената, разкривайки стоманените ребра, около които бяха зазидани.

Въпреки че шофьорът, млад мъж на двайсет и осем години, беше в чудесно здраве, аутопсията разкри, че внезапно е получил масивен, фатален сърдечен удар, докато е бил зад волана.

Навярно сърцето му е спряло точно в момента, когато е превалял билото на хълма, в подножието на който е стояло шестгодишното момченце. Полицейският анализ на катастрофата показа, че страничният наклон на възвишението в съчетание с напречно разположената улица долу, би трябвало да отнесе лишения от управление камион далеч от детето — на около девет метра встрани от бетонната стена, където се беше врязал. Очевидно по време на спускането по хълма тялото на мъртвия шофьор бе клюмнало над волана, завъртайки го така, че да насочи превозното средство към невръстното хлапе.

Знам повече за загадките на вселената от тези от вас, които не виждат бродещите мъртъвци, ала смисълът на битието продължава да е загадка за мен. Въпреки това има едно нещо, което съм научил въз основа на опита си — мога да заявя със сигурност, че съвпадения не съществуват.

Онова, което физиците ни казват за макрокосмоса, е валидно и за микрокосмоса — дори в хаоса има ред, стремеж и странно значение, което помага — но и често пречи — на нашите лутания в търсене на смисъла.

В крайна сметка не спрях пред нито една от къщите, обкръжени от бодаците, нито пък събудих спящите, за да им задам неотложните си въпроси. Някъде, незнайно къде, привидно здрав шофьор и огромен камион се нуждаеха само от своевременен мозъчен аневризъм и внезапен дефект на спирачките, за да връхлетят мълниеносно върху мен.

Вместо това завих към дома на шериф Портър, чудейки се дали трябва да го събудя в безбожно ранния час — три след полунощ.

През изминалите години само два пъти бях смущавал съня му. В първия случай бях целият изкалян и мокър до кости, а зад мен подрънкваше прилично дългата верига, с която едни не особено приятни хора ме бяха завързали към двама мъртъвци, след което ме бяха хвърлили в езерото Мало Суерте. А втория път, когато го събудих, просто бе настъпил кризисен момент, изискващ неговата намеса.

Сегашната криза още не ни беше връхлетяла, ала се задаваше на хоризонта. Прецених, че Уайът Портър трябва да разбере, че Боб Робъртсън не беше някакъв си вълк единак, а работеше в комбина.

Предстоеше ми трудна задача. Трябваше да поднеса тази информация убедително, ала без да разкрия, че всъщност съм намерил Робъртсън мъртъв в банята ми, след което, нарушавайки хладнокръвно множество закони, бях опаковал трупа и го бях захвърлил на такова място, че да премахна всички улики, водещи към мен.

Когато свърнах зад ъгъла и потеглих по уличката, където живееше шерифът, бях изненадан да видя, че въпреки късния час прозорците на няколко от къщите светеха, а домът на Уайът бе най-осветеният от всички.

Четири полицейски коли бяха спрели пред къщата му. Личеше си, че бяха паркирали набързо — всички бяха застанали под остри ъгли спрямо тротоара. Сигналната лампа на единия от автомобилите още се въртеше на покрива му.

На предната морава под светлината на ритмичните синьо алени отблясъци бяха застанали петима полицаи, улисани в разговор. Стойките им подсказваха, че се успокояват един друг.

Възнамерявах да паркирам от другата страна на улицата. Щях да му звънна по телефона, и то едва след като измислех достатъчно правдоподобна история, в която да не се споменава и думичка за усилията ми да създам таксиметрова фирма, специализирана в превоз на мъртъвци.

Сърцето ми изведнъж се сви. Спрях шевролета на улицата до една от патрулките и изгасих фаровете, ала оставих двигателя включен, надявайки се никое от ченгетата да не се приближи достатъчно до автомобила, за да види, че ключовете не са на таблото.

Познавах добре всички полицаи на моравата. Затичах се към тях и те се обърнаха, гледайки ме изненадано.

Сони Уекслър — най-високият, най-якият и най-деликатният в речево отношение от тях — изведнъж протегна мускулестата си ръка, сякаш за да ме възпре да не се шмугна покрай него и да вляза в къщата.

— Стой, хлапе! От криминалния отдел още не са свършили.

До този момент не бях забелязал Изи Малданадо на предната веранда. Той бе застанал на колене и очевидно се занимаваше с нещо важно, ала от мястото си не можех да кажа точно какво. След малко се изправи и се протегна, за да раздвижи кръста си.

Изи работи за криминалната лаборатория в Полицейското управление на окръг Маравила, което извършва услуги и за полицията на Пико Мундо. Когато трупът на Боб Робъртсън бъдеше открит, най-вероятно Изи щеше да бъде служителят, който педантично трябваше да събере всички възможни доказателства.

Въпреки че ужасно ми се искаше да разбера какво се е случило тук, не можех да промълвя и дума. Не можех да преглътна. Някаква лепкава буца сякаш бе запушила гърлото ми.

Знаех си, че този проблем е изцяло на нервна почва, ала въпреки това, докато се опитвах безуспешно да премахна препятствието в гърлото си, се сетих за Гънтър Ълстейн — обичан учител по музика и диригент на оркестъра на гимназията в Пико Мундо, който страдаше от проблеми с преглъщането. За няколко седмици положението му внезапно се влоши и преди още да бъде диагностициран, ракът на хранопровода плъзна из целия му ларинкс.

Тъй като не можеше да преглъща, теглото му мълниеносно се стопи. Отначало го лекуваха с облъчване, а впоследствие решиха да изрежат хранопровода му, създавайки нов от дебелото му черво. Облъчването обаче не доведе до нищо и човекът умря преди операцията.

Измършавял и съсухрен, Гъни Ълстейн можеше да бъде забелязан през последните си дни в люлеещия се стол на предната веранда на къщата, която собственоръчно беше построил. Съпругата му Мери, с която бяха женени от трийсет години, още живее там.

През последните седмици от живота си той изгуби и способността си да говори. Искаше му се да каже толкова много неща на Мери — как тя винаги бе стимулирала най-доброто от него, колко я обичаше — но не можеше да изрази на хартия дълбочината на чувствата си. Сега той броди печален и горчиво съжалява, задето не е могъл да й каже всички тези неща, хранейки напразните надежди, че като призрак все ще намери някакъв начин да й проговори.

Туморът на ларинкса би бил истинска благословия, ако ми попречеше да попитам Сони Уекслър:

— Какво се е случило?

— Мислех, че знаеш — отвърна ми той. — Когато те видях, си казах, че сигурно заради това си дошъл. Шерифът е бил прострелян.

Джизъс Бустамант, друг полицай, процеди ядосано:

— Преди около час някакво шибано копеле е гръмнало шефа три пъти в гърдите, както си е стоял на верандата!

Стомахът ми се преобърна, после още веднъж и още веднъж, почти в такт с редуващите се алени и сини отблясъци на въртящата се лампа, а буцата в гърлото ми стана още по-голяма и горчива.

Сигурно съм пребледнял и съм се олюлял, защото коленете ми изведнъж се разтрепериха. Джизъс ме улови за раменете, за да не падна, а Сони Уекслър побърза да ми каже:

— Спокойно, хлапе, спокойно, шерифът е жив. Може да е зле, но е жив — а той не се предава лесно.

— В момента е под грижите на лекарите — каза Били Мъндей, чието рождено петно с цвят на портвайн, заемащо една трета от лицето му, блестеше мистериозно в мрака, придавайки му вид на някакъв шаман. — Ще се оправи… трябва да се оправи. Иначе какво ще правим без него?

— Той не се предава лесно — повтори Сони.

— В коя болница е? — попитах.

— В Окръжната.

Веднага се втурнах към шевролета, който бях оставил на улицата.