Дийн Кунц
Чудакът Томас (31)

Трийсет и първа глава

Мебелите ми втора ръка (твърде изподраскани и разнебитени, за да покрият стандарта на магазините, откъдето пазаруваше Сторми), книгите ми с меки корици, грижливо подредени върху дървени полици, подпрени на тухли, рамкираните ми плакати на Квазимодо (в изпълнението на Чарлс Лафтън), Хамлет (в изпълнението на Мел Гибсън) и Извънземното от едноименния филм (трима измислени герои, с които се идентифицирах по различни причини), картоненият Елвис, който вечно се усмихваше…

От прага, където стоях, всичко изглеждаше както го бях оставил, когато тръгнах за работа вторник сутринта.

Вратата бе заключена и не показваше следи от влизане с взлом. Докато обикалях около сградата, не бях забелязал някой от прозорците да е счупен.

Сега се разкъсвах между желанието да оставя вратата отворена, за да си осигуря светкавична възможност за бягство, и да я заключа, за да попреча на някого да се промъкне зад гърба ми. След мъчителни колебания, които сякаш продължиха цяла вечност, тихичко затворих вратата и дръпнах резето.

С изключение на епизодичното чуруликане на някаква нощна птица, което достигаше до ушите ми през двата прозореца със спуснати щори (бях ги оставил отворени за проветряване), тишината бе толкова дълбока, че капката вода, която се откъсна от чешмата в кухненския бокс, издаде такова звучно „пльонк“, че щеше да спука тъпанчетата ми.

Съзнавайки, че от мен се искаше да вдигна пистолета, аз не се поддадох на изкушението и прекрачих оръжието.

Един от плюсовете на това да живееш в гарсониера — освен че креслото ти е на крачка от леглото, а леглото — на една ръка разстояние от хладилника — е, че търсенето на евентуален неканен гост отнема по-малко от минута. Кръвното ти налягане просто няма време да се повиши до такава степен, че да предизвика инфаркт или инсулт, когато единственото, което трябва да направиш, е да надзърнеш зад канапето или в килера, за да елиминираш всички възможни скривалища.

Оставаше ми да погледна само в банята.

Вратата бе затворена. Когато излязох, не беше.

След като взимам душ, винаги я оставям отворена, защото банята има само едно мъничко прозорче, голямо колкото амбразура, а вентилаторът вдига шум като някой побъркан хевиметъл барабанист, като за сметка на това изобщо не проветрява помещението. Ако не оставя вратата отворена, съвсем скоро банята ще бъде окупирана от агресивна мутирала плесен с кръвожадни наклонности и вкус към човешка плът, а аз ще трябва да се къпя в кухненската мивка.

Откопчах клетъчния телефон от колана си и се замислих дали да не се обадя в полицията и да съобщя за незаконно проникване в дома ми.

Ако полицаите пристигнеха и не откриеха никого в банята, щях да изглеждам глупаво. Хрумнаха ми и сценарии, в които можеше да се окажа в доста по-лоша ситуация от това само да изглеждам глупаво.

Отново погледнах към пистолета на пода. В случай че някой го бе оставил там нарочно — за да го вдигна — за какъв дявол този някой искаше да го взема?

Оставих телефона на масичката за закуски, пристъпих към едната страна на вратата на банята и се заслушах внимателно. Единствените звуци бяха периодичното чуруликане на нощната птица и — след дълга пауза — повторното „пльонк“ на друга водна капка в кухненския умивалник.

Дръжката се завъртя без затруднения. Вратата се отвори навътре.

Някой бе оставил лампата включена.

Не обичам да хабя електричеството. Може да струва само центове, ала един готвач на аламинути, който се надява да се ожени, не може да си позволи да оставя лампите включени и музиката пусната, за да забавлява паяците и духовете, които могат да посетят жилището му в негово отсъствие.

С широко отворената си врата малката баня не предоставяше никакви скривалища за потенциалния натрапник, с изключение на ваната, скрита зад завеската на душа.

Винаги дърпам завеската, след като си взема душ, защото ако я оставя сбутана в единия край на релсата, няма да може да изсъхне добре в това непроветриво пространство. А плесените само това и чакат — да се настанят във влажните й гънки.

След като съм излязъл във вторник сутринта, някой е дръпнал завеската настрани. Този човек — или някой друг — сега лежеше по корем във ваната.

Или беше паднал вътре, или бе хвърлен там, след като е умрял. Никой жив човек не може да лежи в такава неудобна поза, с лице, притиснато към отходния канал, и дясна ръка, изкривена зад гърба под ъгъл, който предполагаше изкълчено рамо или дори скъсани ставни връзки.

Пръстите на бледата ръка бяха сгърчени като ноктите на хищна птица. Бяха абсолютно неподвижни.

Върху далечния ръб на ваната се виждаше кърваво петно, засъхнало върху порцелана.

Когато кръвта е пролята в голямо количество, човек може да я помирише. Ако това е станало наскоро, миризмата й не е противна, а фина, остра и ужасяваща. От мястото, където стоях, ноздрите ми не долавяха нищо такова.

Блестящата капчица течен сапун върху една от плочките на умивалника и пяната около канала свидетелстваха, че убиецът си е измил ръцете, след като си е свършил работата. Навярно е искал да премахне петната от кръв или пък да се отърве от издайническите барутни следи, уличаващи го в престъплението.

След като се е подсушил, е подхвърлил кърпата за ръце във ваната. Сега тя покриваше задната част от главата на жертвата.

Несъзнателно направих крачка назад и излязох от банята, минавайки от другата страна на отворената врата.

Сърцето ми държеше доста неподходящ ритъм за ефирната мелодия на нощната птица.

За пореден път погледнах към пистолета на килима. Инстинктивното ми нежелание да го докосна се бе оказало разумен ход, въпреки че все още не проумявах значението на онова, което се беше случило тук.

Клетъчният ми телефон лежеше на масичката за закуски, а стационарният беше на стената над нощното шкафче до леглото ми. Прехвърлих в съзнанието си хората, на които можех да се обадя, и тези, на които трябваше да се обадя. Нито една от възможностите не ми харесваше.

За да получа по-добра представа за ситуацията, трябваше да видя лицето на мъртвеца.

Върнах се в банята и се надвесих над ваната. Като гледах да не докосвам сгърчените, зловещо изкривени пръсти, сграбчих трупа за дрехата му и след известно усилие успях да го завъртя на една страна, а после и по гръб.

Кърпата се свлече от лицето му.

Все още воднистосиви, ала лишени от характерния за тях израз на зловеща веселост, очите на Боб Робъртсън най-накрая изглеждаха фокусирани. Взорът им бе вперен нейде в далечината, сякаш в последния миг от съществуването си Човекът-гъба бе зърнал нещо далеч по-страховито и стряскащо от лицето на убиеца си.