Дийн Кунц
Чудакът Томас (29)

Двайсет и девета глава

Според голямото електронно табло на „Банк ъф Америка“ температурата бе паднала до сравнително прохладните трийсет градуса след часа, в който метлите започват да летят.

Духаше слаб ветрец, който ту затихваше, ту се появяваше отново, сякаш механизмите на боговете на вятъра се бяха покрили с ръжда. Горещ и сух, ветрецът се суетеше покрай фикусите, палмите и джакарандите^[1], шепнейки им съзаклятнически.

Улиците на Пико Мундо бяха тихи. Когато ветрецът задържаше дъха си, можех да чуя цъкането на превключвателите в контролните кутии на светофарите, докато светлините на кръстовищата се сменяха от зелено към жълто и от жълто към червено.

Вървяхме към апартамента на Сторми, целите нащрек — очаквахме всеки момент Боб Робъртсън да изскочи като човече на пружинка я иззад някоя паркирана кола, я от някой тъмен вход.

Ала единствените признаци на движение, като изключим танца на целуваните от ветреца листа, бяха главоломните лупинги на прилепите, които гонеха рояк нощни пеперуди покрай сиянието на една улична лампа. Улисани в гонитбата, насекомите и преследвачите им се издигаха все по-нависоко — ако продължаваха в този дух, не след дълго щяха да отминат луната и дори съзвездието Касиопея.

Сторми живее на три преки от закусвалнята. Крачехме бързо, без да си говорим, сплели ръце.

Решението ми беше окончателно. Въпреки възраженията си приятелката ми съзнаваше не по-зле от мен, че нямам никакъв избор — просто трябваше да направя всичко, което мога, за да помогна на шерифа Портър да спре Робъртсън, преди касапницата, обсебила сънищата ми през последните три години, да се е случила в действителност.

Всичко, което можехме да си кажем по тази тема сега, щеше да бъде ненужно повторение на вече изречени неща. Освен това никой от нас не се блазнеше от идеята да си бъбрим на улицата, сред мрака на застрашително приближаващата се зора.

Старата викторианска къща на два етажа бе разделена на четири апартамента. Сторми живее на приземния етаж вдясно.

Не очаквахме Робъртсън да ни дебне там. Въпреки че по някакъв начин той бе научил кой съм аз, от това не следваше, че би открил лесно къде живее Сторми.

Ако възнамеряваше да ме причака, най-вероятно щеше да го направи в апартамента ми над гаража на Розалия Санчес.

Благоразумието обаче ни караше да бъдем внимателни, докато пристъпяхме във фоайето, а после и в апартамента. Вътре бе прохладно и ухаеше леко на праскови. Когато затворихме вратата, пустинята Мохаве остана далеч зад нас.

Приятелката ми разполагаше с три стаи, баня и кухня. След като запалихме осветлението, се насочихме директно към банята, където тя държеше своя 9-милиметров пистолет.

Сторми извади пълнителя, провери дали е зареден и го пъхна обратно.

По принцип оръжията винаги са ми действали на нервите — без значение къде се намирам — ала не и когато са в ръцете на годеницата ми. Тя може да си седи, допряла пръст до бутона за взривяване на атомна бомба, а аз ще се чувствам в безопасност и даже ще си подремна.

Бързата проверка на прозорците разкри, че са затворени, както ги беше оставила.

Никакви чудовища не се криеха из килерите.

Докато приятелката ми си миеше зъбите и се преобличаше за лягане, се обадих в търговския център „Грийн Муун“ и изслушах записаното съобщение, което ме уведомяваше за услугите и цените. Отваряха в единайсет сутринта от четвъртък до неделя включително и в един следобед от понеделник до сряда.

Робъртсън можеше да влезе в залата за боулинг с мисълта за убийство най-рано в един следобед.

Двата мултиплекса с общо двайсет зали привличаха зрители както от Пико Мундо, така и от околностите му. По телефона научих, че филмът, на който Виола възнамеряваше да заведе дъщерите си, се прожектира в две от залите на единия мултиплекс. Запомних началния час на прожекциите — по-ранната беше от един и десет следобед.

После отметнах завивките, събух обувките си и се излегнах на тънкия чаршаф, очаквайки Сторми.

Тя бе украсила скромния си дом с евтини вещи от магазините на Армията на спасението, ала апартаментът й не изглежда нито кичозно, нито бедняшки. Приятелката ми има изключителен талант за еклектичен дизайн и е способна да съзре магията в предмети, които другите хора смятат за стари, чудати или дори гротескни.

Лампиони с копринени абажури, украсени с ресни, столове в стил стикли с тумбести табуретки за крака, гравюри на Максфийлд Париш, пъстроцветни вази от панаирджийско стъкло и всевъзможни изящни джунджурийки — ярко опровержение на правилото, че миш-машът за нищо не става. Апартаментът на Сторми е най-приветливото и уютно жилище, в което съм влизал някога.

На това място времето сякаш е замръзнало.

Тук намирам покой и хармония. Забравям за грижите си и за всички проблеми, които имам с палачинките и полтъргайстите.

Тук съм в безопасност.

Тук знам съдбата си и съм доволен от нея.

Тук живее Сторми, а където живее тя, аз благоденствам.

Над леглото й, сложена в рамка и зад стъкло, стои картичката от машината за предсказания: СЪДБАТА ВИ Е ДА СТЕ ЗАЕДНО ЗАВИНАГИ.

Преди четири години на главната алея на ежегодно провеждания панаир се мъдреше една безвкусна машинария, наречена Циганската мумия, която чакаше зад тъмния ъгъл на голямата шатра, пълна с необичайни игри и страховити атракции.

Съоръжението напомняше старомодна телефонна кабина и бе високо два метра и двайсет сантиметра. Горната му половина бе покрита със стъкло от трите страни.

В тази прозрачна част седеше дребничка женица, подобна на джудже и облечена като циганка. Цялата бе отрупана с лъскави дрънкулки, а на главата си носеше пъстроцветна забрадка. Възлестите й, костеливи, съсухрени ръце почиваха на бедрата й, а зеленото на ноктите й приличаше не толкова на лак, колкото на плесен.

Гравираната плочка в краката й твърдеше, че това е мумифицираният труп на циганка джудже. Благодарение на точните й прогнози и предсказания славата й плъзнала нашир и надлъж из Европа още през осемнайсети век.

Осеяната с петна кожа на лицето й бе опъната като пергамент върху черепа й. Клепачите й бяха зашити с черен конец, също както и устните й.

Най-вероятно това не се дължеше на изкуството на Смъртта в полето на плътта, а на сръчността на някой художник, който добре е знаел как се борави с гипс, хартия и латекс.

Когато със Сторми се озовахме пред Циганската мумия, една друга двойка пусна двайсет и пет цента в прореза. Жената се наведе към кръглата решетка в стъклото и зададе на висок глас въпроса си:

— Циганска мумия, кажи ни дали с Джони ще се радваме на дълъг и щастлив семеен живот?

Мъжът — очевидно Джони — натисна бутона с надпис „ОТГОВОР“ и една картичка се плъзна в медния улей. Той я взе и я прочете на глас:

— „Студеният вятър бушува, а всяка нощ сякаш продължава хиляда години.“

Нито Джони, нито неговата кандидат-съпруга сметнаха това за отговор на въпроса им, ето защо опитаха отново. На втората картичка пишеше: „Глупакът скача от скалата, ала езерото под него е замръзнало“.

Жената, убедена, че Циганската мумия не е чула добре въпроса й, реши да го повтори:

— Дали с Джони ще се радваме на дълъг и щастлив семеен живот?

Ето какво бе написано на третата картичка: „Градината от болни дървета ражда отровни плодове“.

И на четвъртата: „Камъкът не може да засити гладния, нито пък пясъкът може да утоли жаждата на жадния“.

Обзета от безумно упорство, двойката пусна още четири монети по двайсет и пет цента в съоръжението, търсейки изплъзващия се отговор. На петата картичка се скараха, а когато Джони започна да чете номер осем, студеният вятър, предсказан от първата картичка, вече духаше като хала помежду им.

След като Джони и неговата любима си тръгнаха, ние със Сторми решихме да изпробваме и нашия късмет с Циганската мумия. Една-единствена монетка ни донесе уверението, че ни е писано да бъдем заедно.

Когато приятелката ми разказва тази история, твърди, че след като ни дало онова, за което копнееше другата двойка, мумифицираното джудже намигнало.

Аз не видях подобно нещо. Не разбирам как едно зашито око може да изпълни такъв номер, без да скъса поне един шев. Въпреки това образът на намигащата мумия е изключително ярък в съзнанието ми.

Сега, докато чаках под сложената в остъклена рамка картичка, Сторми се приближи до леглото. Носеше обикновени бели памучни гащички и тениска от „Спондж Боб“.

Всички модели от каталога на „Виктория Сикрет“, с оскъдните си бикини и прозрачни сутиени, притежават само част от сексапила на Сторми, когато е облечена с ученически пликчета и най-обикновена тениска.

Тя легна на една страна и се сгуши до мен, отпускайки глава върху гърдите ми, за да чуе биенето на сърцето ми. Често обича да прави така, докато заспи. Аз съм лодкарят, на когото се доверява да я откара в царството на сънищата.

Известно време и двамата лежим безмълвни, след което тя ми казва:

— Ако ме искаш… вече съм готова.

Не съм светец. Използвал съм шофьорската си книжка, за да прониквам в домове, където не съм бил поканен. Отвръщам на насилието с насилие и никога не подавам другата си буза. Имал съм достатъчно нечисти помисли, за да унищожа целия озонов слой. Често съм говорил лоши неща за майка си.

Ала когато Сторми ми се предложи, си помислих за онова осиротяло момиченце, което светът познаваше като Бронуен — съвсем самичко и уплашено, само на седем годинки — осиновено и приютено на сигурно място, само за да разбере, че новият й татко иска не дъщеря, а сексиграчка. Веднага си представих объркването, страха, унижението и срама й.

Помислих си и за Пени Калисто, и за раковината, която ми даде. От лъскавото розово гърло на тази черупка бе дошъл гласът на чудовището, ръмжащо на езика на обезумялата похот.

Въпреки че не смесвах чистата си страст с извратените желания и брутален егоизъм на Харло Ландерсън, не можех да изтрия от паметта си тежкото му дишане и животинското грухтене.

— Остава съвсем малко до събота — казах на Сторми. — Ти ме научи да ценя красотата на очакването.

— Ами ако тази събота никога не настъпи?

— Ще имаме тази събота и хиляди други — уверих я аз.

— Имам нужда от теб — рече тя.

— Това нещо ново ли е?

— За бога, не.

— Нито пък за мен.

Прегърнах я. Тя отново се заслуша в сърцето ми. Косите й падаха като гарванови пера върху лицето ми и почувствах как духът ми изведнъж се извисява.

Съвсем скоро тя вече шепнеше на някого, радостна, че го вижда в съня си. Лодкарят бе свършил работата си и Сторми се рееше на крилете на сънищата.

Измъкнах се от леглото, без да я събудя, завих я с чаршафа и тънкото одеяло през раменете и включих нощната й лампа на най-ниската степен. Годеницата ми не обича да се буди на тъмно.

След като намъкнах обувките си, я целунах по челото и си тръгнах с 9-милиметровия пистолет, който лежеше на нощното шкафче.

Запалих лампите из целия апартамент, след което излязох във фоайето на сградата и заключих вратата с ключа, който тя ми беше дала.

На входната врата на къщата има овално матирано стъкло. През него предната веранда изглеждаше замъглена и деформирана.

Приближих се до дебелата полупрозрачна повърхност, за да видя по-ясно. Полицейски микробус без опознавателните знаци на силите на реда беше паркиран до бордюра на улицата.

Пазителите на закона в Пико Мундо рядко провеждат операции под прикритие, пък и разполагат само с две цивилни возила.

Обикновеният гражданин не би разпознал тези превозни средства. Заради помощта, която съм оказвал на шерифа в много случаи, често съм се возил в тях и познавам добре и двете.

Сред особеностите на белия микробус най-важна е неголямата антена за къси вълни, която стърчи от задната част на покрива му.

Не бях молил Уайът Портър да осигури полицейска закрила за Сторми; тя щеше да се ядоса заради явния подтекст, че не може да се грижи сама за себе си. Все пак приятелката ми имаше пистолет, сертификат за изкаран курс по самоотбрана… и гордост.

Опасността за нея — ако изобщо я застрашаваше нещо — зависеше единствено от това, дали съм при нея или не. Боб Робъртсън имаше вземане-даване само с мен.

В следващия момент нишката на логиката ме отведе до мисълта, че шериф Портър навярно осигуряваше закрила не за Сторми, а за мен.

Ала най-вероятно това не беше закрила, а наблюдение. Робъртсън ме бе проследил до къщата на Малкия Ози, след което отново ме беше открил в „Сейнт Барт“. Началникът на полицията навярно ме наглеждаше с надеждата, че Робъртсън отново ще надуши следите ми, за да може да го арестува за вандалщината в църквата.

Разбирах намеренията му, ала хич не ми харесваше да бъда използван като примамка, без предварително да ме попитат учтиво дали случайно имам нещо против да ми забият една кука отзад.

Освен това, понесъл отговорността на свръхестествената си дарба, понякога прибягвам до действия, на които полицията не гледа с добро око. Шерифът знаеше много добре това. Ако реагирах по типичния си импулсивен маниер, както бях подложен на полицейско наблюдение и защита, щях да затрудня сериозно Уайът Портър.

Вместо да изляза от главния вход, прекосих фоайето и напуснах сградата през задната врата. Малък, осветен от сребристото сияние на луната двор водеше до гаража, събиращ четири коли, а до него имаше порта, която извеждаше на улицата.

Навярно полицаят в микробуса си мислеше, че наблюдава мен, ала без да го знае, пазеше Сторми. Така тя не можеше да ми се ядоса, тъй като не бях искал полицейска закрила за нея.

Бях изморен, но още не бях готов да си легна. Въпреки това поех към къщи.

Навярно Робъртсън ме чакаше и щеше да се опита да ме убие. Може би щях да оживея, да го надвия, да извикам шерифа и така да сложа край на всичко това.

Горещо се надявах на яростна схватка със задоволителен за мен изход.