Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Odd Thomas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
art54(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2023 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Чудакът Томас

Преводач: Весела Прошкова; Адриан Лазаровски

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18901

История

  1. —Добавяне

Двайсет и седма глава

До полунощ оставаше малко повече от час; страхувах се от настъпването на новия ден, през който можеше да загинат много невинни хора.

Паркирах мустанга до закусвалнята, изключих двигателя и фаровете. Сторми неочаквано попита:

— Ще напуснеш ли някога този град?

— Надявам се да не бъда от онези, които и след смъртта си блуждаят наоколо като горкичкия Том Джед.

— Питах дали ще си тръгнеш, докато си жив.

— Изтръпвам само като си го помисля.

— Защо?

— Светът извън Пико Мундо е голям и страшен.

— Е, не преувеличавай. Има градове, които са по-малки и по-спокойни от нашия.

— Мисълта ми е, че всичко ще бъде ново… непознато. Като имаш предвид с какво се сблъсквам ежедневно… не съм в състояние да възприемам нищо ново. Нови названия на улици, нови миризми, толкова много нови хора…

— Винаги съм мислила, че е прекрасно да живееш сред планини.

— Да свиквам с нов климат… — Поклатих глава. — Не е за мен.

— Добре де — настоя Сторми. — Нямах предвид завинаги да напуснем града, а да се разходим за ден-два. Можем да отидем до Вегас.

— Такава ли е идеята ти за по-малък и спокоен град? Бас държа, че там бъка от хиляди мъртъвци, които отказват да преминат в отвъдното.

— Защо?

— Хора, които са загубили всичките си пари на зарове или на рулетка, обикновено се връщат в хотела и си пръсват мозъка. — Потреперих. — Самоубийците винаги остават там, където са умрели. Страхуват се да се прехвърлят на друго място.

— Преувеличаваш, Оди. Като те слуша човек, ще си помисли, че всяка камериерка открива сутрин по дузина самоубийци, а не е така.

— Ами хората, убити от мафията, и зазидани в бетонните основи на новостроящите се хотели? Още не са приключили делата си на Земята, отгоре на всичко имат зъб на убийците си, затова витаят наоколо. Освен това не играя комар.

— Да не повярва човек, че си внук на Пърл Шугарс.

— Скъпата ми баба положи големи усилия да ме пристрасти към хазарта, но се боя, че я разочаровах.

— Научи те да играеш покер, нали?

— Да. Обаче залагахме само по няколко цента.

— Няма значение. Пак ги губиш.

— Не и когато играеш с баба Шугарс.

— Оставяла те е да печелиш, така ли? Колко мило!

— Искаше да участвам заедно с нея в междуградските турнири по покер. Често казваше: „Од, мечтая да остарея на път, не на люлеещия се стол на задната веранда на някой старчески дом, заобиколена от пръдливи бабички; искам да умра, докато играя карти, не от скука на бал на беззъби старци, които се опитват да танцуват ча-ча-ча, седнали на инвалидните колички“.

— Ако пътуваше с нея, всеки ден щеше да се сблъскваш с по нещо ново — отбеляза Сторми.

Въздъхнах:

— Вярно е. Но пък щяхме да се забавляваме страхотно. Баба Шугарс искаше да я придружавам, за да споделяме майтапите, и ако случайно умре, докато играе покер, да се погрижа другите играчи да не й вземат парите и да захвърлят трупа й в пустинята.

— Разбирам защо не си се съгласил да пътуваш. Но по каква причина не играеш комар?

— Защото дори баба да не ми пускаше аванта, пак печелех.

— Заради… дарбата си ли?

— Да.

— Знаеш какви карти ще изтеглиш, така ли?

— О, не! Не е толкова драматично. Само чувствам кога ръката ми е по-силна отколкото на другите играчи. Усещането почти никога не ме подвежда.

— Аха, разбирам. Не ти е интересно, защото липсва хазартният елемент, тръпката.

— Именно. Все едно да „жънеш“ пари.

— Нещо като да крадеш, а?

— Не съм толкова закъсал за пари. И никога няма да закъсам, докато хората си падат по храна, приготвена на скара.

— Или докато имат крака.

— Да… ако реша да стана продавач на обувки.

— Избрах Вегас поради друга причина. Ще стигнем дотам за около три часа, а църквите, където се сключва брак, са отворени денонощно. Не се изискват медицински. До сутринта вече ще сме съпрузи.

Сърцето ми подскочи:

— Боже! Това е достатъчен стимул да предприема дори околосветско пътуване! Е, почти.

— Почти ли?

— Ако искаш, утре ще си направим изследванията, във вторник ще извадим разрешително за брак и в събота да се оженим. Така всичките ни приятели ще бъдат на сватбата. Много държа да присъстват, а ти?

— Да. Но повече искам да се оженим.

Целунах я и промърморих:

— Защо изведнъж толкова се разбърза?

Тъй като отдавна седяхме на тъмно, зрението ми се беше приспособило към мрака. Иначе нямаше да видя загрижеността в очите й… всъщност изглеждаше повече разтревожена отколкото изплашена.

— Я се стегни! Всичко ще бъде наред.

Гласът й дори не потрепери. Моето момиче е кораво, не плаче за щяло и нещяло. Ала в шепота й долавях страха на жена, преследвана от призраци:

— Откакто седяхме край басейна с рибките и се появи онзи… — Тя не довърши изречението.

— Човека-гъба — казах.

— Да. Онзи маниак. Откакто го видях… се страхувам за теб. Мисълта ми е… винаги се страхувам да не ти се случи нещо лошо, Оди, но си мълча, защото си прекалено затормозен и без някаква плачлива девойка непрекъснато да ти повтаря да се пазиш.

— Плачлива девойка ли?

— Пардон. Май се върнах към някой мой предишен живот през трийсетте. Така или иначе наистина не са ти притрябвали натякванията на истерична кучка.

— Хм, определението „плачлива девойка“ ми допадаше много повече. Виж какво, смятам, че онзи тип е напълно смахнат — прилича на огромна бомба със закъснител, обаче ние с Портър знаем какво е намислил и ще обезвредим бомбата, преди да избухне.

— Не бъди толкова самоуверен, Оди, моля те! Прекалената самоувереност може да причини смъртта ти — не забравяй с какъв човек имаш работа.

— Няма да загина.

— Страхувам се за теб.

— Утре вечер Боб Робъртсън, или Човекът-гъба, ще бъде зад решетките — възможно е да причини зло някому или да го спрем, преди да дръпне спусъка, но при всяко положение с теб ще вечеряме заедно, ще обсъждаме плановете за сватбата, аз още ще бъда с два крака, две ръце и…

— Престани, не искам да те слушам повече!

— … и на раменете ми ще бъде същата глупава глава…

Престани!

— … няма да бъда сляп, защото изпитвам необходимост да те гледам, нито глух, защото как ще обсъждаме сватбата, ако не те чувам. Няма да бъда и…

Сторми заби юмрук в гърдите ми:

— Не предизвиквай съдбата, мамка му!

Ударът не беше достатъчно силен, за да ми изкара въздуха. Покашлях се и заявих:

— Не ми пука, че предизвиквам съдбата. Изобщо не съм суеверен.

— Може би аз съм.

— Опитай се да го превъзмогнеш.

Целунах я. Тя също ме целуна.

Колко прекрасен беше светът в този момент!

Прегърнах я и прошепнах:

— Глупавичката ми плачлива девойка! Може би Робъртсън е толкова откачен, че не става и за управител на мотел, но всъщност е най-обикновен престъпник. Бъди спокойна, ще се върна при теб цял и непокътнат.

— Миличкият ми Мечо Пух! — възкликна тя — понякога ме нарича така.

След като я поуспокоих, се почувствах като мъжествен шериф в старомоден каубойски филм, който с усмивка вдъхва кураж на дамите, и без да изцапа бялата си шапка, избива цели банди стрелци, върлуващи в градчето му.

Какъв глупак бях! Като си спомня нощта преди петнайсети август — ден на страдания и ужас, който ме промени завинаги, наивникът Од Томас ми се струва различен от човека, който съм сега — много по-самоуверен и изпълнен с надежди, но не толкова мъдър… дълбоко скърбя за него.

Осуалд Бун, моята муза и редактор, изрично ми заповяда да не се впускам в мрачни описания; заплаши, че ако не го послушам, ще стовари върху мен двестакилограмовия си задник и ще ме направи на пихтия. Пък и ако не го послушам, проклетият му котарак може да ме препикае.