Метаданни
Данни
- Серия
- Чудакът Томас (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Odd Thomas, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Чудакът Томас
Преводач: Весела Прошкова; Адриан Лазаровски
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18901
История
- —Добавяне
Двайсет и седма глава
До полунощ оставаше малко повече от час; страхувах се от настъпването на новия ден, през който можеше да загинат много невинни хора.
Паркирах мустанга до закусвалнята, изключих двигателя и фаровете. Сторми неочаквано попита:
— Ще напуснеш ли някога този град?
— Надявам се да не бъда от онези, които и след смъртта си блуждаят наоколо като горкичкия Том Джед.
— Питах дали ще си тръгнеш, докато си жив.
— Изтръпвам само като си го помисля.
— Защо?
— Светът извън Пико Мундо е голям и страшен.
— Е, не преувеличавай. Има градове, които са по-малки и по-спокойни от нашия.
— Мисълта ми е, че всичко ще бъде ново… непознато. Като имаш предвид с какво се сблъсквам ежедневно… не съм в състояние да възприемам нищо ново. Нови названия на улици, нови миризми, толкова много нови хора…
— Винаги съм мислила, че е прекрасно да живееш сред планини.
— Да свиквам с нов климат… — Поклатих глава. — Не е за мен.
— Добре де — настоя Сторми. — Нямах предвид завинаги да напуснем града, а да се разходим за ден-два. Можем да отидем до Вегас.
— Такава ли е идеята ти за по-малък и спокоен град? Бас държа, че там бъка от хиляди мъртъвци, които отказват да преминат в отвъдното.
— Защо?
— Хора, които са загубили всичките си пари на зарове или на рулетка, обикновено се връщат в хотела и си пръсват мозъка. — Потреперих. — Самоубийците винаги остават там, където са умрели. Страхуват се да се прехвърлят на друго място.
— Преувеличаваш, Оди. Като те слуша човек, ще си помисли, че всяка камериерка открива сутрин по дузина самоубийци, а не е така.
— Ами хората, убити от мафията, и зазидани в бетонните основи на новостроящите се хотели? Още не са приключили делата си на Земята, отгоре на всичко имат зъб на убийците си, затова витаят наоколо. Освен това не играя комар.
— Да не повярва човек, че си внук на Пърл Шугарс.
— Скъпата ми баба положи големи усилия да ме пристрасти към хазарта, но се боя, че я разочаровах.
— Научи те да играеш покер, нали?
— Да. Обаче залагахме само по няколко цента.
— Няма значение. Пак ги губиш.
— Не и когато играеш с баба Шугарс.
— Оставяла те е да печелиш, така ли? Колко мило!
— Искаше да участвам заедно с нея в междуградските турнири по покер. Често казваше: „Од, мечтая да остарея на път, не на люлеещия се стол на задната веранда на някой старчески дом, заобиколена от пръдливи бабички; искам да умра, докато играя карти, не от скука на бал на беззъби старци, които се опитват да танцуват ча-ча-ча, седнали на инвалидните колички“.
— Ако пътуваше с нея, всеки ден щеше да се сблъскваш с по нещо ново — отбеляза Сторми.
Въздъхнах:
— Вярно е. Но пък щяхме да се забавляваме страхотно. Баба Шугарс искаше да я придружавам, за да споделяме майтапите, и ако случайно умре, докато играе покер, да се погрижа другите играчи да не й вземат парите и да захвърлят трупа й в пустинята.
— Разбирам защо не си се съгласил да пътуваш. Но по каква причина не играеш комар?
— Защото дори баба да не ми пускаше аванта, пак печелех.
— Заради… дарбата си ли?
— Да.
— Знаеш какви карти ще изтеглиш, така ли?
— О, не! Не е толкова драматично. Само чувствам кога ръката ми е по-силна отколкото на другите играчи. Усещането почти никога не ме подвежда.
— Аха, разбирам. Не ти е интересно, защото липсва хазартният елемент, тръпката.
— Именно. Все едно да „жънеш“ пари.
— Нещо като да крадеш, а?
— Не съм толкова закъсал за пари. И никога няма да закъсам, докато хората си падат по храна, приготвена на скара.
— Или докато имат крака.
— Да… ако реша да стана продавач на обувки.
— Избрах Вегас поради друга причина. Ще стигнем дотам за около три часа, а църквите, където се сключва брак, са отворени денонощно. Не се изискват медицински. До сутринта вече ще сме съпрузи.
Сърцето ми подскочи:
— Боже! Това е достатъчен стимул да предприема дори околосветско пътуване! Е, почти.
— Почти ли?
— Ако искаш, утре ще си направим изследванията, във вторник ще извадим разрешително за брак и в събота да се оженим. Така всичките ни приятели ще бъдат на сватбата. Много държа да присъстват, а ти?
— Да. Но повече искам да се оженим.
Целунах я и промърморих:
— Защо изведнъж толкова се разбърза?
Тъй като отдавна седяхме на тъмно, зрението ми се беше приспособило към мрака. Иначе нямаше да видя загрижеността в очите й… всъщност изглеждаше повече разтревожена отколкото изплашена.
— Я се стегни! Всичко ще бъде наред.
Гласът й дори не потрепери. Моето момиче е кораво, не плаче за щяло и нещяло. Ала в шепота й долавях страха на жена, преследвана от призраци:
— Откакто седяхме край басейна с рибките и се появи онзи… — Тя не довърши изречението.
— Човека-гъба — казах.
— Да. Онзи маниак. Откакто го видях… се страхувам за теб. Мисълта ми е… винаги се страхувам да не ти се случи нещо лошо, Оди, но си мълча, защото си прекалено затормозен и без някаква плачлива девойка непрекъснато да ти повтаря да се пазиш.
— Плачлива девойка ли?
— Пардон. Май се върнах към някой мой предишен живот през трийсетте. Така или иначе наистина не са ти притрябвали натякванията на истерична кучка.
— Хм, определението „плачлива девойка“ ми допадаше много повече. Виж какво, смятам, че онзи тип е напълно смахнат — прилича на огромна бомба със закъснител, обаче ние с Портър знаем какво е намислил и ще обезвредим бомбата, преди да избухне.
— Не бъди толкова самоуверен, Оди, моля те! Прекалената самоувереност може да причини смъртта ти — не забравяй с какъв човек имаш работа.
— Няма да загина.
— Страхувам се за теб.
— Утре вечер Боб Робъртсън, или Човекът-гъба, ще бъде зад решетките — възможно е да причини зло някому или да го спрем, преди да дръпне спусъка, но при всяко положение с теб ще вечеряме заедно, ще обсъждаме плановете за сватбата, аз още ще бъда с два крака, две ръце и…
— Престани, не искам да те слушам повече!
— … и на раменете ми ще бъде същата глупава глава…
— Престани!
— … няма да бъда сляп, защото изпитвам необходимост да те гледам, нито глух, защото как ще обсъждаме сватбата, ако не те чувам. Няма да бъда и…
Сторми заби юмрук в гърдите ми:
— Не предизвиквай съдбата, мамка му!
Ударът не беше достатъчно силен, за да ми изкара въздуха. Покашлях се и заявих:
— Не ми пука, че предизвиквам съдбата. Изобщо не съм суеверен.
— Може би аз съм.
— Опитай се да го превъзмогнеш.
Целунах я. Тя също ме целуна.
Колко прекрасен беше светът в този момент!
Прегърнах я и прошепнах:
— Глупавичката ми плачлива девойка! Може би Робъртсън е толкова откачен, че не става и за управител на мотел, но всъщност е най-обикновен престъпник. Бъди спокойна, ще се върна при теб цял и непокътнат.
— Миличкият ми Мечо Пух! — възкликна тя — понякога ме нарича така.
След като я поуспокоих, се почувствах като мъжествен шериф в старомоден каубойски филм, който с усмивка вдъхва кураж на дамите, и без да изцапа бялата си шапка, избива цели банди стрелци, върлуващи в градчето му.
Какъв глупак бях! Като си спомня нощта преди петнайсети август — ден на страдания и ужас, който ме промени завинаги, наивникът Од Томас ми се струва различен от човека, който съм сега — много по-самоуверен и изпълнен с надежди, но не толкова мъдър… дълбоко скърбя за него.
Осуалд Бун, моята муза и редактор, изрично ми заповяда да не се впускам в мрачни описания; заплаши, че ако не го послушам, ще стовари върху мен двестакилограмовия си задник и ще ме направи на пихтия. Пък и ако не го послушам, проклетият му котарак може да ме препикае.