Дийн Кунц
Чудакът Томас (26)

Двайсет и шеста глава

По две зловещи фигури седяха до всяко от леглата, гости, дошли от един или друг ад, пътешественици, излезли от черната стая.

Привели се бяха над момичетата и ги разглеждаха с голям интерес. Ръцете им — ако изобщо имаха ръце, се плъзгаха на няколко сантиметра над чаршафите и сякаш бавно очертаваха контурите на телцата на момиченцата.

Не бях сигурен какво правят, но ми се стори, че са привлечени от жизнената енергия на Николина и Левана и някак си й се наслаждават.

Изглежда, не забелязваха, че сме влезли в стаята; сякаш бяха хипнотизирани от сияние, излъчващо се от момиченцата, което не виждах, но за тях беше ослепително.

Петият бодак пълзеше по пода на спалнята, движенията му бяха гъвкави като на всяко влечуго. Шмугна се под леглото на Левана, стори ми се, че се сви на кълбо, но след секунда изпълзя навън, промъкна се под леглото на другото момиченце и започна да се плъзга напред-назад като мятаща се змия, заснета на забавен кадър.

Неволно потръпнах — досетих се, че той следва дирите от стъпалата на момиченцата. Стори ми се, че видях как няколко пъти облиза килима със студения си тънък език.

Замръзнах на прага.

Виола прошепна:

— Не бой се, няма да ги събудиш. И двете спят дълбоко.

— Много са красиви — промълви Сторми.

Майката засия от гордост:

— Много добри деца са. — Изведнъж забеляза лицето ми, изкривено от отвращение, и стреснато попита: — Какво има?

Насилих се да се усмихна, но щом ме погледна, Сторми се досети какво става. Присви очи и огледа стаята, тънеща в сенки, вдигна очи към тавана, надявайки се да зърне свръхестествените същества, които виждах.

Четирите бодаци, надвесени над леглата, които ритмично прокарваха ръце над заспалите деца, приличаха на свещеници от сатанинска секта или на ацтеки, подготвящи ритуала по жертвоприношение.

Тъй като не й отговорих веднага, Виола се разтревожи, че съм видял нещо лошо, и понечи да влезе в спалнята.

Хванах я за рамото и я задържах:

— Извинявай… бях се замислил. Всичко е наред. Само исках да се уверя, че момиченцата са в безопасност. Виждам, че има и решетки на прозорците.

— Децата знаят как да ги вдигат и спускат.

Едно от съществата, надвесено над леглото на Николина, сякаш излезе от транса и усети присъствието ни. Продължи да плъзга ръцете си, но движенията му се забавиха, вдигна главата си, наподобяваща глава на вълк, и се загледа в нас с ужасяващата настойчивост на слепец.

Не ми се искаше да оставя момиченцата сами с петте извънземни същества, но не можех да прогоня призраците.

Освен това бях разбрал, че бодаците усещат нашия свят с петте си сетива, но не могат да му въздействат. Не ги бях чувал да издават звуци, не бях виждал да преместят някой предмет, само прашинки, танцуващи във въздуха, съпровождаха преминаването им.

Бодакът прилича на ектоплазмата, която се появява по време на спиритически сеанс; той е същество, излязло от кошмарен сън.

Момичетата нямаше да пострадат. Не и тук. Още не.

Поне така се надявах.

Предполагах, че тези духове пътешественици, дошли в Пико Мундо, за да заемат местата на първия ред за кърваво представление, само се разнообразяваха в навечерието на великото събитие. Може би изпитваха удоволствие да наблюдават жертвите, преди да проехтят изстрелите, може би им беше забавно да наблюдават как невинни и нищо неподозиращи хора вървят към неизбежната смърт.

Престорих се, че не забелязвам ужасяващите „гости“, притиснах пръст до устните си, сякаш приканвах да не събудим децата, изведох от стаята двете жени. Притворих вратата, бодаците продължиха странния си ритуал, онзи на пода все така пълзеше и душеше.

Страхувах се някой да не ни последва, но стигнахме до входната врата, без да ни ескортират свръхестествени изчадия.

Обърнах се към Виола и макар че вече не бяхме в спалнята на децата, отново зашепнах:

— Да уточним нещо. Предупредих те утре да не ходиш на кино, обаче забраната се отнася и за момиченцата. Не ги изпращай и с другиго. Нито на кино, нито където и да било.

Бръчки прорязаха гладкото й чело:

— Защо? В съня ми мъничките ми ангелчета не бяха простреляни.

— Нито един пророчески сън не разкрива всичко, което ще се случи, а само отделни епизоди.

Вместо да се изплаши, тя пламна от гняв. Кимнах доволно. Комбинацията от страх и гняв щеше да подсили бдителността й, да й помогне да взима правилни решения през утрешния ден.

За да подсиля решителността й, казах:

— Дори да беше видяла как стрелят по дъщеричките ти и как — боже опази! — ги убиват, твърде е възможно при събуждането съзнанието ти да е потиснало спомена.

Сторми сложи ръка на рамото й:

— Все едно се включва защитен механизъм, нали разбираш?

— Тогава ще останем вкъщи и ще си устроим малко празненство — решително каза Виола.

— Страхувам се, че ще постъпиш неразумно.

— Защо? Не знам къде се разиграваше кошмарът, но със сигурност не беше тук.

— Спомни си какво ти обясних преди малко — различните пътища могат да те отведат към същата трагична съдба.

Не исках да й кажа за бодаците в стаята на дъщеричките й, защото това означаваше да разкрия най-съкровената си тайна. Само Тери, полицейският началник Портър, съпругата му и Малкият Ози донякъде знаеха истината за мен, единствено Сторми знаеше всичко.

Знаех, че ако прекалено много хора научат за свръхестествените ми способности, ще се превърна в сензация за медиите, някои хора ще ме мислят за откачалка, други — за нов месия. Каквото и да се случи, завинаги ще се сбогувам със спокойствието, животът ми ще стане ад.

— В съня ти не са те застреляли в дома ти. Но ако е писано да бъдеш убита в киното и си останеш вкъщи… може би съдбата ще те намери, където и да си. Малко вероятно е, но не и невъзможно.

— А в твоя сън хората ще загинат утре, така ли?

— Да. Затова ще бъда по-спокоен, ако вземем всички мерки пророческият ти кошмар да не се сбъдне. — Обърнах се и се огледах. Все още нито един бодак не ни беше последвал. Ще ми се да вярвам, че не могат да въздействат на нашия свят.

Въпреки това не исках да рискувам живота на момиченцата, затова снижих глас:

— Слушай внимателно. Първо, утре не ходете на кино, не стъпвайте и в закусвалнята. Второ, не оставайте тук.

— Къде живее сестра ти, Виола? — попита Сторми.

— На две пресечки от тук. На Марикопа Лейн.

— Утре сутринта ще дойда между девет и десет и ще донеса снимката на онзи тип — казах. — Ще ви заведа с момичетата при сестра ти.

— Не е необходимо, Од. И сами можем да отидем.

— Не, трябва да ви придружа — натъртих. Исках да се уверя, че бодаците няма да ги последват. Продължих шепнешком: — Не издавай плановете си пред децата. И не се обаждай на сестра си да я предупредиш, че тръгвате към дома й. Може някой да чуе.

Тя озадачено се огледа — личеше, че е разтревожена, но и озадачена:

— Кой? Тук сме сами.

— Ами… някакви сили — отвърнах загадъчно. Ако бодаците научеха какво възнамерява да стори, смъртната й присъда беше подписана. — Наистина ли вярваш, че имам някаква връзка с отвъдното?

Тя кимна. Широко отворените й очи ме изплашиха, защото ми напомниха облещените очи на мъртвец.

— Тогава ми се подчинявай безпрекословно. Гледай да поспиш. Сутринта ще ви заведа при сестра ти. Утре вечерта всичко ще ни се струва само глупав кошмар. — Стараех се да говоря уверено, въпреки че ме глождеха страхове и съмнения; усмихнах се и я целунах по страната.

Виола прегърна първо мен, после Сторми и промълви:

— Вече не съм сама.

Навън ми се стори още по-горещо.

Луната бавно се издигна към звездите, отметна жълтите си воали и показа сребристото си лице — студено и безмилостно.